Новите змейове са у нас самите

• Най-голямата ни победа ще бъде над страха и едностранчивото мислене, казва Георги Велев

Георги Велев е писател и литературовед, издал няколко критически книги върху българските класици. Последната му книга - "Българските литературни загадки", е посветена на Елин Пелин, Йордан Йовков и Емилиян Станев и получава сериозен интерес и положителни рецензии. Уникалното при нея е, че критическа книга е предшествана от критическа студия - на проф. Симеон Янев. "Стандарт" разговаря с него преди празника му за свети Георги, змейовете днес и как можем да победим чумата.

• Ня­ма кой да за­да­де но­вия ни хо­ри­зонт
• Днеш­ни­те де­мо­ни са соб­стве­ни­те ни сла­бос­ти - ма­ло­ду­шие и страх
• Ко­га­то за­гу­биш пред­ста­ва как­во е доб­ро и как­во е зло, то­га­ва ня­ма ис­ти­на
• В "През чумавото" Йовков ни казва как може да победим заразата - чрез любовта

- Та­зи го­ди­на ще пос­-рещ­нем Гер­гьов­-ден в ед­на мно­го не­о­би­чай­на об­ста­нов­ка, как­ва­то не се е случ­ва­ла до­се­га. Как­во не зна­ем за све­ти Ге­ор­ги? И кои са се­га на­ши­те зме­йо­ве?

- Све­ти Ге­ор­ги е ис­то­ри­чес­ка лич­ност, рим­ски офи­цер по вре­ме­то на им­пе­ра­тор Ди­ок­ле­ци­ан, кой­то дос­та вре­ме е пре­кар­вал в Хи­са­ря. Ба­ща му бил рим­ски се­на­тор от ар­мен­ски про­из­ход, а май­ка му е па­лес­тин­ка. И два­ма­та са би­ли хрис­ти­я­ни и све­ти Ге­ор­ги пос­трад­ва имен­но за­ра­ди то­ва. Той е един от най-по­чи­та­ни­те свет­ци от всич­ки хрис­ти­я­ни -пок­ро­ви­тел е на Ан­глия, а Гру­зия до­ри но­си не­го­во­то име. Кул­тът към не­го е и сред мо­ха­ме­да­ни­те - нап­ри­мер в се­ло Хаджи­ди­мо­во край Го­це Дел­чев има храм на не­го­во име и бъл­га­ро­мо­ха­ме­да­ни спят пред не­го пре­ди праз­ни­ка, за да по­че­тат па­мет­та му.

Спо­ред ле­ген­да­та пък, ко­га­то са за­поч­на­ли да стро­ят бъл­гар­ския ма­нас­тир в Све­та го­ра, са се чу­ди­ли на ко­го да го кръс­тят. Пос­та­ви­ли ед­на дъс­ка през нощ­та в дво­ра и на сут­рин­та све­ти Ге­ор­ги се са­мо­из­ри­су­вал. За­то­ва и ма­нас­ти­рът е на­ре­чен "Све­ти Ге­ор­ги Зог­раф". То­ва е ед­на от най-цен­ни­те ико­ни и се из­важ­да от ма­нас­ти­ра са­мо на ли­тий­но­то шес­твие в де­ня на све­те­ца, ка­то праз­нен­ства­та про­дъл­жа­ват 20 ча­са. Спо­ред ле­ген­да­та един гръц­ки вла­ди­ка се усъм­нил, че све­ти Ге­ор­ги се е са­мо­и­зог­ра­фи­сал и ре­шил да пос­та­ви пръс­та си вър­ху ико­на­та. А пръс­тът му по­тъ­нал в дър­во­то и нак­рая се на­ло­жи­ло да от­ре­жат фа­лан­га­та, ко­я­то и до днес се­ди там. Ин­те­рес­но­то е, че уби­ва­не­то на змея, с ко­е­то днес не­раз­рив­но го свър­зва­ме, пър­во­на­чал­но не е фи­гу­ри­ра­ло в ле­ген­да­та за не­го. На ста­ри­те ико­ни, ка­то та­зи от Зог­раф­ския ма­нас­тир, не е изоб­ра­зен змей - то­ва се при­е­ма за сви­де­тел­ство за тях­на­та древ­ност ав­тен­тич­ност. Те­ма­та за змея е пос­тмор­тем ле­ген­да - в един сбор­ник със злат­ни ле­ген­ди от 13 век и от­то­га­ва тя фи­гу­ри­ра в пре­да­ни­я­та за не­го. И ко­га­то го­во­рим за то­ва, че той е по­бе­дил змея, то­ва е на­ше же­ла­ние да по­вяр­ва­ме в си­ла­та му. А се­гаш­ни­те ни зме­йо­ве са най-ве­че вът­ре в нас. То­ва са ма­ло­ду­ши­е­то и стра­хът. Не тряб­ва да тър­сим зме­йо­ве­те и дра­ко­ни­те са­мо ня­къ­де на­вън. И то­ва е най-го­ля­ма­та по­бе­да - да по­бе­дим соб­стве­ни­те си сла­бос­ти как­то по­от­дел­но, та­ка и ка­то на­род. Име­то на цър­ква­та, пос­ве­те­на на све­ти Ге­ор­ги в сто­ли­ца­та, е "Све­ти ве­ли­ко­мъ­че­ник, све­ти Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец". Зна­чи, пре­ди да ста­нем по­бе­ди­те­ли, тряб­ва да из­стра­да­ме и над­мог­нем сво­и­те сла­бос­ти, за да мо­жем да по­бе­дим дра­ко­на.

