Никога вече няма да сме част от Русия

"Изтръпвах от свистенето на куршумите на площада в Украйна през XXI век. Това е ужас, който помня от 40-те години, от времето на Втората световна война. Надявах се, че никога повече няма да се повтори. Но кръвта, която се проля на "Майдана" в Киев, показва, че страната не е научила урока си", разказва Валентина Драгулева. Тя е украинка, родена е в Севастопол малко преди началото на Втората световна война. Баща й е морски офицер и първите бомби го застигат, докато е на учение в Балтийско море

Корабът му е потопен

а заедно с него и целият екипаж става една от първите жертви на хитлеристите. По това време останалата част от семейството живее в Талин. "Писмото, че е загинал, дойде през 1945 г. Така и не го видяхме повече, нямаше сбогуване", разказва Валентина, която е едва 3-годишна, когато се сблъсква с ужаса на войната. Веднага след началото но бойните действия майка й заедно с двете си деца - Валя и по-малкият й брат, който е още пеленаче, тръгва за родното село на съпруга си. Войната изкарват при баба си.

Живеехме в дупка, защото падна бомба

която разруши съседната къща и повреди нашата, сега като помисля, се чудя как сме оцелели, как брат ми успя да порасне. Той беше с издуто от глада коремче, рахитичен, гладувахме много, хлябът даже беше лукс", разказва пани Драгулева. Когато свършила царевицата, започнали да мелят кочаните и с тях и половин чаша брашно, заменена от баба й срещу други стоки, правели самунчета. "И до днес помня този вкус и как пресядаше на гърлото, но коремчето все пак се понапълваше. Лятото беше лесно, имаше всякакви треви за ядене, но през зимата гладът беше страшен", споделя тя. Успяват до оцелеят през войната, като бягат от село в село заради слуховете, че едното ще бъде бомбардирано, а другото - не. "Помня как веднъж бомбите и куршумите ни завариха на открито и майка ми се хвърли върху нас, за да ни спаси", разказва пани Валя. Скоро след края на войната

майка й - едва 30-годишна, умира от инсулт

Остават сираци и Валентина влиза в сиропиталище. "Имах редкия шанс да ме изпратят да уча - пращаха само двама - едно момче и едно момиче", разказва Валентина Драгулева. Първата мизерна стипендия от гимназията пръсва за бонбони, а след това гладува цял месец. "Това ми беше добър урок за цял живот, че не бива да се постъпва по този начин", спомня си с усмивка пани Валя. След гимназията влиза в университета по настояване на свои близки. На едно празнуване на Нова година се запознава със съпруга си Антон, който е български студент в Украйна. "Беше 30 декември 1955 г. Той танцуваше прекрасно. И така цяла нощ

танцувахме валс и 3 г. по-късно се оженихме

и дойдохме в България", спомня си през сълзи тя.
Често я наричат националистка, защото говори украински и защитава родния си език. "Докато дойдох в България, говорех само украински, руски изучавахме като предмет и нищо повече", разказва Драгулева. Жегват я силно думите на руснак, който й казва, че украинският става само за да се шегуват с него. "Смятам, че всеки език има право на съществуване и трябва да бъде уважаван. Трябва да има един официален език в страната - както по времето на Съветския съюз това беше руският, в Америка живеят много националности, но английският е официален, защо в Украйна украинският да не е единствен официален език? И в България, макар българският ми да не е перфектен, говоря на български, защото това е уважение към страната, която ми е дала много", казва Валентина Драгулева, която преподава украински език в СУ "Св. Климент Охридски". Надява се, че родната й Украйна ще успее да извоюва своето и ще продължи пътя към истинска самостоятелност, но без да пролива повече кръв.

Янукович трябваше да си иде, но и брат да убива брата

- Г-жо Драгулева, как очаквате, че ще се развие кризата в Украйна? Защо толкова много хора продължават да клонят към Русия, а не да отстояват правото на независимост на собствената си държава?
- Още от времето на Екатерина и Петър I се е налагало, че Украйна всъщност не е Украйна, че това е Малоросия. Общуването на украински език се е потискало и затова много хора в страната се срамуват да го говорят и до днес. По време на Съветския съюз това се задълбочава. Забраняваше се обучение по украински в училищата, буквално се забраняваше езика, не мога да ви отговоря защо.
- Може би, за да остане Украйна завинаги част от Русия...
- Сигурно е така. Не съм специалист по история, знам малко за нея, защото реално не сме учили истинската история на страната си. Причините биха могли да коментират хора, които са по-добре запознати с нещата. Но е факт, че руският се наложи като език и съзнание. Зет ми, който дълги години беше директор на училище в Украйна, ми казваше, че през 70-те години, когато се опитали да върнат украинския в училищата, много родители отказали да пускат децата си в клас. И отново се връщам на Майдана - въпреки всичко не мога да се съглася с тези стрелби и кръвопролития. Когато протестиращите излизат и казват, че Украйна трябва да е Украйна, да е самостоятелна, че никой не може да я командва, че Янукович със своите остарели методи трябва да си ходи, не трябваше ли да се постигне това по мирен начин?
- Може би не е било възможно, все пак имаше два месеца мирни протести преди сблъсъците.
- Нямам отговор на този въпрос. Мои братовчедки, които живеят в Днипропетровск, са "за" начина, по който нещата се случиха. Но те са по-малки от мен и не помнят ужасите на войната. Стрелбата лично мен ме притеснява, става ми жал. Хората излязоха с цел да се махнат олигарсите, да се даде повече власт на народа, той да определя, това е прекрасно. Но в същото време правеха коктейли "Молотов". Това не мога да го разбера, откровено казано. Стрелбата от една и от друга страна - брат убиваше брата. Всичко е много объркано. Но за това, че Украйна трябва да е самостоятелна, спор няма.
- Химна на страната се казва "Украйна още не е мъртва". Дали това не я обрича на вечно оцеляване и дали отново ще стане сателит на Русия?
- Оцеляването продължава много дълго време. За съжаление голям процент руснаци живеят в Украйна, но не мисля, че тя някога отново ще стане част от Русия.
- Виждате ли прилика между българските и украинските протести?
- Да, разбира се, има прилика. Исканията са много близки. Но слава Богу, че тук не се стигна до кръвопролития.
- Но исканията тук не бяха постигнати...
- Не ми се иска да вярвам, че целите могат да се постигнат само когато има по-сериозни кръвопролития. Може би самата организация и исканията на протестиращите в София не бяха съвсем ясни. Само думата "Оставка" не върши работа. Защото, ако няма визия, ако не се намеси народът, нищо няма да се получи, ще си отидат едни и ще дойдат други, които обаче ще са същите. Трябваше тези, които излязоха на протест, да знаят какво и как трябва да се случи, но такива хора като че ли не се появиха.
- Може би в Украйна има повече хора, готови за лидери, отколкото у нас?
- Възможно е. Ще кажа реплика, която не е моя, а на мой приятел българин - според него българите са страхливи и за него къщата и хлябът са по-важни, важно му е да има спокойствие. Не знам доколко това е вярно. А украинците са смели хора. И това е още от далечни времена. Като започнеш още от войната с шведите, казаците - дори когато четеш Тарас Шевченко, ти става ясно. Тук е било същото - имало е Левски, Ботев, Бенковски, но къде изчезна това? Може би не се внушава достатъчно на децата обичта към страната, към своето, към героите, към миналото. Понятието патриотизъм тук се загуби, докато в Украйна все още се държи.