Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски", следва магистратура „Литература, кино и визуална култура", както и икономическа специалност в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети" печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и конкурса „Млади гласове" в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително на фондация „Св. Кл. Охридски" и младежкия конкурс „Веселин Ханчев". Създател и съредактор заедно с Ели Видева на виртуалната страница за поезия „Архипелаг".
В четвъртък бе премиерата на втората й стихосбирка „Времетраене" (изд. "Пергамент"). Ето какво каза тя пред "Стандарт".
- Невена, озаглавила си книгата си „Времетраене" основателно: в повечето стихотворения времето – отминаващо , застиващо, експлодиращо – е най-важният проблем, който те занимава като поет. Давала ли си сметка защо те интересува най-вече именно то?
- Предполагам, този интерес произлиза от факта, че съм нормално човешко същество - чувствително към това, което времето му дава или отнема. И може би – и тревожно човешко същество, казано с усмивка. Литературата по неизбежност се занимава с времето. Както и животът. Винаги ме е тревожела тази упоритост на времето, неговите „ръце, клещи, часовници", с които то тихомълком ни оформя – нещо, за което се говори и в едно от стихотворенията.
- Кои са моментите, в които усещаш, че времето проявява „грешка" или пък показва истинската си природа, която може да се улови само със стих, а не със стрелките на часовник?
- Когато времето отнема правото на човек да е щастлив, със сигурност това е несправедливо в очите най-малко на един човек – потърпевшия. Относно истинската му природа, много философи са се опитвали да си отговорят на куп въпроси: в какво се състои настоящия момент, защо той вечно ни се изплъзва; как да живеем истински в настоящето и дори как се движи времето - неща, от които може да ти се завие свят. Истинската природа на времето вероятно се проявява в монументалното му сфинксово спокойствие. Можем да си представим как то се е облакътило на прозореца и небрежно и спокойно залива минувачите отдолу със студена вода. Поетът Бродски например казва, че трябва да се стремим да му подражаваме – да бъдем сдържани и спокойни като него. Това, разбира се, е трудно за всеки. Оттам и можем да заключим, че природата на времето е противоположна на тази на човека.
- Как започна да пишеш стихове всъщност?
- Получи се много естествено. Имаше един период в гимназията, в който изведнъж много се затворих в себе си, станах по-тиха и самовглъбена. Този период беше особен, стоях по-настрана от интензивното общуване с хора, като че ли съм запазила нещо от него и досега. А когато човек е затворен в себе си, става по-задълбочен. Като по-малка четях основно проза и наистина е интересно как писането на поезия дойде от само себе си. Дори по това време не съм имала кумири в поезията, макар че четях Пушкин, Жак Превер...Но поезията като че ли дойде на пръсти и трайно се настани на квартира.
- Издаваш втората си книга осем години след първата - „Бавни портрети". Как се промени като автор за толкова време? Какво ти се случи, и може би по-важното – какво прочете, което ти повлия най-силно през тези години?
- Ние, дори събуждайки се сутрин, сме променени в сравнение с предишния ден, а с годините метаморфозите са големи. Студентството не беше лесен период. Но за сметка на това то може да дари човек с важни житейски посоки. В последвалия период продължих да чета чуждестранна и българска поезия, задълбочих се в българската, руската, английската литература. Захласнах се по книгите на философи и писатели като Марсел Пруст, Соловьов, Бердяев, много трудния Бергсон, Вирджиния Улф. И отново темата за смисъла и времето... Бях удивена от мисълта на философа Никола Абаняно, че сме длъжни винаги да защитаваме истинското си „Аз" и потенциала му, вървейки срещу всички обезсилващи обстоятелства. Силен интерес се оформи и спрямо творчеството и съдбата на Александър Вутимски, Весела Василева, както и по-нови български поети като Николай Искъров, Йордан Кръчмаров, Иван Методиев. Много от тези съдби за съжаление са изпълнени с трагизъм...И с право едновременно се възхищаваме от тях, но и се надяваме съдбата им да не ни сполети. А поезията им може да ни научи на много.
- За кого пишеш?
- Някой беше казал, че човек пише пред себе си на първо място, оттам вероятно следва изводът, че пише за себе си. И сякаш така се разтоварва от някаква тежка раница, вглежда се и открива изненадващи съкровища из джобовете й. Независимо дали човек е пишещ или не, е длъжен да разговаря със себе си, да сондира скрити благодатни пластове на душата си. И, независимо дали чете или пише, трябва с педантичност да раздипля думите, мислите, за да стига до смисъла, да усуква онези нишки, от чието преплитане ще се получи мост до него. Макар че животът е едно непрекъснато връщане и отдалечаване от смисъла.
- Ти, която ги познаваш добре традициите от миналото, какво мислиш за съвременната литературна ситуация у нас – ако тя е резултат от времената, в които живеем (нещо от което бягане едва ли има), какъв ще бъде този резултат? Какво според теб ще се запомни и знае за поетите от новия век?
