Опълченците се биха като ранени лъвове - спомени на запасния полковник Стефан Ив. Кисов - Любопитно

Четири дружини и три кавалерийски полка браниха Стара Загора не на живот, а на смърт

На 31 юли 1877 година, когато Руско-турската война е в разгара си, край Стара Загора става първият голям сблъсък между воюващите армии. Няколко хиляди руски войници и опълченци юнашки се бият с многобройните орди на Сюлейман паша. Сражението се превръща в бойното кръщение на българското опълчение. Поразен от смелостта и саможертвата на тези юнаци, ген. Гурко отбелязва: „...Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее ....... Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора."
Думите му наистина се оказват пророчески. Младите български опълченци се превръщат в гръбнака на българската армия, която ще защитава националните ни интереси в най-бурните години от нашата история.

19 юли. Не беше се още съвсем зазорило и светлината от горящите околни села още се бореше с настъпващата дневна светлина, когато почти всичките опълченци се вдигаха от сън.
- Трябва да се приготвим за кървавото хоро, което днес ще играем - казваха опълченците.
- Трябва пушките си да прегледаме, патрони да наредим, а и Богу да се помолим.
И опълченците като мравки се разшаваха по бивака, но и този път, както и снощи, не се позволи да се палят огньове. Още малко и утринното слънце освети със своите огнени лъчи, първо върховете на Средна гора, а след това и цялата низина. Листата на дърветата и тревите треперливо заблещукаха... Пресният въздух бе пропит с аромат от полските и растящите в околните градини цветя. Леко се дишаше. Водата, която протичаше край бивака, тихо лъкатушеше. Опълченците бяха доволни от перспективата за встъпването в бой. Всичко наоколо бе весело и засмяно, само зловещите пламъци и издигащите се нагоре към небето облаци дим от горящите, ей там на югоизток, села и орляци гарги, които със зловещо грачене се виеха над Чадър могила, нарушаваха общата хармония. Само те, посред веселата и прекрасна природа, ни напомняха, че недалече от нас върлува Сюлейман паша със своята разбойническа армия, с която неизбежно днес, а най-късно утре, предстоеше да се счепкаме, както казват русите: "не на жизнь, а на смерт", че там пространството се оглушава от писъците на жените и децата, от охканията и предсмъртните стенания на ранените и, най-насетне, че там се търкаляха хиляди човешки трупове, оставени за кървавите пиршества на хищните зверове... Но това напомняне не намаляваше ентусиазма у опълченците по-скоро да се срещнат с противника, а напротив, то го удвояваше. Това се виждаше не само от думите им, но и от изражението на очите им.
...Нашият незначителен отряд, състоящ се от четири дружини от българското опълчение и три кавалерийски полка, беше разположен така: 1-ва дружина - на възвишението - на крайния ляв фланг; 3-та дружина - в центъра на същото възвишение - Чадър могила, 5-та дружина на южната страна на Стара Загора - там, където беше бивакът на опълчението и, най-после, 2-ра дружина вдясно от 5-та дружина, като обхващаше града откъм Запад. Двата кавалерийски полка се намираха на левия ни фланг, а казашкият полк - между града и Чадър могила. Двете оръдия от конната 4-фунтова батарея бяха разположени на възвишението на левия фланг - зад 1-ва дружина и, най-после, планинската батарея - в центъра на позицията, зад 5-та дружина.
С тези сили - приблизително 4500 души, ние трябваше да се борим с най-добрата, закалената в боевете с черногорците, армия на Сюлейман паша, която ни превъзхождаше с числеността си няколко пъти. Но опълченците не искаха и да знаят за числеността на противника.
Те жадуваха час по-скоро да се срещнат с вековния си мъчител и да отмъстят за теглилата на своите прадеди, за своите и за жертвите, които сега се търкаляха в района на неприятелското разположение. В същото време ние всяка минута очаквахме пристигането на генерал Гурко, който бил нощувал с целия си отряд при с. Карабунар, по пътя между Стара Загора и Нова Загора.
Да се удържи града и изхода на Дервентската теснина беше твърде важно и необходимо. Желанието да се запази тая теснина и да не се оставя в жертва на безжалостния противник беззащитният град, както и надеждата за помощ от генерала Гурко, накара началството да вземе решение отрядът да се отбранява пред града.
...Аз не мога да опиша чувството, което ме беше обхванало в това време, а следователно и онова, което обхващаше и опълченците! Едно само ще кажа, че мене ми се струваше, че не вървях, а хвърчах и че притежавах такава сила, че скала да се изпречеше пред мене, щях да я катурна.
Вървим полу надясно. Ето, турците са вече близо...
- Ура! - извика ротният командир, когато се приближихме до левия фланг на нашата стрелкова верига.
- Ура! - гръмовито изреваха опълченците от 3-та рота, - ура - подхванаха онези от веригата и всички като хала налетяха към турската верига, която беше по-многочислена от нашата - заедно с резервите й.