- А кои са сла­бос­ти­те ни ка­то на­род?

- Най-го­ля­ма­та сла­бост на бъл­га­ри­на е ед­нос­тран­чи­во­то мис­ле­не. Виж­те как­во ста­ва през 20 век - ве­рен съ­юз­ник на Гер­ма­ния док­рай, на дру­гия ден - друж­ба със С­ССР. На ос­ми сеп­тем­ври във вес­тник "Зо­ра" - гер­ман­ско­то оръ­жие по­беж­да­ва на три фрон­та. На де­ве­ти - "Здрав­ствуй­те бра­туш­ки!". Хвър­ля­ме се в об­я­ти­я­та на Ру­сия без­ре­зер­вно, а след съ­би­ти­я­та от 1989 го­ди­на - "Аме­ри­кан­ци­те са на­ши­те спа­си­те­ли". То­ва е най-го­ля­ма­та ни сла­бост и тя е най-доб­ре уло­ве­на от Елин Пе­лин, Йор­дан Йов­ков и Еми­ли­ян Ста­нев.

- То­ва е част от Ва­ша­та кни­га "Бъл­гар­ски ли­те­ра­тур­ни за­гад­ки: Елин Пе­лин, Йор­дан Йов­ков, Еми­ли­ян Ста­нев". Вие в кои про­из­ве­де­ния го виж­да­те най-яр­ко?

- Най-от­чет­ли­во то­ва про­ли­ча­ва в "Под ма­нас­тир­ска­та ло­за" на Елин Пе­лин и "Ста­роп­ла­нин­ски ле­ген­ди" на Йов­ков. Там ед­нос­тран­чи­вос­тта на бъл­гар­ско­то мис­ле­не е до­ве­де­на док­рай.

- Там оба­че чу­ва­ме от отец Си­сой "Чо­век е и чер­но, и бя­ло зър­но"?

- Елин Пе­лин се стре­ми към един­ство на про­ти­во­по­лож­нос­ти­те. Те­зи чер­но и бя­ло зър­но той ги сва­ря­ва на чор­ба. Не оби­ча раз­дво­е­ни­е­то.

- Пре­ди вре­ме Вие ми ка­зах­те, че на­ши­ят хо­ри­зонт се за­да­ва ви­на­ги от пи­са­те­ли­те, а не от по­ли­ти­ци­те. Кой ще за­да­де хо­ри­зон­та ни се­га, има­ме ли та­ки­ва хо­ра?

