В България политическата конкуренция вече прилича на състезание с неравни правила. Едни участват с програми, кандидати и избиратели. Други използват цялата тежест на държавния апарат. А когато политическата битка се пренесе от изборните секции пред общинските администрации с полицейски автомобили, демокрацията започва да изглежда като статист в собственото си заколение.
Три дни. Три общини. Белица, Сунгурларе, Кърджали. Задържания, обвинения, полицейски акции и един все по-неудобен въпрос към управляващите защо точно сега и защо точно тези кметове? Не защото някой избран представител е недосегаем, а защото държавата е длъжна да демонстрира еднаква строгост към всички. И когато демонстрацията на сила се концентрира върху политическите противници, обяснението „просто си вършим работата“ звучи нелепо и фалшиво.
Добре дошли в новия сезон на „МВР Пикчърс“.
Продукция с държавен бюджет, истински белезници и политически сюжет, който се пише в движение. Главните герои се сменят, полицейските автомобили остават, а публиката отново плаща цялата постановка.
Срещу кметовете на Белица и Сунгурларе - Радослав Ревански и Димитър Гавазов - прокуратурата повдигна обвинения за престъпен сговор с цел търговия с влияние. Обвинен е и областният лидер на ДПС в Бургас Христо Широков. На 22 октомври последва съобщението за задържането на кмета на Кърджали Ерол Мюмюн. За три дни полицейските действия се превърнаха в централна политическа новина. Правосъдието обаче не се измерва с броя акции, нито с ефекта на кадрите от тях. Доказателствата се проверяват в съда, не в телевизионното студио.
Белезниците имат едно изключително удобно за политическия спектакъл свойство - произвеждат внушение за вина за секунди. Оправдателната присъда, ако някога се стигне до такава, няма същия телевизионен потенциал. Между двете събития могат да минат години, през които политическата репутация вече е понесла удара.
Ето защо въпросът не е дали кметовете трябва да бъдат разследвани. Разбира се, че трябва, ако има основания. Въпросът е защо наказателният процес толкова често изглежда като политическо представление, в което зрелището изпреварва обяснението.
Точно на този фон ДПС излезе с остра декларация срещу управляващите, като заяви заяви, че няма да бъде сплашено.
Формацията обвини „Прогресивна България“ в използване на държавните институции срещу политическите им противници и обяви намерение да сезира европейските институции.
Политическият сблъсък вече е далеч отвъд обичайната размяна на декларации. Когато опозиционна партия обвинява правителството, че използва силовите структури за натиск върху нейни кметове, властта не може да се измъкне с дежурното обяснение, че полицията работи независимо. Тя трябва да покаже как тази независимост е гарантирана.
Защото в демокрацията държавната сила не е допълнителен ресурс на управляващата партия. МВР не е предизборен щаб с униформи. А правителството не може да измерва политическия си успех по броя опоненти, които са попаднали в полицейския бюлетин.
На този фон разковничето изглежда да е сигналът на ДПС до прокуратурата за натиск върху кмета на Белица Радослав Ревански. Партията посочи директора на Агенция „Митници“ Николай Шушков и изложи твърдения, че на кмета е предлагана закрила срещу преминаване към „Прогресивна България“. Това обвинение изисква незабавен и публично отчетен отговор от прокуратурата. Защото политическата принадлежност не може да бъде предмет на договаряне с държавни служители, а институционалната закрила не е награда за партийна вярност.
Самата идея за подобна сделка звучи като пародия на правовата държава: смени политическата си ориентация и ще имаш спокойствие. Не я ли смениш - ще разбереш колко многобройни са контролните правомощия на администрацията.
Законът не е програма за лоялни клиенти. Не предлага златна карта за приближените и ускорена процедура за неудобните. И ако прокуратурата установи, че подобен натиск е упражняван, отговорността трябва да бъде понесена независимо от поста и политическите връзки.
Най-голямата опасност не е в една конкретна акция. Тя е в съмнението, че държавните институции могат да сменят скоростта си според политическата принадлежност на проверявания.
За едни - незабавни действия, шумни операции и непрекъснато медийно внимание. За други търпение, процедурни обяснения и безкрайни срокове.
Това е моделът, срещу който всяко демократично общество трябва да бъде безкомпромисно. Не защото опозицията има право на имунитет от закона. А защото управляващите нямат право на монопол върху неговото прилагане.
Властта не е собственик на полицията. Министрите не са работодатели на правосъдието. А гражданите не са длъжни да приемат всяка полицейска акция като доказателство за вина само защото е придружена от гръмко съобщение.
За да бъде пречупена политическата съпротива, невинаги е необходимо всеки противник да бъде арестуван. Достатъчно е останалите да повярват, че могат да бъдат следващите.
Така работи страхът. Не чрез една-единствена акция, а чрез усещането за постоянна уязвимост. Чрез неизвестността коя проверка ще бъде следващата, кой проект ще бъде спрян и кой телефонен разговор ще донесе поредното предупреждение.
Това е причината обвиненията за натиск върху кметове да заслужават толкова сериозно внимание. Не защото политическите декларации са доказателства, а защото държавата трябва да гарантира, че никой не е принуждаван да избира между политическите си убеждения и спокойствието си.
Правовата държава не може да функционира по принципа „който не е с нас, да си носи документите за проверка“. Правителствотжо носит политическата отговорност за начина, по който функционира изпълнителната власт. Именно затова дължи ясни отговори за гаранциите срещу политическа намеса в работата на силовите структури.
Защото въпросът вече не е само какво се случва с кметовете на Белица, Сунгурларе и Кърджали. Въпросът е какво се случва с държавата, когато политическата конфронтация започне да се води през полицейски акции, административни проверки и обвинения в принуда за партийно пренареждане. Белезниците могат да произведат новинарски спектакъл, но не могат да заменят правосъдието. Държавната машина може да внушава страх, но не може да създаде демократична легитимност чрез него. А власт, която започне да бърка политическия опонент с държавен враг, вече има проблем не с опозицията, а със собственото си разбиране за демокрация.