Когато викът "ура" се разнесе далече по бойното поле и утихна, зачуха се звуци от удари на желязо в желязо. Щиковете вече работеха...
Хвърлянето в боя "на щик" на 3-та рота, заедно с веригата върху турците ги изненада. Вместо да усилят огъня, те почти го прекратиха, а когато стигнахме тяхното разположение, едната част от турците се хвърли да бяга назад, а другите заседнали, заровени в кръстците, стреляха в упор срещу опълченците. Тук именно между кръстците закипя боят на щик.
Опълченците като ранени лъвове се хвърляха върху своите върли врагове. Ето, един рови с щика си между снопите, откъдето избухна по-рано облак дим, друг гони спасяващия се с бягство турчин, по-нататък трети удря с приклада... Справедливостта изисква да се отбележи, че опълченците яростно нападаха ония турци, които бяха с пушки в ръце, но ранените не закачаха. Аз сам лично виждах и чувах, когато опълченците минаваха покрай ранените турци и им казваха:
- Не бойте се, българите не убиват беззащитните и ранените, както вие правите.
По едно време гледам "мальчик" Иванов от 3-та рота да се боричка с един турчин. Работата беше такава: Иванов забелязал един турчин между кръстците, който стрелял срещу опълченците. Той се хвърлил с щик върху турчина, но последният успял да му хване пушката, вследствие на което произлязло сборичкване. В това време друг турчин се спуска върху Иванов, но за негово щастие, в тая критична за него минута, дойде помощ и двамата турци като снопи се повалиха мъртви.
- Ваше благородие, двоица турци пронизах с щика си - се обърна към мене Иванов с ентусиазъм. - Вижте ми щика... ей дотук го муш... - но горкият Иванов не успя да довърши думите си. Около мене се чу един тъп удар, Иванов изохка и падна на земята.
...По това време дружинният командир се намирал на 200-300 крачки зад дружината, а когато видял, че няколко турски колони се готвели да ни атакуват, той дойде, за да даде заповед за атака. И заповедта му беше действително навреме дадена. Турските колони, които се бяха показали в градините, все още не бяха се приближили до резерва на веригата им, когато нашият сигнал: "Атака!" се разнесе по позицията. Цялата дружина, по-добре да кажа остатъкът от дружината, с гръмогласно "ура" се хвърли върху неприятеля. Тя бе посрещната с убийствен огън от турската верига, на която резервите бързаха да я подкрепят. Но нашата атака беше тъй дружна и стремителна, че тя огъна турската гъста верига. Турците, с вик "Аллах", "Аллах", се спуснаха да бягат назад, преследвани от наша страна първо с щикове, а след това с дружни залпове. Но турската верига се съедини с резервите си и се хвърлиха върху ни с вик "Аллах", "Аллах". Техните редове редеят от нашите залпове. При все това, окуражени от настъпващите сгъстени колони, не напират напред. Ето ги вече на няколко десетки разкрача от нас... Предните редове се доближиха до нашите. Искаше им се да вземат знамето, което се развява на няколко крачки от тях... Смесиха се. Обаче, войнишкият дух, щиковете и дружното "Ура, ура" и тоя път показаха, че не само числеността е тая, с която се печели победата. Турците се пуснаха да бягат в пълен безпорядък с вик "Аллах", "Аллах" и като лава нахлуха върху тичащите на помощ турски табори. Настъпи объркване, такъв хаос, че трудно беше на началствата да възстановят реда, който повече се разстройваше от нашите дружни и успешни залпове на разстояние, не по-голямо от 150-200 крачки.
...Под знамето вече паднаха пет човека, а на самото знаме дръжката се бе пречупила, а турците продължаваха да настъпват.
- Юнаци! Дайте ми знамето - извика подполковник Калитин, когато видя, че С. Минков, който бе взел знамето след раняването на знаменосеца, падна убит. И като пое подаденото му знаме, изкомандва: "Подире ми, юнаци!" И дръпна юздите на коня си, за да го обърне. В този момент два неприятелски куршума, единият в шията, другият в гърдите, свалиха героя Калитин от коня. Ние с Попов бяхме почти до него. Когато се спуснахме и повдигнахме нашия началник от земята, той беше неподвижен - мъртъв.
Това обстоятелство направи потресаващо впечатление на всички ни. Турците се възползваха от намалената стрелба от наша страна, понеже се събирахме в сгъстен строй, и се хвърлиха напред.
Техните предни редове се смесиха с нашите. Те извикаха още веднъж "юруш" и се хвърлиха към знамето... Раздадоха се от наша страна няколко единични и от упор пушечни гърмежи, щабскапитан Попов извика "ура" и събраните около него опълченци като един се хвърлиха върху турците - обърнаха ги в бяг, но не ги преследваха, защото на помощ на турците бързаха други...
След това решително счепкване, няколко опълченци, между които забелязах Д. Митков, Попов, Радев, Мицов, Ст. Данев и унтерофицер Тома Тимофеев, последният със знамето в ръце, бързо започнаха да отстъпват по заповед. Впрочем, и другите не трябваше да губят време и затова Попов извика: "Назад, юнаци!"
Започна отстъплението. Опълченците спираха и стреляха срещу настъпващите по петите ни турци. Щом падна подполковник Калитин, щабскапитан Попов заповяда на четирима опълченци да вземат тялото на героя и да отстъпят.