София. Те не чуват, но пеят и танцуват. Усещането не само да ги гледаш, а и да ги СЛУШАШ е удивително. Влюбени в музиката и танца, те интерпретират песните с мимика и жест - езикът на глухите хора. Репетират в един клуб в столичния квартал "Иван Вазов" под звуците на музика, която "чуват" чрез езика на жестовете. Така разбират смисъла на текста и усещат ритъма. "Говори" им Мария Атанасова, техният ръководител и приятел, но най-вече добрата им орисница. Нейната всеотдайност, човещина и борбеност създават единствения у нас театър за глухи "Мим-Арт". Той е продължение на първата по рода си в България група за синхронно пеене и танци "Жестим", основана през 1996-та. От нея навремето се пръкват професионалните актьори, завършили специализирания клас по пантомима в НАТФИЗ „Кр.Сарафов". Репертоарът на театъра включва спектаклите „Пътят... И блесна в мрака нечия душа", "Салаам Харем", "Расте и хубавее", "Като на кино", "Закриването на цирка", "Щастливи хора","Женско царство", "Сганарел", "Градски импресии". Най-често може да ги видите на сцената на театър "София" или...където другаде ги поканят.
"Родена съм в Харманли - нашите бяха изселени от София заради баща ми, нарочен за "царски офицер", защото е завършил Военното на Негово Величество училище. Вуйчо тогава ме осинови, за да мога да си запазя софийското жителство. Когато стана време за следване, записах технология на горивата по настояване на татко. Искаше да стана инженер химик, но аз предпочитах литературата. А и майка ми пееше много добре, та явно съм наследила нещо от таланта й", разказва Мария.
От този момент започват безкрайните превратности в живота на тази неординерна жена. Учи тя химия, играе в студентския театрален състав, печели награди по фестивали. Годината минава, книжката й се пълни с двойки. Накрая признава на техните, че инженерството не й е по сърце, пък и е решила да се жени - за актьора Ангел Ламбев. Напуска института и заминава със съпруга си в Димитровград, където той е разпределен в театъра. Тя пък започва работа в завод "Вулкан", пак кандидатства и този път я приемат литература в Софийския университет. Работи, учи задочно, пее и танцува в съставите към читалището. После се местят в Стара Загора - пак същото. Изкуството все я тегли. Става ръководител на естрадно-сатиричен театрален състав към читалището. Златните медали от фестивалите на художествената самодейност валят един след друг. Учи се в движение, завършва няколко школи. Точно, когато достига някакъв професионален връх, се налага да започне нещо различно, пак отначало. Случва й се 3-4 пъти в живота и Мария винаги го приема като предизвикателство. В този момент съдбата на глухите деца влиза неусетно в живота й.
"В трети курс трябваше да се профилираме. Преподавателят ми Венелин Иванов не знам какво видя в мен, но започна да ме убеждава да запиша сурдопедагогика. Трябва да се занимаваш с глухонеми, казваше, дойде дори да убеждава нашите. Но за мен това беше нещо далечно, Не бях готова. Дори като срещнех такива хора на улицата, все ги заобикалях, някак си ме потискаха", разказва Атанасова.
През 1983-та семейството, вече с три деца, се връща в София. Вторият съпруг на Мария, Георги Грозев, е музикант. "И двамата ми съпрузи дадоха много в изкуството", признава днес повторно овдовялата жена.
Първата й работа в столицата е в читалище "Братя Миладинови" в Княжево, все в художествената самодейност. Затова обича да казва: "Аз не съм работила, живяла съм, останалото е било хоби, което ми доставяше удоволствие." В зората на демокрацията Мария Атанасова вече е в отдел "Култура" към община "Витоша". Наблизо до работното й място се намира средното специално училище за деца с увреден слух. И когато започват съкращенията и остава без препитание, тя не се поколебава и отива право в училището.
"Наричаха го "тихото", но изобщо не беше така, защото дечицата не чуват и много викат. Чудех се как да комуникирам с тях. Минах курс по жестомимика, учех се от колегите и децата. Не ми беше достатъчно, чудех се какво повече да направя за тях", връща лентата художествената ръководителка.
И тогава пак получава знак от съдбата - на събрание в Съюза на глухите вижда как жени пеят върху музика, синхронно. Събира по-будните деца от училището, започват с леки песнички. Чрез жестове с ръцете научава малчуганите как да усетят и изразят емоцията на песента. Включва и танци. Прави от уличния жест художествен. Случайност отново се намества в живота на Мария. Една вечер присъства в Московския драматичен театър за глухи. Спектакълът, който гледа, й посочва пътя, по който трябва да поеме. Решението е взето, когато тя вижда на първия ред големия актьор Инокентий Смоктуновски. Помага с жестомимичен преводач.
Когато през 1996-та групата отива на фестивал в Ковачевица, публиката пощурява от изпълнението им. "Тогава се отворихме за чуващото общество. Нарекохме се "Жестим", а хората все ни питаха имаме ли албум. Мислеха, че пеем с глас, а това беше една емоционална пантомима."
Останалото се сътворява от любовта, волята и дългите часове труд, които Мария отдава на момчетата и момичетата, влюбени в музиката и танца. Те правят първите си стъпки в интерпретацията на музиката и песните с мимика и жест. А Мария застава най-отпред и ги ръководи, тактува, брои стъпките. Пръв й помага Етиен Леви - отличен вокален педагог и човек с голям талант и душа. По-късно стават толкова известни, че Тодор Колев ги кани в неговото шоу "Как ще ги стигнем...". На улицата вече разпознават децата, искат им автографи.
Мария обаче вече има нова цел - да издейства първи майсторски клас в НАТФИЗ за глухи актьори и успява. През май 2008 г. се дипломира първият випуск глухи младежи по специалността "Пантомима". А за да има къде да работят, след като завършат, "Жестим" се превръща в театър "Мим арт" през 2008-ма. Мария сама се бори с държавните институции да им отпуснат пари, с бюрата по труда да регистрират младежите. Трупата вече има осем щата, другите актьори са на хонорар. Кметът на София Йорданка Фандъкова помоли столичните театри да им дават сцените си поне по веднъж на месец.
Екатерина Йорданова, Албена Начкова, Димитър Димитров, Анелия Димитрова, Ивайло Спасов, Иван Бугов, Снежанка Асенова, Елена Василева, Катрин Ал Масри, Нури Ашаров. Всички те са на възраст между 19 и 35 години. С тях понякога участват и чуващи актьори. Като Ивайло Захариев от сериала "Под прикритие", който участва в спектакъла "Сганарел" - пее с жестомимики.
Режисурата обикновено е на Иван Недялков, музиката - на Пейо Пеев, един от основателите на групите "Импулс" и "Спринт", Виктория Стоянова е хореограф. Таня Димитрова и Силвана Павлова са жестомимичните преводачи.
А когато й остане време, Мария се отдава на шестимата си внуци и внучки и една правнучка. Те могат да наследят талантите на баба си, защото отсега танцуват и свирят.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
