Павел Койчев е творец, който буди интереса на арт ценителите дори само при споменаване на името. А ако негова творба, дори мъничка, е изложена на върха на стръмен хълм, то той си заслужава да бъде изкачен, за да се види поредната приумица на таланта му. Скулпторът е едно от малките спасителни, годни за живот островчета в архипелага на българската действителност, непрестанно брулена и деформирана от вълните на маргиналното. За това ценителите трябва да побързат, ако искат да видят последната му инсталация "Нещо лично" в столичната галерия "Райко Алексиев", защото тя ще продължи до неделя. В тази нова творба, зрителят може да седне на дървен бар и да се наслади на коктейл с джин или кафе, докато съблюдава плажна идилия ала Койчев - върху издигната постройка лежат няколко бели геометрични човешки фигури, сред естествени клонки бъз, а на стената в дъното е окачено фотоплатно с гледката, която се открива от бара "Кораба" на северния плаж на Синеморец и устието на река Велека.
"Това е триизмерна картичка спомен, в която можеш да участваш", казва авторът.
В първата по-малката зала на галерията той е наредил фотоси от своите предишни инсталации и скулптури. Освен "Градежът", "Водна паша", "Обиталище", авторът припомня за страхотната и впечатляваща творба "Градски пейзаж" от 2004, "Складът" от 2002, "Коларят" от 2004. Вижда се и "Стадото" от 2000 г. в Златни пясъци, която представлява висока 12 метра биволица, в чиито корем са малките й - безмилостен удар по заразното курортно лекомислие. Показана е и една от последните му работи, "Бягството на рибите", представена тази година на фестивала "Огън и море" в Царево.
- Господин Койчев, какво е това "лично нещо"?
- Просто едно преживяване на морето, по-точно от Синеморец. Барът "Кораба" е точно накрая на селото. Фотоплатното "Нещо лично", което даде име и на изложбата, представлява гледката, която се открива от този бар. Вижда се тракийската могила, която разкопаха преди години и намериха прекрасни женски накити на заможна тракийка. Ходех надвечер в бара и пиех джин с тоник, могилата ми се падаше вдясно и някак усещах, че ми действа. Това преживяване е само миг, но всеки миг от човешкия живот може да се превърне в предмет на изкуството, ако смисълът се вдигне малко. Това е основната ми идея. "Нещо лично", защото е мое преживяване. В мажорна гама, но може и в трагична да е. Има ги във всеки човешки живот, еднакво важни са. За мен е много съществено да има позитивна атмосфера и излъчване. Това е едно от основните неща, които гоня, защото трагичните моменти са повече.
- Погледът на зрителя е върнат назад - към лятото, но и назад към предишните ви работи. Това носталгия ли е и по какво?
- Не. Моментът сега е същият като тогавашния. Времето изтича и не можеш да го задържиш. Милиони, милиарди хора щракат апаратчетата, за да задържат това, което са преживявали. При тях е двуизмерно, а тук е триизмерно.
- С годините промени ли се отношението ви към времето?
- Промени се. Скъси се хоризонтът на оставащото време. Всички мои работи са в мажорната гама. Съзнателно го правя, но и така ми идва.
- Правите ли някакви равносметки?
- Не се замислям много. Доволен съм от това, че съм работил почтено. Какви са резултатите е съвсем отделно нещо. Аз не мога да ги преценя, защото съм в работата и нямам дистанцията, не мога да бъда обективен. Само времето може да каже има ли нещо стойност или не. Но твърдо мога да кажа, че заставам зад всичко, което съм направил. Хубаво или лошо - това е. Това мога. Нямам навика да говоря за моите неща.
Крайно критичен съм и не харесвам това, което правя
понеже имам друга представа. Никога не можеш да си покриеш представите. Не мога да бъда удовлетворен, след като въображението ми не се покрива с реалността.
- Вашите творби винаги ни отвеждат в някаква друга реалност...
- Правя това, което ми иска да бъде. По-различно от реалния живот. Като че ли не съм съзнавал досега, че се оставям повече на интуицията. Умозрителното е част от целия процес на правене, но и рационалното, и ирационалното, и интуицията, и дарбата, колкото е дал Господ. Мешано е.
- Бягате ли от реалността?
- Тя ме преследва непрекъснато, аз се мъча да се измъкна. Човек съществува във враждебна среда и затова се бори да запази всеки момент формата си. Средата не е за хора.
- Какво мислите за духа на сегашното време?
- Страня от коментари за него. Имам тежки мисли по въпроса и не искам да ги споделям. Може би са естествени за възрастта. Не ми се иска тези мисли да ги вкарвам в изкуството.
Имам две деца и четирима внуци и не съм спокоен за бъдещето им
Нямам ищах малките да тръгнат по моя път, защото е трудна работа. Поне на мен ми е било трудно и ми е. Въпросът е да има енергия, защото скулптурата е тежка професия. И физическа, и психическа.
