Двайсетина миньори от "Ораново" представили болнични, откак се случи трагедията с колегите им. Нещо като свенлива форма на протест, парализирана от двата вида страх - за живота и за хляба. Ако първият надделее, те няма да излязат на протест - просто ще напуснат.
Мината тутакси ще им намери заместници - това все пак е регион, където друга работа просто няма. Винаги се намират хора, у които гладът побеждава всички други страхове. Както казват в ромските махали: "Гладът е по-силен от тока". Това го знаят всички, които било поради недостатъчно образование, било просто защото градът им е в упадък, са принудени да се "цаняват" на каква да е работа, най-често за жълти стотинки. Те обикновено нямат началници - имат чорбаджии. Положението на някои от тях е съизмеримо с това на робите, доколкото на гърба им издевателстват собственици на фирми и техните "гавази", които отговарят за това раята да стои в подчинение и дори да не помисля да си търси правата. Синдикати ли? Разправяйте ги тези на работниците, които без никакво обезопасяване и без каски се качват всеки ден на скелето, за да строят лъскавите молове, от които пазаруваме. Ако падне някой, ще назначат проверка. Ама може пък и да не падне. За каква трудова солидарност можем да говорим, когато работници в заведения и цехове доброволно влизат в хладилните помещения, докато трае проверката на Главна инспекция по труда, само и само да не бъдат разкрити, че се трудят без договор. Или при шивачките, които си бодат пръстите за жълти стотинки и работят толкова часове, колкото им каже чорбаджията, а срещу това имат само едно желание - да им платят навреме. Те са не просто работещи бедни, а роби - тъмната страна на лъскавото ни общество, което предпочита да забравя, че има хора, за които оцеляването е точно това, което значи - отчаян опит да не умрат от глад.
А ние им говорим за граждански ценности. Държавата ги съветва да подават в инспекциите по труда оплакване срещу работодателите си, ако констатират нарушения. Или да се жалват, ако случайно не са им пуснали трудов договор и им плащат от джоба си - при това, когато сами благоволят. Вероятно дори и сама не разбира, че им говори на друг език, който те не владеят. Че загърбва най-незащитената и слабо образована част от населението си, като я учи да търси гражданските си права, докато всъщност не й гарантира правото да съществува.
Да търсят правата си могат хора, които имат алтернатива. Които знаят, че могат да пожертват една работа, защото лесно ще намерят друга - е, дори и да не е толкова лесно, но имат квалификацията да го направят. Въпросът е кой ще защити другата половина - онази, за която "гражданско общество" е лукс, празна лакърдия на онези по телевизията, докато тя се чуди докога още кварталният бакалин ще е склонен да пълни тефтера си с вересиите им. За регионите, където въпросните хора живеят, чорбаджиите са "инвеститори", които общините потупват по рамото с охота и си затварят очите за "дребните им недостатъци", защото само те са готови да влагат пари на подобно забравено от Бога място. При един репортаж в подобен район се запознахме с човек, който на практика притежаваше градчето - цехове за това-онова, местна телевизия и радио, ръководството на една от политическите партии, самият той беше общинар. Работниците му се оплакваха, че ги биел. Ами притежава града - налага ред човекът. На кого да се оплачат - на общината ли? Или в съда? Такива места са далеч повече, отколкото ни се струва. Не знам дали някой обърна внимание на кмета на Симитли, който предупреждаваше, че един от гавазите в рудника не пускал миньорите да излязат, докато не извадят определено количество въглища. Както и да приключи проверката, както и да бъде спасена мината, сигурна съм, че никой няма да обърне внимание точно на този "човешки" фактор. По-скоро - нечовешки. И не само "Ораново" е впримчено в подобен капан. Добре е да го знаем - защото общество, в което част от гражданите доброволно се е продала в робство, не може да се нарича гражданско. Независимо какво мисли останалата половина.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
