Певецът и пианистката Мария Принц излизат на 25 февруари в зала "България"
На 25 февруари меломаните у нас ще се насладят на много специален рецитал. "Зимен път" - вокалният цикъл на корифея Франц Шуберт - ще прозвучи изцяло за първи път в България в изпълнение на световноизвестния Матиас Гьорне. На пианото е българката Мария Принц, по чиято покана пристига топбаритонът. Зала "България" отсега е обсаждана от почитатели.
- Господин Гьорне, кога започнахте с класическата музика?
- Откакто мога да мисля. И двамата ми родители са театрали и вкъщи слушахме Моцарт, Бетховен, Брамс, Шуман, понякога Вагнер, много често Шуберт. Баща ми често пускаше "Зимен път". И до днес го свързвам със спомени от детството. Изпълнителите в този запис са Петер Андерс и Михаел Раухайзен: през 1945 година по време на войната в Берлин - факт, важен за възприемането на интерпретацията. Убеден съм, че в музиката се долавя угрозата от войната, надвиснала над хората, и горчив привкус - защото Раухайзен е бил отявен привърженик на нацисткия режим. Той е записал поредица от дискове с песни на Шуберт и е имал възможност
да върне от Източния фронт артистите, необходими за проекта
- Разкажете по-подробно за семейството ви.
- Баща ми е следвал немска филология, история на изкуството и театроведство, майка ми - английска и немска филология. Срещат се като студенти в Лайпциг. Техни преподаватели са били известните Ханс Майер и Ернст Блох. По-късно се озовават в един и същи театър във Ваймар. Татко работеше като драматург и в крайна сметка стана интендант в Дрезден. От малък бях сред режисьори, актьори, певци, хореографи, поети. Родителите ми работеха по премиери, за истински нов репетоар и литература. Вечер не гледахме телевизия, дори не слушахме музика, а разговаряхме. Това е основният капитал, от който все още черпя с пълна сила.
- Защо избрахте "Зимен път" за първата си среща с българската публика?
- Когато човек никога не е пял в една страна, избира произведението от съответния репертоар, което е най-популярно. Даже там, където цикълът не е много познат, все пак е по-известен от други творби от същия жанр. Ако хората повярват и дойдат на концерта, съм почти 100% убеден, че ще им хареса. Изпълнявал съм "Зимен път" в Корея, Китай и Япония - екзотични държави, далеч от европейската култура. Така че емоционалното въздействие върху публиката е гарантирано. Съдържанието е дълбоко хуманистично - не само текста, а и музиката в нейния израз.
Няма сложна интелектуална бариера
- Каква е историята в цикъла?
- За човека, който може да бъде всеки от нас - но без обобщения, много конкретно: той знае откъде идва и накъде отива. Обръща гръб, иска да се отърси от миналото и да знае какво го очаква. Както знаем, имаме бъдеще, само ако сме разбрали и преработили собственото минало. Типично за Шуберт - въпреки че пътят е мрачен и пълен с тъга, в крайна сметка героят е зряла личност, която не се предава. Всичко завършва с проблясък на надежда - перспективата е неясна, но животът продължава. В другия цикъл на Шуберт "Хубавата мелничарка", странникът слага край на живота си. Той намира спасение в смъртта - съвсем друг е случаят в "Зимен път".
- Какво е вашето тълкуване?
- "Зимен път" е от най-значимите произведения на Шуберт сред неговите 650 песни. Заедно с другия му цикъл, "Хубавата мелничарка", са всеобхватни - интелектуално и музикално, а идеята им е изключителна. Стиховете не са по-майсторски от тези на Гьоте, но мотивацията да се разкаже подобна история е толкова силна, че прави "Зимен път" част от културното наследство на човечеството. Не са много произведенията, които могат да останат във вечността. В следващите хилядолетия със сигурност някои от тях, които днес считаме за значими, ще изчезнат завинаги. Но не и "Зимен път".
- Защо според вас Шуберт е уникален?
