Ицко Финци спи до "Мона Лиза"

Режисьорката д-р Боева преследва прочутата картина с хъса на детектив отличник

Ицко Финци спи до "Мона Лиза" | StandartNews.com

Париж. 2013 година. Ицхак Финци се разхожда с високо вдигнати ръце. Предавам се. Пресича улици и градинки, като предизвикателно върти странната си физиономия. После потъва в тълпата. Държи се като провокатор: хваща под ръка уличния клоун, задява се с непознати, свири на въображаема цигулка. Никой не му обръща внимание. Това е Париж. Кой го познава? Сега пък изчезва. Ето го отново, подпрян на мраморен парапет. Гледа умно и уморено. Накрая задремва. И то не къде да е, а в Лувъра. Сякаш това не е прочутият световен музей, а евтин хотел. Явно за него няма никакво значение, че от другата страна на стената, на която се е подпрял, има една малка невзрачна картина и огромна тълпа, която безпощадно я разстрелва с фотоапаратите си. Защо ли? След като на всеки ъгъл, във всеки хотел, бакалница, книжарница, сладкарница на френската столица е пълно с картички, репродукции, книги, на които е изобразена същата тази картина. При това отпечатъкът е далеч по-качествен от този, който ще се роди в апарата на туриста. Защото пред обектива му има три тежки бронирани стъкла. Настина те пазят картината, но отражението им силно вреди на кадъра. Всъщност това обаче са подробности, от които в този момент никой не се интересува. Защото, когато си на метри от "Мона Лиза" и вълнението просто те души, няма как да не вдигнеш апарата. Това е шанс, ритуал и лично историческо събитие. Никой не иска да го пропусне. Освен Ицко Финци. Той спи. Ако не е новият му шлифер, ще го помислят за клошар, сменил моста на Сена с това забележително място.

Докато Ицко се е изтегнал на пода, една млада жена бавно го обикаля с камерата си. Нима този беловлас мъж й е по-интересен от шедьовъра зад стената? Всъщност не. Защото те са тук: във Франция, Париж, Лувъра, заради въпросната дама от картината, чиито очи следват неотлъчно, всеки щастливец, стъпил във френската столица. Тя е обсебила и двамата. Особено жената с камерата - Лиза Боева - оператор, сценарист, режисьор, монтажист... Има ли още? В цялата тази история Ицхак Финци пък е изпълнител на главната роля, продуцент, партньор, съмишленик, приятелят, който с ентусиазъм е приел идеята, наречена: "Лятото на Мона Лиза". Това е един проект, нека използваме тази модерна днес дума, с противоречива съдба. Той е отхвърлен за субсидия в конкурса на Националния филмов център, но печели доверието на проф. Мария Петрова, ръководител на проект "Срещу кризата в образованието" към Фонд за научни изследвания към Министерството на образованието и Нов български университет.

Париж. 22 август 1911 година. Най-големите френски вестници отбелязват сутринта: Кралски пудел се удави в Сена. Новина несъществена, но в този ден по-интересно няма. Така е до следобеда, когато извънредни издания гърмят: Откраднаха "Мона Лиза". И в този миг започва да се гради митът, който подлудява света и по чиито стъпки хладнокръвно, с много хъс и емоции тръгват режисьорката и актьорът. След много скитане и ровене в архивите те се опитват да отговорят на въпроса, който няма как и други преди тях да не са си задавали: Защо една не блестяща със съвършена техника картина, на която е изобразена обикновена домакиня от Флоренция, е обявена за шедьовър?

Франческо Перуджа, на 32 години, най-обикновен дърводелец в Лувъра, влиза в историята на изкуството не защото е сковал рамката на "Мона Лиза", а с това, че я е откраднал. Той обяснява мерзкия си акт доста простичко и в същото време логично: Искал да я даде на своя приятел да я прерисува за ден-два. Избрал точно нея, защото е малка и удобна за носене. Изнесъл я през парадния вход.

Суматохата след кражбата осуетява намеренията на дърводелеца. Той няма време да я върне, защото за часове в скандала се намесват Америка, Русия, Англия. По време на разследването са арестувани Пикасо и Аполинер. Мона Лиза е по всички вестници и списания, но не и там, където трябва да бъде - в "Лувъра". На нейното място в залата има пирон и окачена на него празна рамка, около която всички се трупат като пред мъртвец.

Флоренция 2013-а. Ицхак Финци и Лиза Боева застават пред рецепцията на хотел "Триполи Италия" на хвърлей от гарата и искат да наемат стая 305. Сградата е стара, с олющена фасада. Бърз поглед показва, че тук скоро не е правен никакъв ремонт. Мебелите са износени, килимите протъркани, а администраторката е категорична: Съжалявам. Стаята е заета. Гостите от България обаче не отстъпват. Дошли сме тук само заради стая 305. Резервирали сме я още от София. В друга няма да спим. В крайна сметка упоритостта се възнаграждава: Ключът на 305 е в ръцете на тандема, току-що пристигнал от българската столица. На следващата сутрин тясното пространство с криви стени се превръща в терен за поредните снимки. Защо точно там ли? Защото на вратата на стаята върху потъмняла от времето табела е написано: "Тук през 1913 година е намерена Мона Лиза".

Богат търговец на антики купува "Джокондата" точно оттук на цената на добро копие. Продавачът я вади от вехт дървен куфар, пълен със стари вещи. Платното е омотано в прокъсан копринен плат. Всичко това става почти две години след кражбата. Век по-късно в хотела нищо не е променено освен името. То вече не е "Триполи Италия", а "Джокондата".

