Нарисува жени с две лица, очи на различни места и тела, които сякаш са разглобени и сглобени отново. Превърна болката от войната в картина, пред която хората продължават да мълчат. Влюбваше се страстно, разделяше се жестоко, променяше стила си, преди светът да е успял да свикне с предишния.
Пабло Пикасо можеше да бъде едновременно очарователен и непоносим. Да създаде образ на огромна нежност и да нарани човека, който му е позирал. Да бъде богат и знаменит, без нито за миг да се превърне в спокоен, доволен от постигнатото художник.
На 25 октомври се навършват 145 години от рождението му. И ако има творец, за когото думата „легенда“ не звучи пресилено, това е той.
Но най-интересното в живота на Пикасо не е, че е бил гений. А как един човек, който овладява правилата на живописта още като момче, решава да ги наруши почти всичките.
Момчето от Малага, което не искаше да рисува като всички
Пабло Руис Пикасо се ражда на 25 октомври 1881 г. в испанския град Малага. Баща му Хосе Руис Бласко е художник и преподавател по рисуване. Именно той първи забелязва необикновените способности на сина си.
Малкият Пабло расте сред четки, бои, гипсови фигури и разговори за изкуство. Докато други деца тепърва усвояват рисуването, той започва да се справя със задачи, които затрудняват много по-големи ученици.
Семейството се премества първо в Ла Коруня, а през 1895 г. -в Барселона. Същата година умира малката му сестра Кончита. Пабло е още юноша, но вече е срещнал загубата, която по-късно ще се появява под различни форми в творчеството му.
Следва обучение в художествени училища в Барселона и Мадрид, включително в Кралската академия „Сан Фернандо“.
Първите му сериозни картини показват изключителна техническа подготовка. В „Наука и милосърдие“, създадена през 1897 г., младият художник демонстрира умение да изгражда фигури, пространство, светлина и драматично настроение.
Няма нищо чудато, нищо кубистично. Напротив – всичко е подчинено на традиционната живопис.
Точно затова последвалият обрат е толкова забележителен.
Пикасо не се отказва от правилата, защото не ги познава. Отказва се от тях, защото започва да ги смята за недостатъчни.
В края на XIX век Барселона кипи от нови идеи. В прочутото кафене „Елс Куатре Гатс“ се събират художници, поети и млади бунтари. Пикасо попада сред тях и открива свят, в който изкуството не е задължено да подражава послушно на действителността.
Следващата спирка е Париж.
Синият период: когато тъгата получи цвят
През 1900 г. Пикасо за първи път пристига в Париж. Градът е столица на модерното изкуство, но и място, където младите творци често живеят в мизерия.
Година по-късно се случва трагедия, която го разтърсва.
Неговият близък приятел Карлес Касахемас, художник и поет, посяга на живота си след драматична любовна история. През февруари 1901 г. в Париж той първо се опитва да застреля жената, която го е отхвърлила, а след това се самоубива.
Пикасо не присъства на трагедията. Но тя го преследва.
В картините му постепенно се настанява синьото – студено, дълбоко, почти болезнено.
Така се ражда прочутият му Син период.
По платната се появяват просяци, слепци, самотни майки, изтощени хора, прегърбени от бедност и отчаяние. Това не са благородници, герои или красиви модели. Това са хората, които обществото предпочита да подмине.
Сред най-известните творби от тези години е „Старият китарист“ – изнемощял възрастен музикант, притиснал инструмент към тялото си.
У картината почти няма топлина, но има човечност.
Младият художник сякаш започва да разбира, че красивото невинаги е приятно, а истината може да бъде нарисувана и с цветове, които никой не би избрал за украса на дома си.
От бедните улици до цирка и розовите мечти
През 1904 г. Пикасо се установява в легендарната парижка сграда „Бато Лавоар“ на хълма Монмартър.
Това не е луксозно ателие, а средище на бедни художници, поети и хора, убедени, че светът може да бъде променен чрез изкуство.
Тук Пикасо среща Фернанда Оливие – негов модел и спътница през следващите години. Постепенно синята меланхолия отстъпва място на по-топли цветове.
Започва Розовият период.
В картините влизат акробати, арлекини, артисти от пътуващи циркове. Цветовете стават по-меки, но усещането за самота не изчезва.
Може би затова Пикасо толкова обича тези персонажи. Артистите развличат публиката, но зад сцената също познават бедността, умората и несигурността.
Той ги рисува без сценичния блясък – по-скоро като хора, които непрекъснато живеят между две представления.
По това време започва да привлича вниманието и на влиятелни колекционери. Сред тях са американците Гертруд и Лео Стайн.
Пикасо постепенно излиза от бедността. Но тъкмо когато един стил започва да му носи признание, той отново го изоставя.
Пет жени, които промениха живописта
През 1907 г. Пикасо създава картина, която ще промени историята на модерното изкуство.
Нарича се „Госпожиците от Авиньон“.
На платното стоят пет голи женски фигури. Телата им са остри, лицата – странно геометрични. Някои напомнят маски. Пространството е начупено, перспективата – смущаваща.
