В последно време процесите в европейската политика имат ново измерение. Това е тяхното протяжно и бавно случване. Читателят с основание би заподозрял, че когато нещата се случват по този начин, някак мудно и влачещо се, най-вероятно е намесена бюрокрацията.
В момента Европа изглежда точно така: като блокирал чиновник, пред чието гише се вие „хоро“ от недоволни хора. Изнервени граждани, чиито очаквания администраторът не може да посрещне. Хората знаят чудесно, че освен с данъците си, те заплащат и с времето си за услуга, от която вероятно няма да бъдат доволни.
И така както чиновникът изостава от потребностите на гражданите, така и Европейския съюз се влачи след тези на европейците.
Докато времето си минава, ЕС, този уморен бюрократ, който дебне с поглед отмерванията на часовника до спасителната обедна почивка, трупа досиета със отложени проблеми. Колекция от чинно написани и добре подредени досиета, но все пак проблеми, които все още не са решени.
Като досието, на което пише „Дъблински регламент“, в което става дума за неработещата бежанска политика на ЕС. Или като онази папка, „Минските споразумения“, които нито Украйна, нито Русия спазват.
И като най-прясното досие, „Брекзит“. Тъй като напускането на Великобритания на ЕС вече се проточи повече, отколкото бе планирано. Особено имайки предвид, че досега, по искане на Брюксел, разговори се водиха само за тези измерения на раздялата, които касаеха бившето съвместно съжителство. Или с други думи, обект на преговори бяха теми като какъв ще бъде статутът на гражданите на ЕС и Великобритания, които респективно живеят в другата общност, какви пари ще заплати Лондон на Брюксел, при какви обстоятелства какво ще се случи с границата между Северна Ирландия и Република Ирландия и т.н.
Т.е това е едно от най-дългите казвания на „чао“ в европейската политика. Като това между двама влюбени, които не искат нощта да ги раздели. Но в случая на Брюксел и Лондон:
като двама бивши влюбени, които не могат да си разделят нощта и някои вещи
Но протакването на раздялата, разбира се, бе търсен ефект от ЕС. Поради няколко причини.
Първата, понеже чиновникът не може иначе (т.е бързо). Втората, тъй като напускането на ЕС като процес е като плаването в непознати води (до горното „не може“ се нарежда и едно „не знае“). Третата, това, разбира се, бе умишлено „тупане“ на топката от ЕС, така че тези преговори да са превърнат за Великобритания като „разходка“ в Дантевия ад. Тук вече се действаше на принципа „думам ти дъще, сещай се снахо“: всяка друга страна-членка на ЕС, на която й минат през ума еретически помисли за напускане на съюза, да усети британския ад. Четвъртата, белким най-накрая британците изтрезнеят и разберат какво всъщност е Брекзит. Пък, сблъсквайки се със сложността на процеса и песимистичните икономически перспективи, променят нагласите си и гласуват за оставане в ЕС на втори референдум.
Оттук нататък обаче следва по-сложното в епопеята на Брекзит. И това не са вече разговорите за раздялата и миналото между Великобритания и ЕС, а тези за фундамента на бъдещите икономически отношения между тях. А именно: ще остане ли Лондон в митническия съюз и единния пазар на съюза и след транзитния период? Ако да, ще бъде ли парцелиран единният пазар (на само свободно движение на стоки, например?) А ако Лондон остане в митническия съюз на ЕС (и частично в единния пазар), то как ще може да сключва свободни търговски споразумения с трети държави? А какво ще се случи с границата между Северна Ирландия и Република Ирландия, ако Великобритания „повлече“ със себе си първата извън митническия съюз? А ако Великобритания напусне, а Северна Ирландия остане в митническия съюз, то това
няма ли да доведе до различни регулации и стандарти между двете?
Сами разбирате, че сложните въпроси тепърва предстоят. И ако първата част от преговорите, които уж касаеха по-обозрими теми, продължиха толкова дълго, колко време ще отнеме договарянето на втората по-сериозна част от тях? Колко време ще отнеме на ЕС и Великобритания, ако двете решат да сключат свободно търговско споразумение помежду си (като това между ЕС и Канада?)
А на този етап изглежда така, че Брюксел е резервирал място за Лондон на едно специално място. Това е третият отдел на деветия кръг от Дантевия ад, който е предназначен за предателите спрямо приятелите.
