Не беше изненада, че руският президент Владимир Путин зае твърда позиция в подкрепа на ФИФА след "наглия опит" на САЩ "да разпространят юрисдикцията си над други страни".
Институционализираната корупция е патент на Путин. Управителното тяло на световния футбол се превърна в почти перфектна илюстрация как функционира такава система - почти толкова съвършена, както хамелеонската Украйна по времето на сваленото от власт протеже на Путин - бившия президент Виктор Янукович.
Путин е обсебен от параноята за американското влияние. Той вижда навсякъде дългата ръка на САЩ, която действа срещу Русия и страните от бившата й империя. Освен това, разбира се, Путин се тревожи за руското домакинство на световното първенство по футбол през 2018 г., и то с основание.
Езикът на силата е онзи, който Путин разбира най-добре. Той знае колко неудобно се чувства Европа с тази лексика.
Може би нещата започнаха от уличните протести в Москва в края на 2011 година. А може би от западното коварство в Либия в началото на същата година. Може би е усетил някакъв момент на американска слабост. Може би наистина чашата преля от изгонването чрез масово въстание на яко корумпирания Янукович в Украйна. А може би наяве излезе вътрешната същност на офицера от КГБ, копнежът по загубената империя. В края на краищата причините остават на втори план зад реалността. А тя е, че Путин избра да разпали руския национализъм, насаждайки мита, че Западът обкръжава най-голямата страна в света. След няколко дни лидерите на страните от Г-7 ще се съберат без него. Руският президент вече нехае за правилата на този клуб. Контролираният антагонизъм го устройва повече.
Изминаха 15 месеца от анексията на Крим. Някои неща станаха ясни. Като цяло, те са обезпокоителни. На първо място колко слаба наистина бе американската реакция към заграбването от Москва на част от украинската територия и към разпалването от Русия на малка война в Източна Украйна, в която загинаха вече над 6000 души. САЩ дори не са страна по Минските споразумения - дълбоко порочна договорка да се "развърже" конфликтът, която прилича повече на средство той да бъде замразен.
Да, имаше изблици на възмущение от страна на Вашингтон. Да, държавният секретар Джон Кери отиде в Сочи миналия месец за разговори с Путин. Но фактът е, че в крайна сметка руската агресия бе посрещната с такава степен на американско неучастие, каквато би била немислима дори преди десетилетие. Последвалите след Минск преговори създават прецедент да се събират на една маса украински и руски представители наред с двама от отцепническите райони в Източна Украйна. Един срещу трима не е обещаваща формула за напредък.
Мястото на Америка бе заето от германския канцлер Ангела Меркел. Тя редовно говори с Путин. Тя откровено осъжда неговите действия. Без Германия въведените санкции срещу Русия не можеха да бъдат ефикасно координирани. Но остава фундаментален проблем: следвоенна Германия по същество е пацифистка държава. Всяко споменаване на сила звучи почти като анатема за огромното мнозинство от германците. Въоръжаването на Украйна, за да се възстанови балансът на терена (и да се даде импулс на шансовете на дипломацията), естествено се отхвърля от Меркел. Путин се опира именно на силата, за да постигне онова, което иска: разчленена и нежизнеспособна Украйна, лишена от амбициите си да живее по западен образец. В това е същността на руската победа и същността на провала на Берлин и на Вашингтон.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
