София. Накъде вървим след 5 месеца протести? Какво отличава сегашните студенти от гневните млади хора през 90-те? Ще поднесат ли изненади извънпарламентарните проекти Реформаторски блок и "България без цензура"? И къде изчезнаха лидерите? С тези въпроси "Стандарт" потърси социалния антрополог Харалан Александров.
- Г-н Александров, какви разлики и прилики намирате между протестите от 90-те години срещу Луканов и Виденов и сегашните улични вълнения?
- Сега на сцената излезе ново поколение - млади хора, които за разлика от нас, които протестирахме преди 20 години, са израсли в по-свободен, но и значително по-сложен и потиворечив свят. Днешните протестиращи имат много по-различен и по-богат житейски опит от своите връстници в началото на 90-те. Тогава напускахме кошарката на тоталитарния комунизъм, който беше конструирал мироглед, ясно обособен около идеологически различия. Официалната доктрина беше: "Ние от социалистическия блок срещу враговете империалисти". Този дуалистичен възглед за света, поради липса на друг по-сложен и по-нюансиран, беше пренесен върху новата ситуация. Имаше лоши комунисти и добри демократи, които бяха призвани да отприщят пътя на историята. Нашите индоктринирани от тоталитарно образование умове направиха наивен прочит на либерализма. Вярвахме, че за да разцъфти свободата и демокрацията е достатъчно да бъде отстранен насилствено наложеният комунизъм, да бъдат демонтирани репресивните тоталитарни институции и да е прогонена Държавна сигурност. Вярвахме, че либерално-капиталистическото общество е нещо естествено, природно, което ни е дадено по право като човешки същества. Всъщност то е огромно цивилизационно постижение, което изисква ежедневно усилие, за да е поддържано. Този възглед позволяваше да заемеш място на барикадата с убеждението, че си на страната на доброто и прогреса.
На днешните протестиращи не им е дадено това удобство на простото, черно-бялото разделение. Сега отново има усещане за пълна безпътица, повсеместен политически провал, блокиране на възможностите за социална реализация и за запушване на всички канали за нормално развитие. Злото отново е превзело нашия свят. Но то е по-аморфно, няма ясно лице, врагът не може да бъде посочен еднозначно и тъкмо затова протестиращите задават с такова упорство въпроса "Кой?"
- Срещу какво и кого воюват днешните протестиращи ?
- На днешните протестиращи им се налага да воюват на няколко фронта - не просто срещу дискредитираното управление, но и срещу постоянните попълзновения техният протест да бъде подменен, манипулиран, обязден и канализиран в руслото на политическата посредственост. Гражданското раздвижване е в сравнително ранен етап, но вече не е детска фаза, навлиза в периода на юношеството. Неслучайно негови изразители станаха хора в младежка възраст каквито са студентите, както и младите по дух преподаватели от най-стария ни университет.
- Адекватно ли се държи властта спрямо преливането на протеста в различни форми?
- Позицията на властта спрямо протеста е донякъде парадоксална. Тази власт не се манифестира като репресивна, за разлика от предишната, и тъкмо затова е по-успешна в неутрализирането на опозицията. Спомнете си колко лесно се предаде ГЕРБ пред натиска на зимните протести въпреки привидния контрол върху всички лостове на властта. Просто в днешния медиизиран свят репресивната власт е изключително крехка и всеки знае това, особено политик от мащаба на Бойко Борисов. Сегашното управление е приело, че не може да контролира цялата територия. Властта е станала предпазлива и лукава - когато възникнат центрове на съпротива и дисидентство, тя се опитва да ги обезсили, надхитири или кооптира, вместо да ги атакува открито. Затова вместо да смаже протеста, полицията го охранява като писано яйце.
Помните как при един от симпатичните етюди на студентите от НАТФИЗ полицаите се втурнаха да ги пазят от мнимото нападение на провокатори. Ще не ще властта партнира на гражданското общество и насърчава протестната култура, като я кара да приема различни форми и да експериментира с нови изразни средства. Изглежда че управляващите гледат на протеста като на екзотично цвете, което неканено е покълнало в обществената градина и разваля нейния дизайн, но след като е вече там, не може да бъде изтръгнато като бурен. Обособили са му местенце в градинката и си го поливат, като гледат да не се разраства.
