Николай Петев напусна този свят. Председателят на Съюза на българските писатели и депутат от "Коалиция за България" издъхна след близо двегодишна борба с най-коварната болест. Ракът залиня тялото, но не успя да надвие духа на писателя. Той продължи заразително да се смее, от сутринта да се втурва в живота, дори вечната цигара, въпреки болестта, остана между пръстите му. Николай знаеше, че безумното тичане, тютюнът, кафето, неспиращите битки го отдалечават от земния свят, но не можеше да спре. Нямаше да е той. Остана си боец и офицер, който не признаваше полковете от запаса.
Как ви се струва Николай Петев смирен, скрил се в затоплената стая, надянал халат, с шепа лекарства в ръка, наблюдаващ от прозореца уличните и котерийни бури и хали, треперещ над живота си. Всеки, който го познава дори малко, знае, че подобна идилия е невъзможна. Николай стана депутат не заради имунитета, славата и заплатата, а за да свърши две неща: да има закон за българския език и родните пиеси и филми да заемат половината от репертоара на театрите и програмите на телевизиите ни. Дано народните представители да продължат и довършат делото му. Не само заради паметта на колегата си, а заради България въобще.
Странно, но писателят, бохемът, красавецът, по който въздишаха доста жени, а поне три успяха за го оженят четири пъти, мразеше този свят. Доказателство е последната му книга, в която чинно е описал кое поражда омразата му. Писателят твърди, че този свят не е читав, защото: Не обича човека, мачка мечтите му, иска да убие надеждите. Има още... Причините са общо седемнадесет, а изводът: Този свят трябва да се промени. Сигурно от небето Петев вече ще се опитва да го направи.
Може би последното интервю в живота си Николай Петев даде за вестник "Стандарт". Поводът бе премиерата на поредната му книга. Тогава зала 6 на НДК бе събрала, въпреки февруарския мраз, цвета на българската интелигенция. Достолепни класици, млади поетеси, хора, споделяли с Николай хляба и виното, чинно слушаха за "Фарът и неговия пазач", както и другите истории на писателя.
Родното място на Николай Петев е монтанското село Дряновец. Но рая на зрели години той намери в троянското село Дебнево. Казват, че пророчицата Ванга го е изпратила там. Поръчала му освен да пише книги, да вземе и да засади и някои дръвче. И понеже не може да го набучи на жълтите павета, отишъл в Балкана.
Николай като всеки началник (председател на СБП /и творец/ автор на поне дузина книги), логично имаше много приятели и още толкова врагове. Едните го обичаха безусловно, а другите го мразеха без почивен ден. Враговете пишеха громящи писма против него, а приятелите им отговаряха. И този безкраен диалог, обект на който беше единствено той, заливаше вестниците за голямо удоволствие на търсещите скандал читатели. В същото време нищо не подозиращият Петев сигурно е пишел поредната си книга или кротко е работил за поредния си брак. Ако все пак някой го попита защо Х и У го мразят, той спокойно и кратко обясняваше: "Не направили някого председател на Кабинета на младия писател, а направили мен. Аз какво съм виновен. Седнал съм на стола, на който искал да седи някой друг. Обикновена завист. Тя е като обикновения фашизъм. Минават години, но тези хора не ме забравят. И ме цакат по вестниците. Не искат да съм председател на СБП. Аз също не исках и им казах: Не ме ядосвайте. Ще се кандидатирам за трети път. Така и стана.
Малко преди да си отиде от този свят, Николай Петев получи най-престижната награда, която се дава за принос в българо-руските отношения - "Самарско знаме". Причината не е само в това, че е завършил журналистика в град Лвов, а защото благодарение на него доста големите наши писатели и поети, чиито книги не виждаха бял свят в София, се печатаха в Москва. Когато през 1992 година Петев издава стихосбирката "Пролет моя" на Никола Вапцаров, новоизлюпените демократи искат да го линчуват, а за седмичниците му "Руска преса" русофобите скачат да го бият на площад "Славейков". Но не успяват. Петев не е от тези, които се оставят да го бият. Дори когато казваме, че болестта го надви, не сме сигурни, че сме съвсем прави. Защото, когато чул жестоката вест, че е тежко болен, Петев изведнъж станал по-здрав от всякога. "Борбата с рака е борба на духа. Научих, че не трябва да се предавам. Никаква болка. Хората са ги ранявали, а те са се сражавали. Когато ти кажат, че имаш месец живот, душата ти пораства. Или поне така си мислиш.
Това написа Петев и това беше истината. До последния си ден той живя с пораснала душа. Видяха го всички, които бяха около него. Може би сега враговете му ще си отдъхнат. Няма го. Приятелите му пък ще въздъхнат: Няма го. Такъв човек липсва на всички. Другарчетата му горе обаче, а те вече съвсем не са малко, радостно ще плеснат с ръце. И ще тръгнат да го поведат да даде автограф на Всевишния.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
