Завладяващото изпълнение на Ана Маняни в шедьовъра „Рим, отворен град“, който тази година навършва 80 години, е забележителна роля, която я направи една от кино звездите на Италия.
Маняни беше по-добра, но София Лорен е колективната фантазия за италианската жена, иконата, мечтата“, казва Вито Манкузи, професор по актьорско майсторство пред BBC. На въпроса дали би предпочел да се храни с Лорен или би с Маняни, той отговаря: „София, разбира се. Тя би седяла тук и миловидно би се наслаждавала на тези малки миди. Междувременно Ана Маняни щеше да пита: „Къде ме заведохте? Какво е това място? Вкусна ли е храната?“ Тя беше трудна“.
Може би това е една от причините някои жени днес да се възхищават на Маняни. Харесва им как тя смело заяви, че камерата не трябва да крие бръчките ѝ, защото „ѝ е отнел цял живот, за да ги създаде“. Тя направи торбичките под очите секси.
„Мразеше условностите, беше свободна, изключително свободна“, казва актрисата Оливия Маняни, внучка на Анна, чийто кръстник е Роберто Роселини и която израства във фамилния дом, където „Оскарът бе на рафта, сред писма от Бет Дейвис и Жан Кокто“.
Ако попитате обикновен човек, извън Италия, да посочи легендарна италианска актриса, вероятно отговорът ще бъде София Лорен, а не Ана Маняни. И все пак Маняни е една от най-великите актриси на Италия.
Тя печели „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си в „Татуировката на розата“ (1955) – първата италианка, завоювала наградата.
Марлон Брандо е бил ужасен от нея. Мерил Стрийп я нарича „богиня“. „Ню Йорк Таймс“ я намира за „превъзходна“ и я описва като „тигрицата на италианския екран“. И все пак мнозина днес не са запознати с „безспорната кралица на италианското кино“.
Истинска и чувствена
Маняни е в ролята н Пина, главната героиня във филма на Роберто Роселини „Рим, отворен град“ (1945), феноменално заглавие от историята на киното, чиято 80-годишнина тази година предлага възможност да си припомним еталоните.
Заснет през януари 1945 г. сред руините на Втората световна война, филмът се развива през „дългата зима“ на нацистката окупация, между есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г.
Роселини е използвал парчета от филм с изтекъл срок за годност, крал е разклонители от американците, снимал е в мазета и на места без разрешителни. И той е създал шедьовър“, казва пред Би Би Си филмовият историк Флавио Де Бернардинис.
Вдъхновен от истинските истории на двама свещеници, екзекутирани от нацистите, и написан в съавторство с режисьора Серджо Амидей, Алберто Консилио и младия Федерико Фелини, „Рим, отворен град“ е силен филм за ужасите на окупацията и смелостта на обикновените хора.
Това е политически филм. Целта му беше да покаже една добра Италия – не фашистката, колониалистка Италия. Страна на добрите хора“, казва Катерина Капалбо, автор на книга за филма „Рим, отворен град“.
По това време Мусолини и Хитлер са все още живи, така че когато свещеникът във филма произнася репликата „А ако се върнат?“, той изразява истинска загриженост, споделяна от актьорския състав и екипа на филма.
Пина (Маняни) е моралният компас на първата половина на филма. Тя е вдовица на средна възраст, очакваща дете от съседа си, партизанин, когото обича и за когото планира да се омъжи на другия ден. Тя е интелигентна, без да има образование; бедна и щедра, с ясно чувство за справедливост, без да е праведна. Тя е жена, изобразена с възхищение, топлина и с реализъм, рядко срещан в киното – тогава и сега.
„След години кино, където всичко беше фалшиво, перфектно, красиво, това беше историята на истинска жена, не дива, а някой, който можеше да бъде всеки“, коментира внучката й Оливия.
Писък за ласка
Животът на Ана Маняни не е лек още от зората си – родена на 7 март 1908 г., изоставена от баща си, а по-късно и от майка си, тя е отгледана от баба си и дядо си по майчина линия в най-бедните квартали на Рим. Известно време учи в школа за декламация в академията „Санта Чечилия“. След това започва да участва във кабаретни и вариететни представления в нощни барове. Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг. Прави своя дебют в киното през 1933 г. През 1941 г. изпълнява главната роля в „Ученичката Тереза“ на Виторио Де Сика.
„Осъзнах, че не съм се родила актриса“, пише тя по-късно в живота си. „Просто бях решила да стана такава в люлката си, между една сълза в повече и една ласка в по-малко. През целия си живот крещях с всичко, което имах, за тази сълза, молех се за тази ласка…“
Непосредствена и директна
Когато Роселини я избра за ролята в „Рим, отворен град“, Маняни е вариететна актриса, нещо като признат стендъп комик в наши дни. „Публиката в тези театри беше сурова. Хвърляха мъртви котки по бездарните актьори“, казва Де Бернардинис. Мъртвите котки, кълне се той, не са метафора: хората буквално ги събираха на улицата. Така Маняни се научава да играе за театралната публика. „Виждате Марлон Брандо до нея в „Беглецът“ от 60-те години на миналия век. Той е наясно с камерата, търси светлината, прави тези гримаси и преструвки. Маняни не й пука; тя е непосредствена. Тя отива директно при публиката“.
Много сцени в „Рим, отворен град“ са заснети само веднъж, защото не е имало достатъчно филм за втори дубъл. Маняни казва, че не са репетирали емблематичната сцена, в която Пина тича след нацисткия ван, който отвежда нейния Франческо, и е простреляна в гърба. „С Роселини не се репетираше“, казва тя пред списание „Ариана“ през 1970 г. „Той създаде сцената. Излязох през тази врата и... бях пренесена обратно във времето, когато са били отвеждани млади мъже... Изведнъж усетих, че не бях себе си. Бях Пина.“
По-малко от година по-рано, Тереза Гулаче, бременна в шести месец, майка на пет деца, е застреляна в Рим от нацистки войник, след като маха на пленения си съпруг. Във филма Франческо вика „Тереза“ като знак на почит. По това време Маняни също страда, тъй като синът ѝ се е разболял от полиомиелит.
Нестандартна звезда
Маняни и тази сурова болка, която тя ни носи от екрана, е може би една от причините, поради които тя е по-малко популярна в САЩ днес, отколкото други емблематични италиански актриси. „Ана е олицетворение на страна, която излезе от войната със смелостта да покаже раните си“, казва Де Бернардинис. „Скоро след това София Лорен, Джина Лолобриджида и други „маджорате“ („пищни актриси“) представят Италия, която иска да забрави войната. Цветна, плътна, процъфтяваща“.
„Рим, отворен град“ става най-касовият филм в Италия през тази година и първият неамерикански филм, спечелил над 1 милион долара в САЩ. Американската преса го обожава. „Ню Йорк Таймс“ пише, че Маняни е имала „способността да плаче с истински сълзи, да се смее с истински смях, да се бие яростно; да бъде гръмотевична в гняв, пищно чувствена в любов“. Тенеси Уилямс се опитва да убеди Маняни да играе в новата му пиеса на Бродуей – една от многото американски оферти, които тя отказва.
Тази жена, Ана Маняни, тя забива нокти в сърцето“, казва той.
Маняни връчва "Оскар" на Юл Бринър за най-добър актьор за ролята му в "Кралят и аз" (1956)
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
