Георги Борисов: Божественият разум не е безкраен

Софиянецът Георги Борисов е френски и руски възпитаник - на гимназия "Алфонс дьо Ламартин" в столицата и на Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Известният поет и драматург в продължение на 31 години е редактор и издател на "Факел", едно от най-авторитетните литературни списания у нас. В момента е директор на издателство „Факел експрес". От 2003-а до 2007-а е председател на журито за наградата "Хеликон" за нова българска художествена проза. От 2009-а до 2016-а е главен драматург на Народния театър. Автор е на книгите с поезия "По пладне някъде в началото" (1977), "Оставете човека" (1981), "Врати" (1986), "Пришълец" (1992), "Живият бог" (1997), "Картаген" (2000), "Точно в три" (2008), "Какво ми каза свободата/Что мне сказала свобода" - стихотворения и преводи на български и руски език (2012, Москва, "Центр книги Рудомино"), "Нищо" (2015). Има множество публикации с документална и художествена проза, сред които "Хиатус" (2007) в съавторство с Анатолий Корольов ("Иностранная литература", кн. 8, 2008), публицистични и критически статии, есета, литературни анкети и разговори - с Булат Окуджава, Юрий Нагибин, Евгений Евтушенко, Юз Алешковски, Виктор Ерофеев... Превежда руски, френски и английски поети - Пушкин, Блок, Хармс, Вознесенски, Евтушенко, Бродски, Аполинер, Флинт...
Негови стихове са включвани в почти всички представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, превеждан е на почти всички европейски езици. Участник в редица международни литературни срещи и фестивали. През 2009-а е сред почетните гости на Московския панаир на книгата. Носител е на серия от награди, сред които "Владимир Башев" за най-добра първа стихосбирка (1977), националния приз "Иван Николов" за най-добра поетична книга (2001), Славейковата награда за лирично стихотворение (2007)... През 2009-а става първият носител на отличието "Милош Зяпков" за най-добра книга. През 2008-а Федералната агенция по печата и масовите комуникации на Русия го удостоява с юбилейния медал "Петър I", а през 2013 г. получава наградата на Министерството на културата "Златен век". Лауреат е на международната "Русская премия" за "принос в съхраняването и развитието на традициите на руската култура извън пределите на Руската федерация" (2015).
- Господин Борисов, кога написахте първото си стихотворение?
- Не е за разказване... Но първите си стихотворения съм чул, когато още са ме качвали на столче да си мия лицето на мивката. Чешмата е пеела и аз съм й пригласял в рими.
- Какво пробужда музата ви?
- Ходенето на пръсти. Електричеството в морето. Песента на колелетата и шишетата. Слънчевите зайчета на поетите, които скачат от век на век... Звездите. Светещата утроба на камъка, която се пълни с време. Обреченото на камъка дърво.
- Какво най-много ви вдъхновява?
- Стихиите, които отприщва тихата като светкавица идея. Чувството за свобода. Пътят през тръните встрани от стадото.
- Как се отнасяте към преводната поезия - не се ли губи повече от половината на посланието при превода?
- Към преводната поезия се отнасям с благоговението, което изпитвам към словото. За мен тя е част от оригиналното лично творчество и националното ни богатство. Дори съм на мнение, че докато тълкува и съпреживява посланието, преводачът нерядко може да го направи по-поетично, пълно и смислено от оригинала.
- Съгласен ли сте с твърдението, че поезия трябва да се превежда само от поет?
- Да. Дори да не владее до съвършенство езика, от който превежда, дори да му помага филолог, както често се случва (вземете „Илиада" в превод на Блага Димитрова или преводите на Шекспир от Валери Петров), той пак ще улови онова, което обикновено изчезва при превода на стихове и което всъщност е самата поезия. По същия начин, по който двама непознати, особено ако те са поети, още щом застанат един срещу друг, мигновено намират общ език и могат да станат братя за цял живот... По същия начин, по който прескача волтовата дъга на любовта между две същества и ги съединява завинаги...
- Как възприемате своите стихове в превод? Не са ли ви като осиновени рожби?
- Зависи на какъв език са преведени. Руските са ми най-близки по звучене, макар и да не са до там точни като френските, например, които възприемам по-скоро като текстове на либрета – без арии и музика. Не ги чувам! Чужди са ми. За разлика от стиховете ми, преведени от американските поети Роланд Флинт – светла му памет! – и Джон Балабан – да е жив и здрав! Пример за това как трябва да се отнасяме към всеки един свой превод е фактът, че впоследствие и двамата включваха тия свои преводи в оригиналните си сборници със стихове.
- Участвахте в Панаира на книгата в Москва - как ви посрещна руската столица?
- С китайци. От люлката на летището – до гробовете на Гогол, Чехов, Маяковски, Булгаков.... И на някои балерини, естествено... Бяха навсякъде – по площадите, музеите, магазините за хранителни продукти и скъпи дрехи. Просто не можех да се скрия от тях. Едни и същи групи с жълти дъждобрани и червеното знаменце на водача отпред. Успях да им се изплъзна и да остана сам с приятеля си Олег Хлебников едва в Подмосковието, в Переделкино,
на пресния гроб на Евтушенко
когото помнех още от нашите международни писателски срещи и неведнъж и дваж съм превеждал. И от оня свят кръстът му гледаше към знаменития барелеф на гроба на Пастернак срещу него.