Това не са жените, които европейската живопис е свикнала да представя.
Пикасо не се опитва да ги направи красиви в традиционния смисъл. Интересува го какво ще се случи, ако човешката фигура бъде видяна едновременно от няколко посоки.
Картината предизвиква недоумение дори сред близки художници.
Днес тя е сред най-важните произведения в колекцията на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк.
В създаването ѝ се преплитат влияния от иберийската скулптура, европейските майстори и африканските маски, с които Пикасо се запознава в парижките музеи.
Това вдъхновение има и по-сложна страна: голяма част от африканските предмети попадат в Европа през колониалната епоха. Затова днес историците на изкуството разглеждат картината и като повод за разговор за присвояването на чужди културни форми.
Но художественият ѝ ефект е безспорен.
След нея живописта вече не е длъжна да показва света само от една гледна точка.
Кубизмът: когато реалността изгуби познатата си форма
Заедно с френския художник Жорж Брак Пикасо развива кубизма – едно от най-радикалните движения в историята на изкуството.
Двамата започват да разглобяват видимия свят на геометрични форми.
Предметите вече не се представят така, както ги вижда човешкото око в отделен миг. На едно платно могат да съществуват едновременно изглед отпред, в профил и отгоре.
Човешкото лице престава да бъде неподвижна маска. Китарата се превръща в комбинация от плоскости, извивки и линии. Бутилката, масата и вестникът сякаш се разпадат, но запазват разпознаваеми части от себе си.
На зрителите им се струва, че художникът е счупил предметите.
Всъщност той предлага нов въпрос: защо картината трябва да прилича на фотография, след като човекът възприема света и чрез паметта, движението, въображението?
По-късно Пикасо и Брак започват да включват в творбите си изрезки от вестници, хартия и различни материали. Така колажът се превръща в мощно средство на модерното изкуство.
Една картина вече може да съдържа не само изображение на действителността, но и истински фрагмент от нея. Светът е влязъл върху платното- буквално.
Художникът, който отказваше да принадлежи на един стил
Мнозина свързват името на Пикасо единствено с кубизма. Но той никога не остава затворен в тази художествена революция.
След Първата световна война в творчеството му се появяват монументални фигури, напомнящи антични скулптури. Работи и за театъра, създава декори и костюми за прочутите „Руски балети“ на Сергей Дягилев.
Именно в тази среда среща балерината Олга Хохлова, за която се жени през 1918 г.
За известно време животът му придобива по-светски вид. Вече не е бедният художник от Монмартър. Има слава, пари, влиятелни познанства.
Но това не означава вътрешен покой.
В картините му започват да се редуват класически форми, сюрреалистични деформации, митологични образи и експерименти с материали.
Особено силно го привлича фигурата на Минотавъра – същество, което съчетава човешко и животинско начало.
Този образ постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите символи на неговото творчество. В него могат да се прочетат сила, насилие, желание, страх и противоречие.
Пикасо явно не се интересува от хора, които са само добри или само лоши.
Може би защото самият той не е такъв.
Герника“ – викът, който продължава да се чува
На 26 април 1937 г. германски и италиански самолети бомбардират баския град Герника в разгара на Испанската гражданска война. Атаката, извършена в подкрепа на националистическите сили на генерал Франсиско Франко, се превръща в символ на жестокостта срещу цивилното население.
Пикасо научава за разрушенията от вестниците.
По това време испанското републиканско правителство вече му е възложило да създаде голяма картина за испанския павилион на Международното изложение в Париж. Художникът дълго не успява да намери темата. След новината за бомбардировката всичко се променя. За по-малко от шест седмици той създава една от най-прочутите антивоенни картини в историята.
„Герника“ е огромно платно – близо осем метра широко и три и половина метра високо. В него почти няма цвят. Черно, бяло и сиво изграждат свят, в който хора и животни са попаднали сред разрушение, болка и ужас. Жена държи мъртвото си дете. Кон се гърчи. Воин лежи с разбито тяло. Светлината прилича едновременно на око и електрическа лампа. Няма триумфиращ победител. Няма героична битка. Има само последствията от насилието. Това е една от причините „Герника“ да продължава да въздейства и на хора, които не познават подробностите от Испанската гражданска война.
Зад създаването на картината стои и една жена, чийто принос дълго остава в сянката на неговата слава.
Фотографката Дора Маар документира различните етапи на работа върху „Герника“. Благодарение на нейните фотографии днес можем да проследим как изображението се е променяло, докато художникът търси окончателната му форма.
След края на войната картината остава в Ню Йорк. Желанието на Пикасо е тя да се върне в Испания, когато страната възстанови демократичните си свободи. Това става през 1981 г., осем години след смъртта му.
Днес „Герника“ се намира в музея „Рейна София“ в Мадрид. Пред нея хора от цял свят продължават да се спират - не толкова за да се възхищават на техниката, колкото за да се изправят срещу нещо, което човечеството все още не е успяло да преодолее.