На съседната улица се намира къщата на Франческо Джокондо. Точно той през 1503 година е поръчал на Леонардо на Винчи портрет на своята съпруга Лиза. Художникът го рисувал четири години, но така и не го довършил. Картината никога не е било окачена в дома на семейството на флорентинеца, но то дало името й: "Мона Лоза" или "Джоконда".

Петербург. 2000 година. Докато учи в Петербург, Лиза Боева работи като гид в Ермитажа. Тя е на 19 години и не се притеснява да пита колегите си: Коя според вас е картината шедьовър, върхът в световното изобразително изкуство? Отговорът обикновено е един и същ: "Мона Лиза", "Джокондата". Защо обаче, никой не казва. Младото момиче е объркано. Какво толкова има в тази картина. То не вижда уникална техника и не забелязва загадъчната усмивка, за която всички говорят. Жената на снимката не е красавица, няма страхотна прическа и грим. Не обещава нови тенденции в модата. Напротив, роклята и е с неопределен цвят и семпла кройка.

И докато на деветнадесет не е срамно да се пита, 26 години по-късно вече е редно да се знае. Професорите и академиците обаче продължават да тръбят: "Мона Лиза" ли? Ами да. Велика! Защо? Ами то е ясно. Разбирах, че нищо не е ясно, казва г-жа Боева. И стигнах до извода, че истерията, която поражда шедьовърът на Леонардо да Винчи, се дължи на лавинообразно натрупване на факти във времето и пространството.

 

Актьорът: Разминах се с "Крал Лир"

Ицхак Финци е участвал в около шестдесет филма. "Лятото на Мона Лиза" е последният. В него той има много роли. Играе дори арестувания Пикасо. Снимките са правени пред къщата на художника. в сърцето на френската столица. В Париж актьорът се движи по ръба. Задява се с околните и не обръща внимание на реакциите им. Такива обаче няма. За Париж той е един анонимен минувач.

България е по-различно.

- Г-н Финци, спират ли ви още почитатели на улицата?

- Да, но все по-рядко.

- А предлагат ли ви нови роли?

- Поканиха ме в сериал. Но аз никога не съм харесвал да се снимам в сериали. Предпочитам филмите да са единствени, неповторими, съкровени. Сериалите са индустрия, пълна с клишета, правят се набързо. Затова отказах.

- Кой е любимият филм, в който сте играли?

- Не обичам да поставям някой от филмите си най-отпред. В много от тях има сполуки, има и места, които не ме удовлетворяват. Затова не ги класифицирам.

- Очаквате ли роли в театъра?

- Понякога ме канят, но не много. Отказвам. Мисля си: Дори да имам представа как да изиграя дадена роля, не се знае дали ще мога да издържа на изискванията и собствените си критерии. Затова не се хващам. Няма смисъл. Малко съм загубил чувството за контакт с актьора и залата. Пък и не знам нужен ли съм още на публиката.

- Откога не сте били на сцената?

- От време на време се появявам, но като музикант. Сега свиря пиано. Любителски, но забелязвам, че дори моята несигурност забавлява зрителите.

- Коя роля не изиграхте?

- Банално е, но имах някаква идея как може да се изиграе крал Лир. Говореха ми: Ицко, ти трябва... Прочетох я и ми хрумна като как може да излезе, но не се намери режисьор да ми предложи. Сега вече е късно.

 

Авторката: "Джоконда" е дама с късмет

Лиза Боева е родена в София. През 2003 година завършва журналистика в Петербург. После история на изкуството - пак там. През 2006 година се дипломира по специалността филмова и телевизионна режисура във НАТФИЗ. Неин преподавател е Георги Дюлгеров. Като актриса е участвала във филмите "Тошка и Тошко" и "Лейди Зи". Първият й филм , дипломната й работа, се. нарича "Боси". Той разказва историята на един обущар, юнашки напил се в чест на раждането на първата си рожба. Опиянен, той не усетил как огън плъзва и изпепелява къщата му. Тогава селският слепец, а после и цялото село събуват обувките си и ги хвърлят в двора на майстора, за да ги ремонтира. Според Георги Дюлгеров намерението на студентката да се пренесе всичко това на лента на лента е мегаломанско.

- Може би ще поканиш и Ицко Финци да играе - иронизира.

- Да.

Така се ражда тандемът, създал вече няколко филма. Наскоро "Вера" спечели награда "Златният Витяз" на кинофестивала в Омск.

- Г-жо Боева, казват, че не е добър войник този, който не мечтае да стане генерал. Вашите амбиции сигурно да направите пълнометражен игрален филм.

- Не. Повече ме занимават цикъл, подобен на "Мона Лиза. Произведение на киното, литературата, изкуството да се постави в определен контекст и от това да се направи филм, от който може да се научи нещо.

- Какво мисли режисьорката Лиза Боева за актьора Ицхак Финци?

- Че е много добър. Той е от актьорите, които не можеш да предвидиш, носи различна вътрешна енергия.

- В коя роля го харесвате най-много?

- От филма "Елегия" на Едуард Захариев. Ако бяхме в Америка, той щеше да бъде класиран сред най-добрите, а режисьорът приравнен с Антониони и Фелини.

- Разбрахте ли защо "Мона Лиза" е такъв шедьовър?

- Имала е късмет. Ако някоя друга картина е имала същата или подобна съдба, тя щеше да бъде точно толкова прославена. И тогава нея щяхме да я гледаме върху тениски, фасади, чинии и чаши, шоколадови бонбони и табели на страноприемници. А мнението, че е велико произведение на изкуството, щеше да се превърне в неоспорим факт.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай