100 години: Павлето - малкият голям човек

Чудото в света са хората, казва художникът, графикът и поетът Георги Павлов

100 години: Павлето - малкият голям човек | StandartNews.com

На 13 септември, а според някои източници на 31 август, големият художник Георги Павлов-Павлето би навършил сто години. Един от най-интересните майстори на четката си отиде от този свят на 29 юли 1995-а. Роденият в Чипровци талант беше не само изявен живописец, критик, изкуствовед, поет, но и прочут бохем, кавалер и душа на всяка компания. Министерството на културата ще организира юбилейна изложба за Павлето в Националната галерия през втората половина на октомври. Президентът на организацията "Малки европейци" Георги Софкин работи усилено за това творчеството и делото на Павлето да не се забравят, а нарисуваното от него все по-често да се показва в родните галерии. Ще се създаде и фондация на името на Георги Павлов. Предвижда се близо до дома му на кръстовището на улиците "Раковска" и "Московска" да се издигне скромен паметник на художника. Ирина Бокова ще съдейства негови картини да бъдат подредени и в централата на ЮНЕСКО в Париж. Така ще бъде отбелязана стогодишнината му.

30 юли 1995 година. На стр. 32 на "Стандарт" е публикуван материал, озаглавен "Павлето се плаши, че се чувства толкова млад". И на трите снимки е той с неизменната цигара. Пред него рисунка на женско лице. Художникът гледа в обектива с лека ирония, като че ли иска да каже: "От нищо не ме е страх". Тогава той е на 81 години. Тъжното е, че на първата страница на същия брой е съобщението за кончината на живописеца. Екипът на "Стандарт" се срещна с Павлето ден преди смъртта му. Каквото имал да каже последно, той го е направил пред вестника ни. Тогава Павлето с усмивка споделяше, че въпреки годините младежките му щения никак не намаляват. Липсата на възможности обаче го карат да се отказва от някои от тях. Живееше с едно кисело мляко, попара със захар, 50 г ракия, кутия цигари "Янтра". Някога нежните създания стръвно са преследвали неотразимия бохем. Трудно му отказвали. Разочаровал ги фактът, че за брачно ложе, поне от негова страна, никога не е ставало въпрос.

Павлето разказваше, че е срещнал славата твърде млад. Според науката при неговата физика той отдавна не е трябвало да бъде жив. Пред приятели лекар казал: "Кажете му да рисува бързо, защото такива като него не живеят повече от петдесет години".

На младини в Чипровци Павлето пазел комунистите, докато вършели конспиративната си работа. Хване ли го полицията, пребивала го от бой. Подметките от ботушите на жандарите се изписвали по тялото му като цигулки.

Ден преди смъртта си художникът планираше да сътвори още 40-50 платна и 20-30 рисунки и да направи изложба. Но бе угаснал, преди да свърши тази работа. Не познаваше мързела. Освен това искаше пак да пообиколи света. Както навремето - Германия, Белгия, Франция. Навсякъде му харесваше, но най-вече в България. Човек не се ражда случайно никъде, казваше талантът.

Спомена, че чете "История на естетиката". Не бързаше. Време има, а и прочетеното трябва да се преосмисли. Наскоро написал две стихотворения. Поезията нахлува в него като ураган. Трудно му е да я озапти.

Дни преди да се пренесе в райското си ателие, Георги Павлов-Павлето каза, че е щастлив човек, роден с късмет. Нищо, че понякога е страдал. Повече обаче са били хубавите му дни. Другарувал с титани като Стефан Македонски, с хамалите и пияниците от махалата. Не се срамуваше и не се отричаше от нито една приятелство. Искаше му се да скочи и хукне - както някога. Но сърцето, краката, ръката... Вече отказваха да служат - както някога. Имаше обаче още духът и дясната си ръка. Около година не бе докосвал четката. Очакваше, че това е временно. Надаваше се, че хубавото идва. За него и за света. За света все още не идва.

Исак Гозес

Боеше се от прах и кучета

Висок 104 см, тежи 31 кг

"Прелестен художник", това бяха думите на известния съветски режисьор Завадски, когато видя картините на Георги Павлов. Прелестен художник - наистина едва ли би могло по-точно да се определи неговото изкуство.

Проникновен, любовно вдаден на картините си, грижлив към всяко петънце, към всеки щрих, с който майсторски изгражда странните и топли впечатления от света. Павлов е безукорно честен на истината. Той умее с рядка чувствителност да опише най-характерно от видимия образ на нещата, да го затопли до сърцето си и след време, може би месеци, сам, далеч от хората и нещата, в полумрака на ателието си да се доближи до истинския лик на живота, и то много по-добре и по-вярно, отколкото мнозина художници на "достоверното".

Фантастично скромен в личния си живот, той таи съкровища от въображение и на лудите му приключения би завидял не един герой от детските ни романи.

Бои се от прах и кучета.

Обича децата и сладките работи.