- Заради своето положително отношение към живота въпреки всички усложняващи обстоятелства в биографията му. Неговият път със сигурност не е бил лек - бедност, болест, загуба на приятели... И въпреки това той е бил щастливец, който не се предава и вижда нещата позитивно - даже когато положението изглежда безизходно. Шуберт вероятно е композиторът, който разбира и изразява най-добре човешката душа - по естествен начин, не екзалтирано, не нарцистично, без цинизъм, просто и открито. Точно това докосва слушателите - дори да им е за първи път. Те усещат дълбоката тъга, но и жизнеутвърдителната сила на "Зимен път". А неговото място сред творчеството на композитора - камерна музика, симфонии, струнни квартети, две опери, клавирни сонати - е значимо и всеобхватно.
- Ще излезете на сцената с пианистката Мария Принц. Как се стигна до този тандем?
- Познаваме се от много години, но се открихме на турне на Виенската филхармония в Австралия.
- През март спасихте премиерата на "Воцек" Метрополитън в Ню Йорк - пяхте вместо Томас Хемпсон без никаква репетиция. Как се постига подобно нещо?
- Звучи по-драматично, отколкото е в действителност. По случайност пях Воцек непосредствено преди тази случка - гастролирах с Виенската филхармония в Карнеги хол с рецитал. На следващия ден се наложи да заместя Томас Хемпсон, който се разболя. При всяка нова продукция на тази опера е необходима задълбочено преговаряне, защото материята е много сложна и комплексна. Интонацията, колкото и добре да я владея, крие опасност да не бъде съвсем прецизна - а това би подразнило най-вече мен. Но спектакълът в Метрополитън ми достави голямо удоволствие и мина наистина много добре.
- Кой е най-силният ви и емоционален миг на сцената досега?
- Трудно е да се каже. Има моменти, които се отличават с нещо специфично, свързано със събитията в определен ден - с добра новина или със загуба. Разбира се, на младини дебют в Карнеги хол или в Музикферайн гарантира възторг и респект. По-късно вълнението пак го има, но в друго измерение. Впечатляващо е, когато всички владеят така добре произведението, че
забравят себе си
И се потапят изцяло в музиката. Това за щастие ми се случва често - например във "Воцек" със Сейджи Озава, в Далас, където изпълнихме "Замъкът на херцога Синята брада" с диригента Йап ван Цведен и певицата Мишел де Янг. Това са моментите, които остават в съзнанието.
- Какво ви вдъхновява да правите музика?
- Страстта, която изпитвам към нея. Това е единственият език, с който се изразявам съвсем точно - по-добре, отколкото когато говоря. Поезията докосва най-интензивно слушателите - не е необходимо да са някакви суперинтелектуалци. Няма граница между мен и това, което правя. Всичко е тясно свързано. Не е възможно да се стремя към нещо изключително на сцената и в същото време да бъда еснаф в живота. Моето изкуство е моят живот. Но не бих казал, че няма да намеря и нещо друго в тази област, което да ме удолетворява и да ми дава сили. Мотивацията и енергията идват от удолетворението. Не приемам хотелите по света като жертвоприношение.
- Кои от вашите сценични партньори са незабравими?
- Бях съвсем млад, на 23, когато пях Вофрам в "Танхойзер" с Гюрцених оркестър, диригент Джеймс Конлон и много изветните тогава Курт Мол, Дебора Войт и Райнер Голдберг. Ханс-Йоахим Байер, моят професор в Лайпциг, структурира пеенето ми. Дитрих Фишер-Дискау и Елизабет Шварцкопф също са от голямо значение за моето развитие. Имал съм щастието да изработвам различните роли с изключителни диригенти - Сейджи Озава, Кристоф фон Дохнани, Манфред Хонек, Антонио Папано, Йан ван Цведен, Франц Велзер-Мьост. Импонират ми силните личности между тях, които подхождат с ясна представа към произведението и въпреки това оставят свобода. Защото разбират, че пътят не е тясна пътека, която е пурпурно червена, а е обща посока, позволяваща завои наляво и надясно в името към целта.
- Как успявате да разпускате между изявите си по цял свят?
- Има пътувания, свързани със смяна на часови зони, когато трябва да се действа веднага, но това се случва по-рядко. Способността да се радвам на следващата задача и спомена за миналия концерт поддържат тонуса. Музиката тече и съществува само в момента, в който звучи. Това е нещо прекрасно! Може да бъде вечно в нас - и същевременно е мимолетна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
