Животът на Стефан Стоянов, родом от Кнежа, протича навсякъде по света, но не и в България. След 23 години като емигрант той е вече утвърден арт дилър в Ню Йорк. Обикаля повечето панаири на изкуството по света, открива млади художници, които лансира в собствената си галерия на "Орчърд стрийт" и за които отваря вратите на голямата игра в изкуството. Постигнал е почти всичките си мечти, а тези дни и една особено важна за него. Колкото и да се е опитвал да организира изложба в родината си, винаги удря на камък. Сега това е вече факт - първият му вернисаж е "Опасна красота" (8-и август - 9-и септември) в галерия "Графити" във Варна. Осем от най-известните феминистки авторки по света наредиха там творбите си. Две от тях бяха дори на откриването - Хедър Бенет и Мария-Магдалена Кампонс Понс.
"Аз съм голям патриот и се връщам у дома. Веднъж четири години не си бях идвал и ми се стори като цяла вечност", казва Стефан. Носталгията често го наляга. Липсват му хората. След като види семейството си, веднага се отправя на среща със съучениците си от Английската гимназия и колегите си от Икономическия университет в София.
Трудното решение да изостави родината си Стефан взема веднага след промените през 1990 година. "Когато човек е млад, е по-любопитен. Исках да се развия на макс, да дам максимума от себе си. Казах си, че ако аз не си го позволя - кой друг може. А и вече говорех английски език. Исках да опозная и да покоря света. Само с литература не става", обосновава избора си. Още тогава той мечтае един ден да се занимава с изкуство и да има собствена галерия. "Преследвам целите си докрай, така че ако бях останал тук, пак щях да сбъдна мечтата си", убеден е той. Избира по-трудния път и преди да успее, ще му се наложи да извърви доста.
Първата дестинация в емигрантския му живот е Париж, където учи бизнес администрация в Американския университет. През тези пет години, докато е във френската столица, непрекъснато се самообучава за съвременното изкуство. Прекарва по цели дни в Лувъра. Всяка стотинка, която има, харчи за книги на арт специалисти. Бил е и сервитьор във "видни ресторанти", както се шегува. През 1996 г. се премества в Ню Йорк и започва да преследва мечтата си със зъби и нокти. Първо става брокер в Уолстрийт, където продава акции. "Напуснах, защото не бях удовлетворен. Напомняше ми на казармата в България. Чувствах се като затворник. Липсваше всякаква култура. Моите колеги бяха абсолютно ограничени. Там много се и лъжеше, което не ми харесваше. Нямаше как да работя това, щях да съм нещастен цял живот", спомня си Стефан. Взема решението, че повече не иска да продава неща, в които не вярва, колкото и долари да получава за това. "Парите никога не са ми били самоцел", категоричен е.
Влиза в света на изкуството през задната врата, така да се каже. Първите изложби, които организира, са в собствения му хол. Почти цяла година домът му е и арт салон. Именно с тези вернисажи привлича вниманието на собствениците на много уважавана галерия от Челси. Става неин директор, без да има никакъв опит. Първите месеци научава набързо азбуката на арт дилърството. През 2002-ра обаче решава, че самият той иска да лансира некомерсиални автори, които големите галерии избягват. И така открива своя собствена галерия. Избира тузарския район на 57-а улица и Пето авеню и подходящото име "Лукс". Стартира с двама партньори, но когато се появяват първите сметки, те изчезват и трябва да продължи сам. Сега празнува 11 години, макар салонът му вече да се казва "Стефан Стоянов галъри" и да се намира на "Орчърд стрийт".
"Не беше чак толкова късмет, а по-скоро преследване на късмета. Поех огромен риск", разказва той. След толкова години се е убедил, че животът е на приливи и отливи. "Понякога печеля, понякога не. Много често губя, но после наваксвам. Като навсякъде по света, когато си пионер, биваш наказван много здраво. Някои от авторите ми са звезди, излагат из целия свят. Това са автори, които навремето никой не познаваше", констатира Стефан. Времето и успехите са направили нюха му за нови и обещаващи таланти още по-сигурен. "Аз съм много смел човек. Когато се влюбя в нещо, реагирам. Донякъде е Божи дар. Винаги казвам, че един процент е талантът, а 99% са усилията, които полага човек, но успехът е невъзможен без единия", разкрива тайната галеристът.
Сега самият той е колекционер. "Моята сбирка е много лична. Имам млади автори от целия свят. Фокусът е върху феминистки автори", разказва Стефан. У дома си има и платна на друг наш успял емигрант в Голямата ябълка - художника Хубен Черкелов. Всъщност Хубен и Стефан са много добри приятели, чуват се всяка седмица. А когато се виждат, си говорят на българо-английски. Обсъждат проблемите на арт гилдията у нас и как те да бъдат решени. Има и други приятели българи, но не от артистичните среди. "Те ми доставят всичко родно, от което душата ми има нужда. Оставам си българин, където и да отида. Не го крия и го казвам", споделя Стефан. Но признава и че е щастлив, когато някой в Ню Йорк знае къде е България. Невежеството обаче невинаги е свързано с предразсъдъци. Казва, че в Париж се е сблъсквал много повече с тях.
Ако му остане време от сегашния му престой в родината, ще се разходи из някои галерии. Не очаква обаче оценката му за състоянието на изкуството да е различна от предишните години. Тя е простичка и горчива за нас, останалите тук. Смята, че няма да достатъчна подкрепа за млади и съвременни автори. Когато си тръгва, в куфара си задължително ще скрие няколко бутилки ракия, които да изпие с другите български емигранти в Ню Йорк.
Харесва художнички феминистки
Предпочитанията на Стефан в изкуството са съсредоточени в художнички феминистки. Макар някои да наричат тази философия отживелица, той смята, че днес е също толкова актуална. "Колкото и да са променени условията за жените след 70-те години, проблемите продължават. Предполагам, че и в България е същото. Една жена не само трябва да бъде съпруга и майка, но и професионалист. До ден днешен в Америка жените получават по-ниски заплати от мъжете, а вършат много повече работа", разкрива общата картина Стефан и се съсредоточава в неговата сфера: "Светът на изкуството обръща гръб на жените авторки, а най-интересните неща се случват именно при тях. Предразсъдъците към дамите са неписани, но явни", категоричен е той. Не се притеснява да заяви това ясно и открито. В работата си се е убедил, че му отнема много повече време, средства и усилия да лансира жена автор, отколкото мъж. За да разпродаде например една цяла изложба от осем картини на конкретен художник, провежда около 50 имейла и телефонни разговора, а за една авторка - повече от хиляда. "Дори цените за дамите са по-ниски, но не и в моята галерия", заявява Стефан. Той намира всички тези условия, в които са принудени да творят представителките на нежния пол, за абсурдни и затова организира именно такива изложби.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
