Художникът предпочете смъртта пред компромиса
Ако беше се смирил навремето, ако беше се снишил пред всемогъщите професори от Художествената академия, ако беше казал: майната й на брадата ми, един път се живее, днес Маргарит Цанев щеше да навърши 70 години. Но художникът предпочете да опази себе си и остана завинаги на 25.
Всичко започва (и свършва) през мразовития декември на 1968 година. Марго, както е наричан от приятелите си, е извикан от заместник-ректора на Академията. "Не се ли обръснеш, повече няма да стъпиш тук", без увъртания изстрелва началникът.
Маргарит излиза от кабинета, без да погледне дори овластеното бездарие. Няма хък, мък, ама защо, няма моля ви, другарю...
Следобед хваща рейса за родния Тетевен, сбогува се със своя брат и отива на любимата си скала, надвиснала високо над града. И скача в бездната.
Напролет, след като снеговете се стопили, овчар намира тялото му.
Маргарит е бил пълен сирак. Две години преди да скочи от скалата, умира неговата майка. Близките му разказват, че на смъртния си одър тя прошепнала: "Скоро Марго ще дойде при мен."
А той чул това.
Огромният му талант, може би трън в очите на някои, все пак бил забелязан не от кого да е, а от Любомир Далчев. Седмици преди да избере свободата в Америка, големият скулптор произнася кратко слово на организираната от приятели на Маргарит изложба. Годината е 1979-а.
"Нека призная, докато разглеждах творбите, почувствах болка, която се усилваше и свиваше сърцето ми, мъчителна болка по нещо изгубено завинаги. Един студент, един ученик, който рисува със силата и сигурността на зрял художник. Нима професорите не са го забелязали. Нима не са почувствали неговото изключително дарование?
...Ако Цанев беше жив и продължаваше да твори със същата енергия и любов, убеден съм, че той би бил един от най-крупните наши творци и не само наши, той би оставил следа и в цялото съвременно изкуство".
Със свои средства приятелите му, сред които и големият художник Любомир Савинов, издават каталог с творби на Цанев. "Маргото беше човек звездица. Жалко, че паметта ни е къса за такива като него", казва Савинов.
Нека тези редове го опровергаят, макар и мъничко.
Димитър Аврамов: Нестандартен и раним
Какво го е мъчило толкова? Откъде са извирали съмненията му? Само лична ли е била депресията или вкоренена и в социалното ни битие, днес е трудно да се отговори. Пък и безсмислено. Едно е ясно: опасно е било, опасно е и сега да се прилагат към него стандартни мащаби. Много талантлив, той свършва в началото на своя път: може би дори преди началото. Остава ни болката: когато най-много се нуждаем от личности, българското изкуство загуби една от най-големите си надежди.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
