- Господин Кючуков, България извика посланика си в Москва за консултации заради случая "Скрипал". Какво означава това на езика на дипломацията и какво се опитваме да постигнем с този ход?
- България беше поставена под силния натиск на приетото в рамките на Европейския съюз решение по случая. Ролята й на председател на ЕС още повече усложнява ситуацията. Вижда се, че България търси баланса между европейската политическа солидарност от една страна и отсъствието на заключения от неприключилото разследване. Разбира се, ако това е окончателната българска позиция по въпроса. Искам също така да отбележа, че дали на посланика ни в Москва му изтича мандата, или не, е абсолютно ирелевантен въпрос към конкретния казус. Освен това често се бърка – посланикът ни не е отзован, а е извикан за консултации. Дали и кога ще бъде върнат в Москва е въпрос на отделно решение. Тук не става дума за отзоваване, което е нещо съвсем различно и касае отношение между изпращащата страна и собствения посланик. Бих искал още да отбележа, че вкарването на такива сериозни проблеми като настоящия в руслото на „русофили и русофоби" подменя проблема. Проблемът не е в това дали харесваме, или не Русия, а какво може да се направи, за да се предотврати конфликт. Санкциите водят единствено до ответни санкции, но не са решили нито един проблем. Те се използват за консолидация – в рамките на евроатлантическия свят и вътре в Русия. Това допълнително стеснява възможностите за подкрепа на евентуален диалог.
-Очаквате ли страната ни да предприеме по-нататъшни действия по случая „Скрипал"?
-Тук става по-скоро дума за развитието на процесите в Европа и докъде може да продължи ескалацията на напрежението и спиралата на конфронтацията. Защото основният проблем се крие именно в това. Това не е състезание, а сериозна политика, която има пряко и недвусмислено отношение към бъдещето на света. И тук няма нито преувеличение, нито изкуствен драматизъм. Все повече се лимитира приложното поле и се ограничава дипломатическият инструментариум за предотвратяване на конфликти. И рязко се стесняват каналите за комуникация и диалог. Най-сериозният риск е, че спиралата на конфронтацията след определен етап придобива собствена динамика и обръщането на тенденция става все по-трудно. Имаме всички основания да твърдим, че в момента ситуацията носи рисков потенциал, който е по-висок дори от този на периода на Студената война.
- В този контекст балансираната позиция на България ли е по-скоро правилната? Изправени ли сме пред избора „лоялен член на ЕС или добри отношения с Русия"
-Дилемното мислене, според мен, е само по себе погрешно. Това да бъдеш част от Европейския съюз, да се съобразяваш с всички решения, взети в рамките на съюза, участвайки във взимането на тези решения с аргументиране на собствена позиция, не изключва възможностите от нормални и позитивни отношения с трети страни, включително и с Русия. От тази гледна точка решението на този етап за извикване на посланика ни в Москва за консултации оставя такава възможност за България. Когато казвам, че ситуацията сега е по-тежка, отколкото през Студената война, имам предвид, че тогава конфронтацията беше замръзнала, статична, контролирана на базата на достигнати и взаимно приети баланси, към които страните се придържаха. Днес ситуацията е динамична, с тенденция към ескалация, точките на пряко съприкосновение са много повече, а възможностите за контрол са силно редуцирани – по отношение на собствените съюзници и защото светът е многополюсен и има много повече самостоятелни играчи. Те са глобални и регионални и имат свой собствен дневен ред. И още нещо – липсват договорени и приети баланси, а има спирала на надпреварата във въоръжаването. Също така принципът на националния суверенитет е лесно преодолим, всичко го доказва през последните години. Заобикалянето на международните норми и постигнатите двустранни споразумения е практика. И най-страшното – войната се върна като начин на мислене, като допустимо средство за решаване на спорове. Говорим за война, готвим се за война, приемаме, че може да има война.
-Ще има ли такава?
-Ако някой не каже „стоп" на даден етап на тази спирала от конфронтация, очевидно рискът от пряк конфликт неимоверно се повишава. Тук ключовият въпрос е какво може да се направи, за да може постепенно да спада напрежението и да се върви към някакъв диалог и възстановяване на макар и минимално доверие, което да позволи да се избегне този сблъсък. За мен инструментът е един – политически диалог. И колкото повече той се отлага, толкова по-труден ще бъде той, вкл. и неговото стартиране.