- С какво най-много ви впечатли тазгодишното издание на изложението?
- С нищетата си. И с тържествуващата показност на комерсиалните издателства и заглавия – като започнем от кулинарните книги, минем през езотериката, рецептите за бърз бизнес и здраво тяло, нездравата документалистика – до преизданията на класиците, наредени като сиви урни встрани от опашките пред касите.
- С коя книга се представихте пред публиката? Кои стихотворения прозвучаха?
- Представих книгите на издателство „Факел експрес" – и повечето от техните автори, които присъстваха на общата ни среща с моя събрат по перо Бойко Ламбовски. Той рецитира класическото си вече стихотворение „Пеперуденият бог" в превод на приятеля му Виктор Кулле, аз – „Балада за скитника" от излязлата преди пет години в Русия моя книга със стихове и преводи „Какво ми каза свободата". С рисунки от Чавдар Гюзелев, от които руските ценители на живописта бяха във възторг. Съобщавам това едва сега чрез вашия вестник на Чавдар, който, макар и сред първите трима наши най-проникновени сценографи в момента, продължава да бъде крайно скромен и пестелив във външните си изяви. Но най-вече, за да го научат и вашите читатели.
- Събрахте доста руски фенове на своето литературно четене. Някои по-интересни имена?
- За вас някои от тези имена може и нищо да не говорят, но нека все пак кажа, че принадлежат на световноизвестни автори. А иначе на общия ни щанд под названието „О писменах", подреден и организиран с вкус и най-благородни подбуди от Българския културен институт в Москва, бяха все приятели, повечето от които – като Евгений Попов, Анатолий Корольов, Владимир Шаров – познати на читателите от списание „Факел" и от книгите им на български. Аз лично най-много се зарадвах на Володя Шаров, който току-що се беше завърнал от продължително лечение в Мюнхен - здрав и с нов роман. Той на свой ред се зарадва като дете, когато му съобщих, че романът му „Репетиции", преведен на много езици, предстои да бъде представен у нас – и в негово присъствие – до тази Коледа.
- Достатъчно ли български автори се превеждат на руски?
- Не, разбира се. Най-вече са ощетени поетите ни и майсторите на късия разказ. Но – каквото повикало, това се обадило. Ние също по ред причини дадохме гръб на руската литература и култура и разрушихме най-силната си в школа в превода – руската. У нас, както споменах, качествената руска книга с лупа да я търсиш.
- Защо, според вас, навремето много повече родни лирици бяха известни в Русия...
- Защото
все по-целенасочено и методично в продължение на десетилетия съсипваме културата си
Причините? Ами за да пасем по-лесно стадото, от което в момента пищим.
- На свършване ли са истинските поети?
- Не. Но все по-бурно и неразумно се плоди човечеството, а божественият разум не е безкраен.
- Има ли кой да чете и купува поезия в наши дни?
- Редките купувачи не могат да възстановят разходите по правата, превода и изданията на поезия. А като не се издава – как да се чете? И обратното. Иначе родни поетически еднодневки у нас – под път и над път, едри и сочни като плодовете и зеленчуците след аварията в Чернобил...
- Как да възродим у младите интереса и разбирането на римите?
- С глобалното затопляне и нашествието на компютрите човечеството мутира. А класическата книга - включително и класическата поезия, е не по-малко опасна за ония, които работят за унищожаването му. С това до известна степен искам да оправдая младите, които вече гледат на света около себе през екран, а изправят ли се очи в очи, мълчат като диваци и две думи на кръст не могат да вържат, камо ли рима с рима. Защото Словото не пада от небето, а идва с книгата, четенето и писането.
- Какво ви прави най-силно впечатление в културния живот на Русия?
- Професионализмът и себеотдаването. И парите, които руската държава за разлика от нашата отделя за култура, независимо какво мислим, че се крие зад това.
- Евгений Евтушенко бе казал „Поетът в Русия е повече от поет". Защо у нас това не е така?
- Защото са или луди глави, на които българинът им гледа само сеира, а по-често гледа сам да ги строши, или малодушни мекерета на поредния режим. Колкото до Евтушенко, той, за разлика от Бродски, винаги е искал да бъде повече от поет. Да не ровим обаче в миналото...
- На какъв език мечтаете да прозвучи ваш стих?
- На български.
- В какво състояние е българският театър в момента?
