Днес Рангел Вълчанов трябваше да навърши 85 години. В класиката от весели истории на родното кино вече е оня рожден ден на феномена от Кривина, който чествали в Поморие. Никой от гостите не знаел за страхотния номер, спретнат на рожденика от Валери Петров. Поетът написал повече от петдесет поздравителни телеграми до Рангел и ги пускал от пощата на всеки кръгъл час. Текстът на една от тях гласял: "Ти си по-добър от мен. Фредерико Фелини."
12 дни не стигнаха на Рангел Вълчанов до юбилея. Къде ли той е сега? "Аз не се надявам на Рая, казваше приживе. Нямам много сведения за него. От желание да избягат от страшното, някога хората са го обрисували като нещо много красиво. Там всички ходят с бели дрехи, нямам представа защо? На гърба им се веят крилца. И тъй като не съм много сигурен в Рая, смея да се надявам на някое райско преддверие.
Дали ще е в Рая или някакво негово преддверие, едно е сигурно, Рангел ще се разхожда с лачените обувки, които му донесоха от Рамини, родния град на Фелини, ще бъде асът на божествената кинематография, а извика ли го Господ да му връчи съответната награда, ще отиде с местния трамвай, отказвайки се от райската лимузина. Въобще ще прави всичко, което е правил на Земята, за да радва праведното райското население.
Точно преди осем години Рангел записа в "Стандарт" едно дълго изречение. В него той каза: "Пазариш се дали ще умреш във вторник или петък. От гледна точка на живота няма никакво значение. Пазарлъкът е за три-четири дни. Не върви да кажеш: Знаеш ли колко е тъжно, Моцарт умря". Ами, да, Моцарт, дето е Моцарт, умря и нищо тъжно няма, какво остава за нас, дето се вием като пиявици в живота.
Толкова за смъртта. Защото Рангел Вълчанов главно говореше и правеше филми за живота. За неговата Кривина и за хората, които се занимаваха със земеделие и които според него са най-наясно със себе си. Защото са на ти с природата. Земната и небесната.
Има нещо символично във факта, че синът на неграмотните шопи е дошъл на бял свят точно в деня, в който Колумб е стъпил на континента Америка. Сякаш орисниците са казали: Този ще е откривател. И той стана. Откриваше непознати земи в киното, в душата на артистите, в театъра, където не само беше режисьор, но събра кураж да изиграе главната роля. "Лазарица" от Радичков в Народния му донесе лаври, когато киното му бе обърнало гръб.
Когато на един кинофорум Рангел Вълчанов бил окичен с поредната награда, той я оставил на пода. За да може да говори свободно. Властта не му бе интересна. Дори суетата не го бе обладала за разлика от повечето му колеги. Отбягваше да дава интервюта. Настръхвам, като чета във вестниците разговори на интелектуалци. Тресат се от страдания и обиди, дават съвети, търсят възмездие и заплашват, че повече няма да говорят. От инстинкт да не стана смешен се опъвам, когато ме агресират да давам интервюта. Така е. Рангел отбягваше вестниците, но за сметка на това написа книги. В тях си каза всичко. Честно и без натруфена важност. Разказа невероятното си битие с усмивка и ирония. Както живя.
Едно към едно: Никой не е безсмъртен
Рангел Вълчанов
Винаги съм ненавиждал показността, към която прибягват някои мои колеги във филмите си. На младини моята голяма мечта бе да отида в Лондон и да заснема прочутата смяна на караула пред Бъкингамския дворец. Успях да я осъществя едва през 1978 година, и то с български екип. Веднага след това използвах тези кадри в един от най-сполучливите си филми: "Лачените обувки на незнайния войн". Точно там, в една от сцените, когато селото изпраща войник на фронта, използвах тези кадри. За да покажа как една такава военна церемония контрастира на нерадостната съдба на български войник. Това е силата на иронията, когато е на място.
в "Стандарт" 1999 г.
"Пресичам наскоро еднопосочна улица. Появява се някаква лъскава кола и кара в обратната забранена посока. За малко да ме блъсне. Спря пред мен. Казвам му: "Млади господине, сигурно сте забелязали, че улицата е еднопосочна." А той извади пистолет и го насочи ъм мен: "Искаш ли да те застрелям, бе педераст". Отвърнах му: "Господине, стреляйте. Щом с моето поведение съм докарал нещата до там, значи заслужавам да ме разстрелят."
в. "Капитал" 2003 г.
Искат да ме назначат портиер в Киноцентъра. 120 кучета да разглеждам. И като идват хора, Ван Дам например, преводачите да посочват - този е бил едно време наш режисьор. Това е моето бъдеще в киното.
В "Шоуто на Слави" 2002 г.
... Тръгвам из София. Срещам хора, чета некролози. Те бързо се сменят. Когато на тях някой е под моите години, се чудя: "Ох, какво му стана на това момче!" Напоследък минавам покрай некролог на много усмихнат човек във фрак. И веднага си мисля, че тук има нещо, което не е вярно. Сигурно не е мъртъв, казвам си аз, не може да си толкова нахилен на собствения си некролог. Малко по-скромно. Никой не е безсмъртен.
Навремето казвах на майка ми: "Мамо, отивам да репетирам." "Добре де, ама що работиш", винаги уточняваше тя.
в "Стандарт" 2004
Ти си несравним
Георги Данаилов
...А ти си голям артист Рангеле. Няма да употребя частицата най, защото ти си несравним, единствен, съчетание между шоп и ангел, Рангеле. Твоята дарба е толкова голяма, че даже ти пречи... Кой каквото ще да казва, "Лачените обувки на незнайния войн" е шедьовър. И ако не беше побърканото време, в което живяхме, ако старейшините в киното бяха се осмелили своевременно да благословят твоя сценарий "Амаркорд" щеше да бъде епигонско произведение. Ако.
Из писмото на писателя по повод седемдесетата годишнина на режисьора.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
