Зюлфю Ливанели е един от най-известните съвременни турски артисти. Той е писател, композитор и режисьор, сравняван от медиите с Боб Дилън. През 70-те години е принуден да емигрира по политически причини. До завръщането си в Турция през 1984 г. живее в Стокхолм, Париж и Атина. Композира музиката към "Път", спечелил "Златна палма" в Кан през 1982-ра. През 1999-а записва своята "Рапсодия на новото време" с Лондонския симфоничен оркестър. Ливанели е режисьор на четири филма, сред които с най-много награди е "Мъгла", който му носи и отличието на фестивала във Валенсия през 1988 г. Лентата "Желязна земя, медно небе", в която работи с Вим Вандерс, получава приз за най-добър чуждестранен филм в Сан Себастиан през 1987 г. През 2010 г. участва в шоуто на U2 в Истанбул. Ливанели беше в България, за да представи супер успешния в родината си и по света роман "Серенада" (изд. "Книгопис")
- Господин Лаванели, какво мислите за тези сравнения с Боб Дилън? И изобщо за всички тия номера с прикачането на западни етикети с повод и без повод?
- Мисля, че е жалко. Защото сме комшии, имаме обща история и култура и е абсолютна ирония, че вместо да се разпознаваме едни други, използваме западни референции. И с български писател, ако дойде в Турция, впрочем ще се случи същото. Аз наистина обичам Боб Дилън, но нямам кой знае колко общо с него. Цялата тази работа значи, че не познаваме собствените си култури и не ги ценим. Кисинджър написа книга със заглавието "Нуждае ли се Америка от външна политика", имайки предвид точно този синдром: че САЩ така или иначе влияе адски силно върху всяко друга култура, измествайки дори собствената автентичност на много страни.
- Какво точно се случи, за да напуснете Турция за повече от 10 години през 1971-а?
- Военният натиск тогава прогони много интелектуалци. Бях част от един млад кръг на артисти, който се интересуваше от леви идеи. И съответно попаднах в затвора, арестуваха хиляди. Стоях зад решетките 3 месеца, а после усетих, че ме чака безкрайна вълна от дела. Видях, че няма как да продължа да живея в Турция и отидох в Париж.
- Как се чувствахте през годините на изгнание?
- Едното беше носталгията, липсваше ми дома. Но пък и се срещнах с много писатели и артисти, които оказаха положителен ефект върху мен. Проумях по-добре и самата Турция, с нейната история, настояще и бъдеще. Понеже като живееш постоянно в една държава не можеш да я видиш отстрани. Но, общо взето, не мога да кажа, че този период е бил труден: композирах музика, издържах семейството си с изкуство, не ми се е налагало да върша черна работа. Придобих и чувство за космополитност. А и знаете - изгнанието е част съдбата на много писатели.
- Все още ли изповядвате леви идеи, като в младостта си?
- Наскоро си говорих за това с бившия културен министър на Франция, от времето на Митеран - Жак Ланг. И двамата сме на едно мнение: за нас социализъм означаваше две неща - хуманизъм и култура. Аз все още вярвам в тези двете и ги ценя. Може да беше малко наивно, но пък идеите за равенство и братство все още са вълнуващи и красиви. Харесваше ми и уважението, което социализмът имаше към културата. Разбира се...няма как да не призная: изпитах и разочарование, много от идеите на социализма останаха само на теория. Макар че с капитализма не е нещо по-различно. Започна се от хубавата идея за конкуренцията, докато се стигна до световна унификация. Вече където и да отидете - дори в Африка и Азия, виждате същите вериги, същите компании, същите филми. Светът е невъобразимо стандартизиран.
Големите компании искат едно: седем милиарда консуматори
И си ги формират чрез телевизията, медиите, поп културата. Точно като при Оруел е, само дето сега е по-фино. Нещата се извратиха. Прилича ми невидима диктатура.
- Приятели ли сте с Орхан Памук?
- От години. Прекрасен писател е. Щастлив съм, че книгите му достигнаха много страни. Благодарение на него турската литература придоби световна известност.
- Занимавате се с музика, литература, филми - кой от медиумите чувствате, че ви изразява най-добре?
- Винаги съм мечтал да бъда писател, от дете. Но след като избягах от Турция, живях в Швеция, където записах няколко парчета. Станаха много популярни в родината ми, бяха срещу военния режим. И често съм си казвал: правя още едно парче и се връщам към романите. Само че не стана точно така - композирам музика и до днес, явно двете ще си вървят заедно. Иначе за начина на изразяване музиката работи най-вече с чувства - носталгия, любов, гняв...Но с нея няма как да изразя идеите си, да създам история, да споделя разбиранията ми за света. Това обикновено е моментът, в който предпочитам писането.
- Как реагирате на войната в Сирия?
- Виждам я като част от голям процес в Близкия изток. Виждам и конспирация, напълно убеден съм, че има такава.
Опитаха се да обяснят арабската пролет по инфантилен и детски начин
- била се получила главно благодарение на фейсбук и туитър. Това е глупаво. За всички размирици на Изтока, търсете западен сценарий. Защото както има арабска пролет в доста страни, няма например в Саудитска Арабия. Макар че там е най-тежко: всеки петък се режат глави пред джамията. Но просто западът няма нужда от демокрация там, а има нужда другаде. Демокрацията при нас винаги идва с бомби. Западът подстрекава вековното деление на сунити и шиити, разделиха Ирак на три части, сега ще разделят и Сирия. А фактът, че всички тези големи политически игри преминават през толкова много невинна кръв, ме ужасява.
- И все пак, малко по-конкретен подстрекател?
- Нека го кажем така - големите западни сили. Европа така или иначе винаги следва Щатите, безкритично.
- Как се отнасяте към идеята Турция да влезе в Европейския съюз?
- От години я подкрепям. Би решило много наши проблеми, свързани с човешките прави. Но Турция е прекалено голяма - 74-75 милиона. И на всичкото отгоре адски различна: западната й част е много европейска, но турският изток няма нищо общо. Пропастта между тези две реалности в рамките на една държава е огромна. Не знам как тя би могла да се изглади.
- Идвате за пръв път България, а пък започнахме с това, че не си познаваме съседите. Какви знаете за нас?
- Чел съм "Тютюн" на Димитър Димов и адски много ми харесва, беше много популярен в моята младост. Назъм Хикмет е посветил не едно стихотворение на София и за нея казва, че е братски дом. Четох писмата на Кемал Ататюрк, той е писал от София много такива до една от любовниците си в Истанбул. И в тези писма й разказва колко му харесва българската столица, колко хубава опера има, как жените имат права, каквито в Анкара липсват. На едно място споменава, че мечтата му е в Турция да изгради общество, подобно на София. Донякъде София е била модел в главата му, и то доста правилен.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