- В каквото е цялата ни култура. Дори на моменти театърът се е радвал на много по-жив интерес и внимание от страна на обществото, отколкото някои други изкуства. Защо не ме попитате, например, къде са писателите ни днес? Какъв е техният обществен авторитет, чува ли им се думата и взимат ли я те изобщо по такива съдбоносни за нацията ни въпроси като нейното топене и дИградация. Да - с „и", както беше написал накакъв отчаян родолюбец върху тухлите на една полуразрушена стена: „Нацията диградира". Или какво е отношението им към безнадеждното състояние на езика, на който пишат? Или за това, че в интернета за най-големи живи писатели са обявени нищожества, които нямат нищо общо със светците на българското слово? Кой днес ги представлява тия наши писатели, кой ги обединява и се бори за техните интереси и кои точно от тях защитава срещу произвола в държавата? Кое име стои начело на днешния негов официален Съюз, основан през 1913 г. от Иван Вазов, каква е издателската му политика и периодика, за какво се харчи членският внос на ония, които все още търпят да се числят към него?
- Влиза ли достатъчно публика в залите?
- Трите сцени на Народния, поне докато работех там, пълнеха залите. Почнеха ли да се изпразват, спектаклите падаха. Нека обаче не забравяме, че не винаги публиката може и трябва да бъде мерило за художествените качества на едно произведение. Напротив. От друга страна, и зрителите, и читателите трудно могат да бъдат излъгани. Един път, два пъти – да, но на третия път стомничката ще се строши.
Времето на масовите хипнози отмина
Вече са на ход други технологии, за които човешкото съзнание е абсолютно неподготвено и неспособно да ги управлява... А на трупата на Народния театър, зад чиито кулиси си вадех очите с точките и запетайките и трупах историята му в годишници и списания, от сърце желая здрави сърца. Е, и неспирни аплодисменти, как без тях...
- Какво й куца на националната драматургия?
- Че го няма Пенчо Славейков да размаха бастуна... Защото ѝ куца не само словото, върху което се крепят и режисьори, и актьори – каквито и опити за „чист театър" да изобразяват. Липсва ѝ истинската драма в душата на днешния човек, лудостта в главата, разбирането, че драматичното творчество е изкуство като всички други, но далеч по-условно, защото се разиграва на сцена. Липсва й умението да се води действие; а също и диалог, в който всяка реплика да звучи като стих, а не като изпълнено с многозначителност междуметие от най-бездарен разговор. И съвсем не на последно място – режисурата.
- Как ви "тълкуват" близките и приятелите - като поет или драматург?
- Питайте тях. Най-често – като човек. С всички произтичащи от това особености. А ако понякога и аз разигравам драми, то по-скоро като „поет"...
- Четете ли стихове в приятелски или семеен кръг? Забавлявате ли околните с поезия?
- Когато шумът от разговора на някоя маса стане непоносим и главата ми забръмчи като кошер, стиховете сами започват да изскачат от нея – че и по по брадата ми да текат. В такива мигове обикновено всички се заслушват и настъпва жадуваната тишина. Не съм забелязвал да се забавляват, по-скоро обратното.
- Случвало ли ви се е да се оправдавате с думата „поет"?
- Откакто пиша стихове, избягвам да употребявам тази дума за себе си и се притеснявам, когато ме наричат така.
- Обяснявали ли сте се в любов в стихотворна форма? С други думи – сваляч ли сте в стихове?
- Не мисля... Значителна част от стиховете си не написах, защото ми беше по-интересно да ги живея. Знам на какво е способно словото и избягвам да злоупотребявам с него – освен ако то самото не започне да злоупотребява с мен и да ме върти като дервиш във фунията си. Но съм чувал съм за случаи, когато други са се обяснявали в любов с мои стихове. Брат ми, например, който питае особена любов към числата, не спираше да брои колко звезди и момичета свалил с едно мое юношеско стихотворение. Е, и на мен ми се е случвало, но с чужди редове. Като студент в Москва всяка сутрин на път за лекции учех наизуст по едно стихотворение от Пушкин в тролея. А на връщане вечер го рецитирах на някоя спътница от съседните общежития... 15 минути бяха достатъчни, за да слезе на моята спирка. Това обаче беше Пушкин! Щом стъпех на българска земя, потъвах в нея от срам, отворех ли само уста за стихове – толкова нелепо, ненормално дори, изглеждаше това на околните.
- А случвало ли ви се е да наругаете някого в стих?
- Зависи какво разбирате под ругатня. Ей така, да се изцепиш и напсуваш като каруцар властта ли? Не, не ми се е случвало – освен жестомимически в нечия кухня от славните времена на развития социализъм. Най-трудно се описва и осмисля художествено емоцията, която ви поглъща изцяло в момента. Само с любов или злоба изкуство не се прави. Не е важно какво, а как ще го кажеш. Или по-точно – покажеш. Изобразиш...
- Имате ли наследник в таланта?
- Времето ще реши – и за мен, и за моя син.
Светена вода сгромоляса руския патриарх Кирил (ВИДЕО)
Лудница в Македония заради демонстрация в българския...
Уникален празник на черешата, пият ракия на корем (СН...
Путин пак разчисти генералите, кой води във войната в...
Нинова съвсем побесня, жестоко се нахвърли на Борисов
Какво му стана? Решението на Брад Пит
Ирония! Ето къде е корупция номер едно в Европа