Жените на Пикасо: любов, вдъхновение и разрушени съдби
Невъзможно е да се разкаже животът на Пикасо, без да се говори за жените в него. И защото ги е рисувал непрекъснато, и защото отношенията му с тях разкриват най-противоречивата страна на неговата личност.
Фернанда Оливие е спътницата му през бедните парижки години. Ева Гуел идва след нея, но умира през 1915 г. от туберкулоза.
Балерината Олга Хохлова става негова съпруга през 1918 г. Двамата имат син – Пауло. Бракът им постепенно се разпада, но официално не приключва с развод.
През 1927 г., докато още е женен за Олга, Пикасо среща Мари-Терез Валтер. Тя е едва на 17 години, а той-на 45.
Връзката им дълго остава тайна. През 1935 г. се ражда дъщеря им Мая.
Портретите на Мари-Терез се отличават със закръглени форми, наситени цветове и усещане за чувственост. Тя е един от най-разпознаваемите образи в неговото творчество от 30-те години.
Следва Дора Маар – фотографка, художничка и част от парижкия сюрреалистичен кръг. Интелигентна, независима, политически ангажирана, тя не е просто жена, която стои неподвижно пред статива. Има собствено творчество и професионална кариера.
Въпреки това в популярните биографии дълго остава предимно като модела от картините на Пикасо, включително прочутата „Плачеща жена“.
Днес музеите все по-настойчиво връщат вниманието и към собственото ѝ изкуство. По време на Втората световна война Пикасо среща младата художничка Франсоаз Жило. Тя е четири десетилетия по-млада от него. Двамата имат две деца – Клод и Палома.
За разлика от много жени в неговия живот, Жило успява да сложи край на връзката им по собствено решение през 1953 г.
По-късно описва преживяванията си в книгата „Живот с Пикасо“, която предизвиква огромен интерес, но и яростната реакция на художника.
Тя го представя като човек с изключителен ум и творческа енергия, но и като властна, ревнива личност, способна да упражнява жесток психологически натиск върху близките си. След раздялата Жило продължава да рисува, изгражда самостоятелна кариера и доживява до 101 години. Умира през 2023 г.
Последната съпруга на Пикасо е Жаклин Рок, за която се жени през 1961 г. Тя остава до него до края на живота му и присъства в множество негови късни портрети.
Десетилетия наред биографите описват тези жени предимно като негови музи.
Но думата „муза“ понякога е твърде удобна.
Тя може да скрие факта, че зад знаменитите образи стоят реални хора със собствени таланти, избори и страдания.
Пикасо е бил велик художник. Това не го прави непременно добър партньор.
И двете истини могат да съществуват едновременно.
От „Герника“ до гълъба на мира
През Втората световна война Пикасо остава в окупирания Париж.
Изкуството му не се вписва в официалните естетически представи на нацистите. Но той продължава да работи. Войната отнема живота и на неговия близък приятел, поета Макс Жакоб, който умира през 1944 г. след арестуването му от френските власти, сътрудничещи с нацистите. През същата година Пикасо се присъединява към Френската комунистическа партия.
Политическите му убеждения ще останат предмет на спорове, особено заради отношението на западните интелектуалци към комунистическите режими в Европа. Но едно от изображенията му ще придобие значение далеч отвъд всяка партийна принадлежност. През 1949 г. неговата литография с гълъб е избрана за плаката на Световния конгрес на привържениците на мира в Париж.
Така гълъбът на Пикасо постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите символи на мира през ХХ век. Любопитното е, че художникът, прочут с изкривени лица и сложни геометрични композиции, създава изключително въздействащ образ чрез почти класическа рисунка на птица.
Доказателство, че Пикасо не е изгубил умението да рисува реалистично.
Просто не е смятал, че трябва винаги да го използва.
Картината за 179 милиона долара
Когато Пикасо умира, отдавна е преминал границата между известен художник и световен културен феномен. Той оставя след себе си над 20 000 произведения – живопис, графика, рисунки, скулптури, керамика, театрални декори и костюми. Многобройните му творби се намират в големите музеи и частни колекции по света. Цените на някои от тях достигат невероятни суми.
През 2015 г. картината „Алжирски жени, версия О“, нарисувана през 1955 г., е продадена на търг на „Кристис“ в Ню Йорк за 179 365 000 долара.
По това време сумата е световен рекорд за произведение на изкуството, продадено на аукцион. В края на живота си Пикасо живее предимно в Южна Франция. Продължава да работи с невероятна енергия. Рисува стотици образи, често с груби, бързи линии, силни цветове и почти предизвикателна свобода.
Някои критици приемат късните му картини скептично. Сравнени с прецизните му ранни творби, те изглеждат незавършени, дори нарочно небрежни.
Други виждат в тях художник, който вече няма нужда да доказва нищо.
За него рисуването остава начин да се противопостави на времето.
Пабло Пикасо умира на 8 април 1973 г. в Мужен, Франция, на 91 години.
До последните си години запазва ненаситната си потребност да създава нови образи.
