Европейският съюз остава – както остават и всички негови проблеми. Това е краткият извод от проведените във Франция президентски избори.
Изборът на Макрон предизвика почти физически доловима въздишка на облекчение в Брюксел и европейските столици. Но би било крайно повърхностно ако останем само на ниво констатиране на резултатите през призмата на етикетите: че проевропейският центрист е победил крайно дясната нацоналистка. Да, Макрон даде глътка въздух на ЕС и най-вече политическо време да търси решения на множеството кризи, но този избор сам по себе си не решава нито една от тях. Популизмът не постигна своя управленски пробив - както не направи това и на изборите в Австрия и Холандия, както се очаква това да не се случи и на парламентарните избори през септември в Германия. Но остава откъснатостта на евро-елитите от евро-гражданите, което силно дискредитира евро-идеята. Човекът се чувства изместен от институциите и ефективността - термин, често използван като евфеминистичен заместител на понятието печалба. Загубата на сигурност и перспектива за бъдещето – национална, социална, персонална – е основният проблем на гражданите на ЕС, а оттам – и на самия ЕС.
Популизмът не си отива – както твърде прибързано бе обявено след изборите в Австрия, Холандия, а сега и Франция. Защото популизмът е резултат, а не причина за кризата. И разделението в обществата не е между умни и глупави или красиви и грозни, а е предизвикано от реални и тежки проблеми, на които популизмът дава лесни отговори: кризата на националната държава, разширяване на неравенствата, разтваряне на националните социални баланси в глобалните дисбаланси, маргинализацията и най-вече загубата на перспектива за щироки социални слоеве и т.н. Като съдържание популизмът днес е по-скоро национален, отколкото социален, но националното и социалното са тясно преплетени, като дори и крайно десният популизъм има своя социална, обикновено крайно лява компонента.
Характерно, че самият емвропейски популизъм днес има своя географско-политическа специфика. В Западна Европа той се проявява основно на ниво общество – и разделя обществата. Като в тази част на континента той има два под-вида: в Централна и Северна Европа той е националистически, крайно десен и негов обект е държавата; в Южна Европа той е социален, ляв и негов обект е човекът. Което е твърде парадоксална политическа инверсия, доколкото се приема, че приоритет на дясното е свободата на индивида, а на лявото – благоденствието на общността. Френският популизъм в не малка степен съчетава тези характеристики на западно и южноевропейски такъв. Като избирането на Макрон даде основания да се говори и за нов тип популизъм – центристки.
От друга страна в Източна Европа (в страни както в, така и извън ЕС) популизмът е „одържавен" и се превърща в държавна политика под формата на национал-популизъм. Като се наблюдава и определен пост-комунистически рецидив - своеобразно сливане на партия и държава. И за разлика от Западна Европа, където популизмът дълбае разломи в обществата, в източната част на континента той се използва като като инструмент за консолидиране на държавата.
Логично десният популизъм е по-агресивен (той призовава към връщане на загубената сигурност на националната държава) и има ясно проследима тенденция към идейна еволюция: от „чист" популизъм (референдумът за Брекзит, изборът на Тръмп) - към прерастване в идеен радикализъм (ксенофобия) – към национализъм (и формиране на такива партии) – към държавен реваншизъм (в Източна Европа). Което поставя редица въпроси: Какво ще се случи с „чистия" популизъм след очакваното разочарование от неизпълнените обещания? Ще се радикализира ли? Или разочарованието от популизма ще доведе до откат към реализъм? Впрочем, обнадеждаващо е, че френските и холандските избори подсказаха, че страхът от Льо Пен и Вилдерс може да бъде по-голям от страховете на Льо Пен и Вилдерс, с които те плашат обществото.
Самият факт, че „втората политическа партия" на френските избори се оказаха негласувалите или тези, пуснали невалидни бюлетини, подсказва, че Макрон бше припознат като разумния избор, но не задължително като алтернатива и носител на решенията на проблемите. И въпросът с позитивната алтернатива продължава да стои отворен – прецедентът, при който на втория тур на президентските избори и в Австрия и Франция отсъстваха представители на традицонните ляво- и дясно-центристки партии свидетелства за дълбока криза на доверието в досегашния политически елит.
За Макрон трудното тепърва предстои: да си осигури необходимата парламентарна подкрепа на изборите през юни и най-вече – да се сблъска с всички трудности при опитите да реализира дадените обещания. За ЕС осъществяването на неговите идеи ще означава нов силен тласък в посока обособяване на едно достатъчно затворено ядро около Еврозоната (и нейното обрастване евентуално със собствен парламент, отделен бюджет и самостоятелен Съвет на министрите), респективно – институционализиране на периферията, със запазено място за България в нея.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