Всъщност правителството прави още нещо за процъфтяването на протеста - периодично захранва общественото възмущение чрез безобразни решения или скандални назначения. Пореден повод за мобилизация е например среднощния арест на Асен Генов и артистичната му група, докато кротичко са боядисвали грозния паметник пред централата на БСП. Виждате колко услужливо правителството партнира на протеста. И добре прави, защото така конституира активните граждани като политически фактор в страната. Преди си партнираха ДПС и "Атака", БСП и ГЕРБ и пр, тоест играта се въртеше между обичайните заподозрени, а сега е отворена за нови и изненадващи играчи. А това на свой ред е здравословно предизвикателство за политическия истиблишмънт.
- Как се справят политическите играчи с това предизвикателство?
- В момента всички политически играчи спешно се нуждаят от приток на свежа кръв и радостно се заиграват с различни тенденции и настроения в обществото. Това е доста лесно, макар и много опасно и безотговорно, когато става дума за примитивни страхове и ксенофобски настроения каквито избуяха напоследък. Далеч по-трудно е да се партнира на нещо толкова динамично и чувствително, каквото е да кажем студентската окупация. Като участник в Гражданския съвет на Реформаторкия блок си давам сметка колко е трудно да си адекватен на динамичните развития в средата, да заемеш смислена позиция по многобройните казуси, които възникват ежедневно, и същевременно да запазиш необходимата дистанция, за да не навредиш на тези, които искаш да подкрепиш. Особено ако си решил да взимаш решенията демократично, какъвто е случаят с Реформаторския блок. В толкова турбулентна среда политическото лидерство е изправено пред два противоположни риска - да се затвори и да се окаже в догонваща позиция, или да се хвърли презглава в стихията на конфликта и волно или неволно да злоупотреби с настроенията и страховете на хората. Пример за първия риск е поведението на Реформаторския блок, който се опитва да изпипа всичко по най-правилния и почтен начин. Пример за втория риск е поведението на Николай Бареков, който в стремежа да прикове вниманието на публиката се оставя да го овладее страстта на улицата и стига до опасни крайности.
- За разлика от другите политически начинания, които тръгват от жълтите павета, "България без цензура" се прицелва към конкретни проблеми в провинцията. Печеливш ли е този подход?
- Със сигурност е печеливш за Бареков и неговата дружина, предстои да видим доколко ще е печеливш за провинцията. Истината е, че проблемите на малките населени места са занемарени от години. Цели райони са изолирани, затворени в себе си, чувстват се предадени и изоставени и започват да се феодализират. Същевременно администрацията остава централизирана и затова е неефективна. Страната се нуждае от децентрализация и овластяване на местното самоуправление. Ако Бареков се превърне в изразител на тази тенденция, може да бъде много по-полезен за обществото, отколкото да се опиянява от ефектните си медийни жестове и гръмките обвинения, с които замеря своите противници. Но този човек е изумителен, той е като рупор, който усилва настроенията на групата. Аз го наблюдавам отблизо, като ходя на някои от дискусиите, които той модерира, и му задавам неудобни въпроси. Там той се държи дружелюбно и диалогично и откликва на смислените идеи. Но като се опъне пред измъчените и изстрадали хора по села и градове, се превъплъщава в младия Ленин. Надявам се да си дава сметка, че това не е телевизионна продукция, че страданието е истинско и дълбоко, и че отговорността, която поема, като се свързва с унижените и оскърбените, е страшна и лесно може да се превърне в проклятие.
- Защо у нас общностите бързо възникват и се разпадат особено напоследък покрай протестите?
- Защото общностите не могат да функционират устойчиво без лидерство, а в културата отсъства опит с автентично групово лидерство. Поколения наред лидерите не са били излъчвани от общността, а си били посочвани и назначавани отвън. Това прави хората крайно предпазливи при делегиране на доверие, като знаят, че в мига, в който лидерството бъде персонализирано и институционализирано, е много вероятно с него да бъде злоупотребено.
Затова бързо изкласяват, но и бързо залязват движения, формирани около безспорен харизматичен лидер, докато общности, които се опитват да се развият по демократичен път, често се оказват блокирани отвътре. Но има светлина в тунела - аз следя, доколкото мога, развитието на Протестна мрежа - едно гражданско начинание, което полага възхитителни усилия да изпълнява групова задача, без да излъчва персонифицирано лидерство. Фактът, че още не се е разпаднало и продължава да генерира енергия и идеи, е значителен успех в български условия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