- Ня­ма­ме. За­що­то ние има­ме от­го­во­ри­те в ли­це­то на три­ма­та ав­то­ри, ко­и­то по­со­чих пре­ди то­ва. Стра­шен про­пуск е, че ние не раз­би­ра­ме кла­си­ци­те си и го­во­рим с кли­ше­та за тях - нап­ри­мер "пе­вец на на бъл­гар­ско­то се­ло". Или би­ту­ва­що­то "То­ва са сел­ски пи­са­те­ли, пи­сал там за кра­вич­ка­та и за во­ла". Те ула­вят та­ки­ва дъл­бо­ки фи­ло­соф­ски проб­ле­ми, ко­и­то не са­мо се­га, а и ви­на­ги ще бъ­дат ак­ту­ал­ни. Ако ще­те, до­ри и за та­зи пан­де­мия, в ко­я­то се на­ми­ра­ме - те­ма­та е раз­ра­бо­те­на и от Елин Пе­лин, и от Йов­ков - съ­от­вет­но в "На­паст бо­жия" и "През чу­ма­во­то". Ин­те­рес­но­то е оба­че, че те я раз­ра­бот­ват по раз­ли­чен на­чин - при Елин Пе­лин, за ко­го­то при­ро­да­та до­ми­ни­ра над чо­ве­ка, за­ра­за­та ня­ма как да бъ­де по­бе­де­на. До­ка­то при Йов­ков тя мо­же да бъ­де по­бе­де­на чрез лю­бов­та - ко­га­то Ти­ха прег­ръ­ща чу­ма­вия Ве­лич­ко. В "През чу­ма­во­то" са изоб­ра­зе­ни всич­ки ета­пи, през ко­и­то ми­на­ва ед­на та­ка­ва епи­де­мия. Хо­ра­та се зат­ва­рят са­ми вкъ­щи - има го и днес. "Но ве­чер­та, ко­га­то все­ки се приб­ра у до­ма си и ос­та­на сам, приз­ра­кът на смър­тта от­но­во се из­пра­ви не­у­мо­лим и стра­шен". Йов­ков мно­го доб­ре ула­вя как се про­ме­ня пси­хи­ка­та на хо­ра­та - те ве­че въз­при­е­мат све­та по нов на­чин. Как­то и днес се го­во­ри, че след пре­ми­на­ва­не­то на та­зи пан­де­мия све­тът ня­ма да е съ­щи­ят. Да, той ще бъ­де про­ме­нен. След­ващ етап при Йов­ков - из­ник­ва приз­ра­кът на гла­да. "И та­зи опас­ност по­каз­ва­ше страш­но­то си ли­це - гла­дът". Йов­ков раз­глеж­да чу­ма­та в чо­веш­ко­то съз­на­ние и чо­веш­ка­та ду­ша. И с фи­на­ла на раз­ка­за до­каз­ва, че чо­веш­ки­те чув­ства мо­гат да бъ­дат по-сил­ни от нея. При Елин Пе­лин кон­флик­тът е за то­ва от­къ­де ид­ва за­ра­за­та - от бо­га или от по­по­вия из­лак, би­ят се мла­ди и ста­ри, но в край­на смет­ка там ня­ма по­бе­да над за­ра­за­та, а от­ча­я­ние. Чо­век е без­по­мо­щен да ре­ши как­во­то и да е. До­ка­то при Йов­ков има по­бе­да и то­ва е свър­за­но с не­го­вия въз­глед, че в цен­тъ­ра е чо­ве­кът. Два­ма­та пи­са­те­ли да­ват две про­ти­во­по­лож­ни ли­ца на на­пас­тта. Те са свръх ак­ту­ал­ни, а все още не са раз­бра­ни глъ­бин­но. Те не би­ва да се че­тат и пре­по­да­ват ба­нал­но и по­вър­хнос­тно. Елин Пе­лин се впис­ва в све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра с ин­тер­пре­та­ци­я­та на бед­стви­е­то, по­доб­но на ро­ма­на на Ал­бер Ка­мю "Чу­ма­та" - ние не мо­жем са­ми да пре­о­до­ле­ем то­ва, но