А за Брюксел Брекзит изобщо е точно това: предателство спрямо приятел. Ерго грешницата Великобритания трябва мръзне до гуша във водите на река Кокит.
Но ако се върнем на метафората за двойката от по-горе, то загубата на чувствата помежду им не означава, че те не могат да запазят взаимното уважение към другия.
В крайна сметка британците, които гласуваха на онзи референдум за напускането на ЕС, не искаха чак толкова невъзпитани неща. Не е скандално да желаеш да си върнеш контрола върху границите на страната. В крайна сметка, поданиците на кралицата са против икономическата миграция. А това е същото, срещу което се настроиха и редица европейски държави от ЕС, когато тези страни се оказаха по пътя на мигрантите от Близкия изток и Северна Африка.
Затова Брекзит е справедливото наказание за буксуващия ЕС.
И Брюксел не трябва да забравя, че Великобритания е незаменима част от европейската архитектура за сигурност. Т.е независимо под каква форма ще бъдат организирани бъдещите икономически отношения между Брюксел и Лондон, то политическите не трябва да стават жертва на стопанските.
Например, ЕС има нужда от Обединеното Кралство, когато става дума за ревизионистичните амбиции на Русия в Европа. В същото време нестандартният американски президент също трябва да има коректив на европейски терен. Или, казано по друг начин, необходима е „спирачка“ за Доналд Тръмп, каквато не може да бъде нито една друга европейска страна, освен Великобритания (поради „специалните отношения“ между Вашингтон и Лондон). Междувременно Брюксел трябва да продължи да разчита и на подкрепата на Лондон за някои процеси в Близкия изток (като съхранението на ядреното споразумение с Иран). Наред с това, Великобритания продължава да бъде дипломатически и разузнавателен актив, който
ЕС просто не може да си позволи лукса да загуби
От друга страна обаче, оттук насетне Лондон трябва да приеме, че в Брекзит не е налично удоволствието на cherry-picking (да вземаш само това, което ти е изгодно). Така например членството в единния пазар, от което Великобритания бонифицира недвусмислено, е неразривно свързано със свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги. Не може да „раздробяваш“ тези свободи и да вземеш само това, което ти е полезно (например стоките и услугите), но да не допускаш това, което не ти е (като хората). Или поне това ще бъде случаят, докато ЕС не реши да се реформира.
Истината обаче е, че нито Великобритания, нито Европейския съюз могат да си позволят да хабят продължително енергия и внимание върху Брекзит. Просто защото и двете общности имат достатъчно други проблеми, върху които трябва да се фокусират.
Затова и идеята за втори референдум във Великобритания по-скоро би удължила агонията на процеса, отколкото да я отмени.
Ако поданиците на кралицата са като цяло разделени в отношението си спрямо напускането на ЕС, то, ако изключим някои федералисти, едва ли има европеец, който да се радва на това, че Великобритания ще се отдалечи от ЕС. Но да се правят референдуми на островна Европа, докато стане това, което иска континентална Европа, е очевидно нередно.
Последното би било все едно гражданите на ЕС да гласуват за това дали Великобритания да остане в съюза или не. Такъв един референдум би имал категорично положителен резултат в полза на оставането, но подобно допитване няма да е демократично.
Всъщност поради подобно отношение, когато бюрокрацията в Брюксел си позволяваше да редактира суверенитета на отделните държави, изобщо се стигна до Брекзит.
Агонията на Брекзит ще се удължи и ако се случат предсрочни парламентарни избори във Великобритания (което е опция, ако предложената от Тереза Мей сделка не получи достатъчно подкрепа в Камарата на общините). Тогава процесът на преговори автоматично ще се отложи с още няколко месеца (особено пък, ако се стигне и до допълнителен избор за нов председател на Консервативната партия). Затова също толкова глупаво, каквото е и настояването за нов референдум, е и магарешкото упорство срещу така предложената от Тереза Мей сделка. Най-малкото, защото тази сделка е само „входът“ за сядането на масата за истинските преговори.
Затова стига с този „твърд“ и този „мек“ Брекзит. Време е за „бърз“ Брекзит.
А след раздялата ЕС и Великобритания ще продължат да имат общи грижи и надежди.
Каквото е детето за разведената двойка.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