Мечтае: Първо да отиде в Париж и се потопи в изкуството и атмосферата на града, чийто път вече знае и дори понякога му се струва, че току-що е излязъл от някое кафене на Латинския квартал. Второ: да попадне между пирати, и то истински, забрадени с червени кърпи и непременно с ножове между зъбите. И трето: да се научи да стреля с пистолет, поне като аржентински каубой. Висок е 104 см и тежи 31 кг, отвращава се от стълби, а злата съдба го покачила на седмия етаж. В малката му фигура е затворено сърце на неуморен искател на правдата.
Един спомен. На 6 септември 1944 година, когато полицията стреляше по ул. "Раковска", той остана последен и идвайки, спокойно заяви, че "Останал да гледа как се почват революциите".

Георги Попов-Джон
сп. "Република" 1946 г.

...Скромната му живопис е тъй сложна и дълбока със своите внушения, съзвучия и пълнота на търсеното състояние.
Сирак Скитник, 1942 г.

...Когато дойде ред на Павлето да се представи на Всевишния, Господ ще наведе глава и ще му се помоли да го прости. Как е могъл до живот да озапти в зандана на такова уязвено тяло на великомъченик воля на великан и дарба на дарител!

Петър Увалиев, 1993 г.

Не работя по поръчка

В неделя галерия "Призма" бе посетена от министър-председателя на България другаря Георги Димитров. Непринудено с видим интерес другарят Димитров започна да разглежда картините:
- Наистина художникът е с малък ръст, като нашия народ.
- Имате ли удобно ателие за работа - пита др. Димитров.
- Да, на 6-ия етаж - отвръща Павлов.
- А асансьор има ли?
- Има, услужвам си него.
- Сигурно не работи редовно... Вие имате ли бои, хубави бои и платна за работа?
- Имам. Получих чрез съюза на художниците от Съветския съюз.
- А портрети работите ли?
- Да, работя.
- Но портрети по поръчка работите ли - пита отново др. Димитров.
- Не, не работя по поръчка. Обикновено онова, което ми подскаже сърцето, само него изобразявам на платното.
- Можете ли да ми продадете тази картина, избирам я за моята съпруга...
После се навежда към Павлов и добавя: Вие сте голям художник. Работете със същата упоритост...

Любомир Михайлов
в. Работническо дело
20 февр. 1947 г.

Застана до низвергнатия Жендов

Легендарният таван над седмия етаж на ул. "Раковска" в столицата, където Павлето живя повече от 50 години, беше средище на софийската бохема. Помня, че вратата никога не се заключваше, но най-голямата мъка на обитателя на ателието под капандурата беше, че дълги години асансьорът не работеше. Това практически го лиши от възможността да излиза на улицата. Често с родителите ми ходехме на гости при Павлето и това бяха дълги часове на безкрайно интересни и смислени разговори. Разказваше за пътешествията си по света, осигурени му от приятели и от колекционери, които бяха купували картините му - в Англия, Германия, Франция, Швейцария, Америка. Бе видял пясъците на алжирската пустиня, с часове бе хранил гълъбите на площад "Сан Марко" във Венеция, много обичаше да стои в кафенетата на Латинския квартал в Париж. Тяхното познанство беше от студентските им години, някъде скоро след 9 септември 1944-та. Свързва ги художничката Милка Пейкова - тяхна кума и близка приятелка на малкия голям човек. Тогава те живеят на ъгъла на улиците "Раковски" и "Дондуков" и Павлето също често им гостува. Тъй като било доста тесничко, го слагали да спи на два събрани фотьойла. Вечерите нерядко започвали в ресторанта на съюза на журналистите на ул. "Граф Игнатиев". Веднъж, през 1950 г., пак се събрали голяма компания. Било около голямото низвергване на художника Александър Жендов. Причината е, че той написал писмо до Вълко Червенков срещу администрирането в изкуството, за разочарованието и отдръпването на интелигенцията, задушаването на критиката. Последствията не закъсняват. Изключен е от БКП и творчеството му е обявено за несъответстващо на държавната политика в изкуството. Та, влиза Жендов в ресторанта на журналистите и търси някъде място. Мигновено от всички маси се правят, че не го виждат. Тогава Павлето му маха и го кани. А някои от доста известните по-късно родни интелектуалци, които също са там, стават и демонстративно си тръгват.

Около Павлето имаше и доста пикантни слухове - като например, че на младини бил голям любовник. Веднъж той коментира така темата: "Глупости. Имал съм много познати жени, с които ходех по заведения, и може би затова говорят така за мен. Жените винаги са били обект на художниците, защото са красиви, стават за рисуване. Това правех и аз."

През последните години за Павлето се грижеше една млада художничка. Един ден някой й донася вестник, в който тя прочита вопъла на негови приятели, че художникът гасне в своята мансарда, забравен от Бога и хората. И тя решава да прекрачи прага му. Казваше се Поля Липова и често пребиваваше при него с компании. В началото идваше да чисти и пазарува, в един момент просто си пренесе вещите на таванчето и пое цялата грижа за доста трудноподвижния вече творец. През деня тя ходеше на работа, после се връщаше, а той с нетърпение я чакаше - с вечната цигара в ръка - за новините от външния свят.

"Какво друго му е нужно на човек - приятелство и свобода. Аз винаги съм си имал свободата, защото съм бил несъгласен с подчинението, което всяка власт изисква", казваше той.

Искра Крапачева

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай