България пораства по пътя към Независимостта

Критиките и съмненията започват ден след 22 септември

Доц. Валери Колев е роден през 1960 г. в Пловдив. Завършва Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски", където от 1988 г. е асистент. Защитава докторат през 2001 г., а от 2005 г. е доцент. Специализирал е в Будапеща, Оксфорд и Вилнюс. Автор е на десетки монографии, студии и статии, посветени на различни аспекти от политическия живот на Третата българска държава.

* БГ железничарите изиграват решаваща роля през 1908 г.
* Виена държи ключа към отхвърлянето на Високата порта
* Големите губещи след Манифеста са Македония и Одринска Тракия

- Доц. Колев, защо датата 22 септември някак не успя да се наложи в общественото съзнание като празник?
- Днешните българи наистина все още недооценяват значението на този акт. До 1908 г. България не е пълноценна, пълноправна държава, а васал на османските султани. Тя няма право на нормални дипломатически отношения с други държави, да подписва с тях договори, и в крайна сметка да води война - всичко това трябва да минава през Високата порта. Османската империя има право да се меси във всички области на живота - и в икономиката, и в политиката, дори в културата. Всичко това наистина е било приемано като нещо много тежко. Запазен е документ на Външно министерство, непосредствено след Освобождението, в което се пита Високата порта: "Какво означава нашият васалитет?" Отговорът е: "Правителствата в София и Цариград са всъщност едно!". Което на практика означава, че по-големият все пак е водещ - империята не е княжество. Но постепенно, с развитието на България, нещата започват да се променят. Всички тези ограничения стават все по-неприемливи, което е изразено и в текста на Манифеста за обявяване на Независимостта, съставен от министър-председателя Александър Малинов, в духа на изискванията на една конституционна монархия. Или кратко казано, за тези 30 г. Българското княжество успява да порасне. Всички наши кабинети, без значение от коя партия са, стъпка по стъпка правят всичко, за да елиминират всевъзможните ограничения и забрани, наложени от Берлинския договор. Още първото правителство на Тодор Бурмов през 1879 г. назначава дипломатически агенти в съседните балкански държави и дори в самия Цариград, въпреки протестите на Турция. Княз Александър Батенберг учредява орден "Св. Александър Невски", което е право само на суверенните монарси. Неговият наследник княз Фердинанд пък поставя образа си върху монетите, на което също няма право като васален владетел. Това, разбира се, са само едни символични предизвикателства, но те са ясен израз на стремежа към отхвърляне на зависимостта от Високата порта. И постепенно България престава да спазва клаузите на Берлинския договор. Докато се стигне и до формалния акт на обявяването на независимостта.

Интересно е, че на всеки 5, 10, 15 и т.н. години от 1878 г. в европейските и балканските столици се дискутирало дали няма да бъде обявена българската независимост. Защото, нашата дипломация наистина непрекъснато работи по този въпрос пред Европа. Така става и през 1907 г. в навечерието на поредната кръгла годишнина от Освобождението. Този път моментът наистина е настъпил. И то благодарение на един неочакван прецедент.
- Какво имате предвид?
- Току-що провъзгласената независимост на Норвегия. Съгласно решенията на Виенския конгрес, през 1815 г. тя е присъединена към Швеция под формата на лична уния - кралят на Швеция е крал и на Норвегия. През 1905 г. обаче норвежците обявяват своята независимост, която през 1906-1907 г. е призната от Великите сили. Освен това българската дипломация добре се ориентира в новата политическа конфигурация. Старият съюз на тримата императори - германския, руския и австро-унгарския, окончателно се е разпаднал и е заменен от двата противостоящи блока - Антантата и Централния съюз, което дава възможност за много по-лесно лавиране между Великите сили.
- Все пак решаващи са Виена и Санкт Петербург...
- Да, главните заинтересувани фактори в случая наистина са Австро-Унгария и Русия. Все пак става въпрос за почти двувековно съперничество за влияние на Балканите. Именно заради него те много държат на запазване на статуквото на Балканите. И княз Фердинанд, който е водеща фигура в България що се отнася до външната политика, знае, че ключът към независимостта се държи от Виена. И действа в тази насока. Той посещава император Франц Йосиф още през пролетта на 1908 г. Въпреки че няма никакви документи за тази среща, се смята, че още тогава е дадено принципното съгласие на Австро-Унгария за провъзгласяването на независимостта. Премиерът Александър Малинов, който на два пъти ходи до Париж, по пътя също се спира във Виена и говори с външния министър на империята Алоис Ерентал. Именно тогава се постига споразумението Австро-Унгария и България едновременно да отхвърлят ограниченията на Берлинския договор - съответно около статута на Босна и Херцеговина, която все още е формално османска провинция и през 1908 г. трябва да се върне след 30 г. на султана, а България да отхвърли формалния си васалитет към Високата порта. За споразумението е информиран руският външен министър Евгений Сазонов, който също се отбива във Виена на път за Париж. Той дава принципното съгласие и така пътят към независимостта е разчистен.
- А другите Велики сили?
- Англия от края на ХIX век спира да държи на целостта на Османската империя и започва да залага на младите балкански държави, затова е равнодушно-доброжелателна към проблема. Германия също няма нищо против, след като Виена е съгласна. Франция пък, като пръв руски съюзник, чрез посланика си в Цариград поощрява българските амбиции.
- Остава обаче Турция, която е пряко потърпевша...
- Тук вече се намесва чистата случайност - младотурската революция, която възстановява конституцията от 1876 г. в опита си да закрепи разпадащата се империя. В Турция започва да се развива някакъв нормален граждански живот - с партии, избори за меджилис и дори профсъюзи. Които именно ще изиграят важна роля за постигане на българската независимост.
- Как?
- Известно е, че през 1908 г. конкретните събития, свързани с обявяването на независимостта, започват със стачката на работниците от Източните железници, които са частна собственост. В България те притежават жп линията от границата до Белово и разклонението до Нова Загора. И именно българските железничари са основатели на този профсъюз, който е учреден в Пловдив, а после се прехвърля в Одрин и накрая в Цариград, където се решава започването на стачката. Тя е потушена твърде бързо по класическия начин - с локаут. Стачкуващите подлежат на уволнение, а Цариград и София се задължават да окупират железницата и да възстановят нормалните комуникации. Българското правителство обаче съзнателно забавя да изпълни това решение. И тук вече има един интересен и почти неизвестен момент - шефът на синдиката, д-р Илия Наумов, е близък с министър Андрей Ляпчев, който убеждава да продължи стачката. На възражението, че тези хора все пак трябва да се върнат на работа, за да издържат семействата си, Ляпчев казва: "За два дена мога да ги храня, докато армията поеме нещата!". И отпуска нужните средства от безотчетните си в министерския фонд. Всичко това навява на мисълта, че българското правителство съзнателно е провокирало кризата, за да влоши отношенията с Турция.
- С една дума, железничарите дават "зелен семафор" за по-нататъшните действия на правителството?
- Точно така. Ситуацията обаче се усложнява, доколкото част от собствеността на компанията е България. Нейното евентуално конфискуване засяга интересите на нейните австрийски собственици. Виена изведнъж охладнява към София и България в тази ситуация трябва да избира между независимостта и железниците. Но българското правителство преценява, че може да има и двете. То започва една блестяща пропагандна кампания в австро-унгарския печат в полза на БДЖ. Публикувани са отчети, викат се, казано на съвременен език, външни одитори, които анализират работа на двете железници. Докладите им са категорични - БДЖ работи по-ефективно от Източната компания по всички показатели. Посланието е ясно - "Ако искате сигурни комуникации за вашия бизнес с Цариград, ползвайте БДЖ!". Всичко това се съчетава и с един наистина забавен случай. Тогава на гарата на днешния Любимец се са сменяли локомотивите. Те не са преминавали държавната граница, тъй като са изключително ценни и скъпи. На границата някакво маневрено локомотивче е поемало вагоните, прехвърляло ги е от другата страна и се е връщало. При поредната такава маневра в един вагон на българска територия се откриват двама заспали турски офицери. Едва ли е ставало за пръв път, но в случая българските власти го превръщат в международен скандал - това е провокация от страна на компанията, внедряване на шпиони и т.н. Така изведнъж България се оказва в благоприятна международна светлина, а Източната компания е окончателно компрометирана. Идва и формалният повод -българският дипломатически представител в Цариград Иван Ст. Гешов не е поканен на прием по случай рождения ден на султана. И така се стига до манифеста, прочетен на историческия хълм Царевец на 22 септември 1908 г.
- Какво печели и какво губи България с този акт?
- България става суверенна държава, която вече не чака формалното одобрение за редица закони от Високата порта, които дотогава по ориенталски се бавят. Тя може да сключва международни договори, включително и тези нужни и за бъдещата й война с Турция. Но има, разбира се, и известни негативни страни. Едното е засилването на т.нар. личен режим на цар Фердинанд. Другото е, че България вече не може да подпомага така активно българите в Македония и Одринска Тракия, с които до дотогава формално е била просто съседна провинция. Особено тежък удар получава БПЦ. Дотогава екзарх Йосиф е бил архипастир на всички българи и символ на духовното единство на нацията. След 1908 г. на практика той управлява само Македония и Одринско, а в Царството всичко се върши от Софийския синод.
- Всички ли в България са доволни от този акт?
- На 22 септември ентусиазмът е общ. Но още от другия ден започват различни критики и съмнения. За левицата - земеделци и социалисти, това е укрепване на личния режим. Русофилските партии - народняци, прогресивнолиберали и радикали, смятат, че този акт е враждебен на Русия. Прогерманските либерални партии, напротив, твърдят обратното. Но управляващата Демократическа партия има съкрушително мнозинство в парламента и може спокойно да посрещне тези атаки.