мо­жем са­мо да се бо­рим и да зна­ем, че тя от­но­во ще из­бух­не на ня­кое дру­го мяс­то, ко­е­то е и фи­на­лът на ро­ма­на. От­там и "Ми­тът за Си­зиф" - ко­га­то стиг­не до­го­ре, ка­мъ­кът се връ­ща от­но­во. То­ва е дос­та сход­но ка­то фи­ло­соф­ски въз­глед, с ко­е­то не каз­вам, че Елин Пе­лин е рав­нос­то­ен на Ка­мю. Има хи­ля­ди про­из­ве­де­ния, в ко­и­то при­със­тва то­зи код на чу­ма­та - спом­ням си нап­ри­мер един епи­зод от "Прес­тъп­ле­ние и на­ка­за­ние" - съ­нят на Раз­кол­ни­ков, ко­га­то е ве­че в ка­тор­га­та. Ед­ни мик­рос­ко­пич­ни съ­щес­тва, "три­хи­ни", се все­ля­ват у чо­ве­ка, хо­ра­та прес­та­ват да раз­би­рат кое е доб­ро и зло и хо­ра­та за­поч­ват да се са­мо­и­зяж­дат. Ко­га­то за­гу­биш пред­ста­ва как­во е доб­ро и как­во е зло, то­га­ва ня­ма ис­ти­на. Съ­буж­дат се ата­вис­тич­ни по­ри­ви и усе­ща­ния - за­що­то то­ва е мор, за кой­то не зна­еш ко­га е за­поч­нал, ко­га ще свър­ши и как ще свър­ши. В ли­те­ра­ту­ра­та те­зи въп­ро­си са от­ра­бо­те­ни мно­гок­рат­но, то­ва е мно­го ста­ра те­ма, и в мо­мен­та ние са­мо ги пов­та­ря­ме. Но в те­зи ус­ло­вия чо­век про­я­вя­ва док­рай се­бе си. Меж­ду дру­го­то, и днес има та­ки­ва пот­вър­жде­ния на та­зи сви­ре­па са­мо­у­ве­ре­ност - нап­ри­мер в слу­чая с ка­тас­тро­фа­та, от­не­ла жи­во­та на Ми­лен Цвет­ков. Та­зи смърт ве­ро­ят­но ня­ма­ше да има тол­ко­ва си­лен об­щес­твен от­клик, ако не бе­ше и пан­де­ми­я­та. В мо­мен­та чо­век се чув­ства зас­тра­шен, той въз­при­е­ма всич­ко по един по-изос­трен на­чин. Ста­ва по-уя­звим. Раз­би­ра се, ня­ма­ше да има тол­ко­ва си­лен об­щес­твен от­клик и, ако за­ги­на­ли­ят не бе­ше пуб­лич­на лич­ност ка­то Ми­лен Цвет­ков. На все­ки е яс­но, че то­га­ва мо­же­ше да не се стиг­не и до съд. Щя­ха да се усъм­нят в про­ба­та за нар­ко­ти­ци, да из­мис­лят куп дру­ги оп­рав­да­ния. Аз съм съг­ла­сен в из­вес­тен сми­съл с ад­во­ка­та на об­ви­ня­е­мия Крис­ти­ан, кой­то твър­ди, че не не­го­ви­ят кли­ент е ка­рал ко­ла­та. И ще Ви ка­жа кой е ка­рал - дя­во­лът. То­ва не е ли­те­ра­тур­на ме­та­фо­ра - след та­къв кок­тейл от нар­ко­ти­ци дя­во­лът за­поч­ва да при­до­би­ва в съз­на­ни­е­то му ма­те­ри­ал­ни очер­та­ния. Но да не прик­люч­ва­ме тол­ко­ва тъж­но, ка­то във фи­на­ла на "На­паст бо­жия": "Не­ка ка­то жа­би­те, ко­га им пре­съх­не бла­то­то, да про­къл­нем и да ум­рем". Не­ка по-ско­ро да мис­лим в ду­ха на Йов­ков - че лю­бов­та мо­же да над­вие всич­ко, ко­е­то е и бла­гос­ло­ве­но: "Исус ги гле­да­ше и вди­га­ше дес­ни­ца­та си".

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com