- Ако можехте да построите един по-добър свят, какъв би бил?
- Нямам представа. Загубих я. В по-ранни години имах някакви илюзии, но сега вече не. Добре, че сме ограничени във времето. Ние сме гранични, а другото е безкрайно. Как човек да реши този конфликт? Невъзможно е. В този смисъл няма решение. Трябва да приемем, че това е така, както приемаме, че сега е есен. Никак не ни се иска, но това е единственото решение, ако не искаме да сме съвсем ужасени.
- Изкуството ли ни спасява от колелото на безвремието, което помита всичко?
- Изкуството се прави от страх, от ужас - от битието, от всичко. Наскоро ми дойде мисълта, че само дълбоко страхливите хора се занимават с изкуство.
- Вие страхувате ли се?
- О, да. Разбира се. Не е човешко да не се страхуваме. Страхът запазва формата. Иначе ще минеш пред трамвая или ще се хвърлиш от скалата. А нали върховният ни дълг е да запазим формата си, докъдето е дадено. За това ни трябва страха.
- Мислили ли сте какво има извън материята?
- Не мога да си представя безкрайността, нито това, което е извън нас. Нямам достатъчно интелектуални способности. То е непостижимо, непознаваемо. Как да познаеш безкрайното?
- Вярващ ли сте?
- Вярващ съм, но не съм по ритуалите
Както казва Кант - моралният императив в нас и звездното небе над нас. Вярвам, че императивът ни е заложен от нещо над нас.
- Не сте ли изкушен да се включвате в религиозните ритуали просто защото те сближават хората?
- Природата на човека е такава, че той все се стреми да влезе в стадото. Не им стига блъсканицата в града, отиват в планината на събори. Има различни хора. Но, общо взето, стремежът на човека е да е в тълпата. Аз не съм от тай порода.
- Често в творбите ви има биволица. Защо този образ е толкова важен за вас?
- Тя е атавистична за мен. Като дете ме изпратиха при леля ми и вуйчо ми в едно село в Луковитско. Там се опомних като човек. Девети септември, например, си го спомням беше като тазгодишния - кристален ден. В това село няма крави и ние, децата, пасяхме само биволи. Те не издържаха в жегите и на обяд се скриваха с часове в барата. Веднъж нашата биволица подивя. Какво значи стихия! Тогава разбрах какво е биволица. За това я направих няколко пъти.
- Трудно ли беше да работите преди '89-а?
- Трудно беше. Но зависи от твореца. Работих и тогава, но имаше твърде излишна идеологизация. Последните десетина години беше доста по-разкрепостено и по-лесно. Но аз познавам е 50-те и 60-те.
- Вас ограничавали ли са ви по някакъв начин?
- Да, имах разни случаи, последните години преди промените ми стана по-леко, но не ми е било комфортно. Късно ми се случиха нещата. 89-а ме хвана на 50-години.
- Автоцензурата не е ли по-страшна?
- О, да. Тя е неуоловима. Авторът дори не може да се усети как се предава. Много е лукаво.
В онова време не съм правил голям компромис
Естествено имал съм по-малки, защото трябва да се яде. Купувачът беше един - държавата. Винаги съм създавал това, което искам. Не съм поемал големи поръчки. Не съм се и стремил. Имам илюзорно усещане за свобода. Няма комисии, няма цензура, решавам и го правя. Когато живееш в общество, не можеш да си напълно свободен. Имаш връзки, зависимости, влияния. Но когато реша нещо, го правя.
- Какво мислите за протестите, които вълнуват сега обществото?
- Тежки са ми мислите. Хората усещат дълбоко подсъзнателно, че нещата не зависят от нас. За това е и негласуването. Това те демотивира, тежко и пагубно.
- Как си обяснявате, че кандидатите за Художествената академия са намалели драстично?
- Истината е, че няма дълбока нужда от изкуство. Всичко отива в лекия жанр, по-масовото, по-развлекателното. Скулптурата и живописта са много тежки професии, материално е много трудно, а тук няма и пазар. Трябва да си обсебен, за да се занимаваш с него. Преди имаше голям наплив, защото мислеха, че парите течаха от крачолите. Сега влиза всеки, който поиска. Но винаги ще си има талантливи хора. Дори само трима да са, напълно стигат, щом са отдадени и имат дарба.
- Има ли криза в българското изкуство?
- Не ми се мисли и говори за това. Животът съществува от хилядолетия и номерът е да поддържаш хубавото в него, да мислиш позитивно. Иначе трябва да се гръмнеш. Ако започна да рисувам кошмарите си, трябва да подлудя зрителите. И без това улицата, с целия си хаос и шум, те побърква, няма смисъл и аз да го правя. Не казвам, че трябва да се заблуждаваме и да лъжем, че всичко около нас е цветя и рози, но има и друга страна на нещата, за нея трябва да се сещаме по-често.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