-Той възможен ли е изобщо към този момент? Не достигнаха ли отношенията между Русия и Запада точката си на замръзване?
-Те са отвъд нея вече, близко до точката на прегряване. Но диалогът няма алтернатива. Алтернативата е сблъсъкът. Самата логика на ескалацията на напрежението рано или късно ще доведе до такъв. Той може да бъде периферен – Сирия е най-очебийният пример, където това може да се случи, но не и единствен. Но въпросът е дали в крайна сметка ще надделее здравият разум и дали, за да има катарзис, е необходимо преди това да има конфликт.
-Как ще бъдат разпределени силите в този евентуален конфликт?
-Не бих искал дори да спекулирам по възможна тема за конфликт, защото точно това е най-притеснителното – че ние вече говорим за война като нещо реално, допустимо, като начин за решаване на проблемите. Войната не може да реши нито един проблем.
-Преди дни във Варна се проведе среща ЕС-Турция. Кои бяха най-важните послания и резултати от нея?
-Първото, което може би си струва да се каже, е, че около тази среща бяха натрупани някои нереалистични свръхочаквания, но само и единствено в българското медийно пространство. В Европа още от самото начало нещата изглеждаха достатъчно ясни и по-скоро преобладаващ беше здравият скептицизъм. Това, което срещата показа, е, че диалогът е необходим. От тази гледна точка тя изпълни предназначението си – даде формално потвърждение, че диалог има. Но тази среща е просто епизод и не би могла да бъде нищо повече. Тя не можеше да постигне договорености, да реши проблеми, тя не отпуши процеси, но е добре и че не ги запуши. Срещата беше компенсаторна, защото с определянето на Западните Балкани за политически приоритет на българското председателство на ЕС, Турция изпадна от вниманието. Тя е единствената страна, която води преговори за членство с ЕС и която изпадна от срещата през май, от стратегията на ЕК за Западните Балкани. Затова срещата във Варна беше необходима на Ердоган, тя беше много трудно съгласувана от страна на ЕС. Това, което беше абсолютно видимо, е, че на практика срещата имаше две паралелни програми и послания. За ЕС водещи бяха проблемите с демокрацията в Турция, нейните отношения с Гърция и Кипър, действията на Анкара в Африн в Сирия. За Турция водещи бяха актуализация на митническото споразумение, премахване на визовия режим за турските граждани и членството в ЕС. Но членството в съюза все повече се превръща в ритуална точка от дневния ред, отколкото в реалистична перспектива. Преговорите реално са замразени, но засега нито ЕС, нито Турция си позволяват да говорят за тяхното прекратяване, за да не поемат отговорността за това.
-За Ердоган важни ли са наистина отношенията с Европа?
-Да, определено и то в няколко направления. Първо, в икономически план – голяма част от турския експорт и икономически взаимоотношения са със страните от ЕС. От тази гледна точка Турция е достатъчно зависима от Съюза. Второ, отношенията с ЕС за Ердоган вече са инструмент, а не толкова цел. Те се използват както във вътрешнополитически план за консолидация, така и в международен план като средство за натиск, основно през призмата на проблема с бежанците, но не само. Става дума за това и че до голяма степен Турция е тази бариера, която възпрепятства преливането на нестабилност от Близкия Изток към Европа. Ердоган осъзнава тази си значимост и я експлоатира политически.
-Възможно ли е България да бъде мост към страни като Турция и Русия?
-България не може да бъде посредник, защото тя е част от ЕС и не може да бъде посредник между него и която и да е друга страна. Но тя може да способства диалога. Преди влизането ни в ЕС всички партньори казваха, че очакват от нас добавена стойност във формирането на общите позиции в три посоки – Балканите, Черно море и постсъветското пространство. България предпочете да разтвори своите позиции в европейските, а не да излага свои аргументи, които да подпомагат формирането на европейските позиции. Дълги години българският външен министър отиваше в Брюксел за решения и се връщаше с позиция, а не отиваше с позиция, за да търси решение.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