- Със сигурност пишещият човек днес не се радва в повечето случаи на обществен престиж, не е обвит от мистиката, с която е бил обгръщан в миналото. Не е пророк, нито рок звезда. Дори е лесно той да бъде осмян. Но това може и да е за добро, защото пишещият човек поначало е по-добре да е по-скромен, отдалечен от шума... Кой би казал дали поетът Борис Христов например не се чувства отлично, изолиран от цялата тази глъчка? Ако имаме късмет, трудните времена ще продължават да раждат добри писатели, които са и хора. Те може да не са забелязвани от прожекторите, но е важно да са забелязани от търсещия доброто и красивото. Възхищавам се от житейския пример на писателя Деян Енев, запазил една светла скромност. Той е изградил и изумителна чувствителност и наблюдателност. Може да погледне дълбоко в отделния човек и да види надеждите и болката му. Също така, съществува човека и писателя Ганчо Савов, запазил извънредни доброта и сила, въпреки прекараните 11 години като политзатворник! А през това време той изгубва почти всички външни опори. Но се самосъхранява, незнайно как, и това го спасява... Повече от всякога имаме нужда от примери за доброта, дълбочинно наблюдение към света, чувствителност. И също така, имаме нужда да четем. Днес не е престижно да си мъдрец или поет, или да имаш чувствително сърце... Но пък е безценно. И за пишещия, и за четящия.
- Ти си журналист на свободна практика, което значи и че би трябвало да имаш различен, по-свеж поглед от стандартният мейнстрийм в професията. Кои са нещата, които според теб убягват и остават незабелязани от официалните медийни машини.
- Убягват ни примерите и дискусиите за това как да подобрим живота си, живота на обществото ни, за важните въпроси, които ни вълнуват като личности, както и държавата ни, държавите извън нея... Липсват, с известни изключения, конструктивни мнения и интервюта за подобряване на здравеопазването, за развитието в бедните ни региони. Няма ги разследващата, международна журналистика, даването на примери на предприемачески дух. Също така – виждаме ли често задълбочени статии свързани с демографската криза? С примери или указания за успешна интеграция на малцинствата у нас? Медиите не е задължително да са повърхностни, те могат да ни дават глътката въздух, от която се нуждаем, да посочват пътища и хранят ума ни. А не да ни тровят! Стига хората и от двете страни на медийната машина – четящи и създаващи, да се стремят към това.
- Какво е мнението ти за двата основни лагера, в които мисълта за Европа е разделена: единият, либералният, практикуван от Меркел, който вярва, че толерантността е единственият път на Европа, и другият, отричащият всичко това като измама и диктуван от Орбан, който вярва, че именно тя ще ни погуби?
- Факт е, че бежанският въпрос ще промени историята, демографията, икономиката, европейската цивилизация. Със сигурност е опасно да се подхожда с презумпция, че проблемът е едноизмерен, и също – с наивни схващания. И либерализмът може да е опасен. Но не бива да се подхожда и с агресия. Никой от тези подходи не пасва на дълбочината на проблема и може да го влоши. След като над един милион бежанци навлязоха в Европа 2015 г. и прогнозите са същите за 2016 г., можем да си представим какво ще стане, ако тенденцията се запази в следващите 15 или 20 години. Сериозните анализатори са единодушни - интеграцията е по-трудна, отколкото си представят либералите. Знаем - мултикултурализмът се провали. Лесно е да се каже, че трябва да се търси начин за интеграция, да се решат проблемите в страните по произход, въпросът е обаче как да стане това...Хиляди невинни хора са се удавили в Средиземно море, много бягат поради военни конфликти, икономически условия, дори заради липса на питейна вода. Има и други, възползващи се от ситуацията и прокарващи екстремистки идеологии. И това, че броят им не е ясен, буди тревога. При всички случаи живеем в сложно време, в което идентичността ни и тази на другите е пред изпитание. И за идващите, и за нас, „заварените", не е добре да идват с милиони...
- Защо всъщност според теб българите са толкова маниакално интересуващи се от политика хора, а в същото време им е изключително трудно да се съберат на протест? Не би ли трябвало едното съвсем естествено да води до другото?
- Наистина много лош парадокс... Би трябвало по-малко да говорим празни приказки. Защото има и действени думи...Може би трудните времена са ни формирали такива, ето че отново опираме до времето. Виж как ни е одраскало, но и ние не сме дезинфекцирали раните... Предизвикателството е да станем зъбчато колело, което променя или поне се стреми да промени механизма. А не да се хлъзгаме по лесния наклон на оплакването, омразата, страховете...Дори един път годишно да сме доброволци някъде, да сме изразили силен граждански протест, да пуснем жалба срещу нередност, пак е нещо...
- Издържаш се като HR – какво ще кажеш като специалист по човешките ресурси за стандартната бг ситуация, в която, като изключим обетованата земя на ИТ сектора или call центровете, все още няма кой знае колко добре изградени правила и навици; вместо това са замествани или от пещерен "капитализъм" с очевидна експлоатация, или с добре вкоренени поговорки от рода на „Никой не може да ми плаща толкова малко, колкото малко мога да работя".
- Проблемът е огромен и ако не направим всички нещо, ще продължи да нараства, като от него страдат всички, никой не е щастлив в нещастно общество...Хора масово работят по 12 часа при лоши условия. Има безброй случаи на непълно осигуряване, нерегламентиран труд, ниско възнаграждение. Масово са осигурявани на минимални прагове, сега дори работодателите водят борба за отпадането им. Цели градове са под сянката на такива зависимости, много такива случаи има и в самата София, която уж е спасителен остров. На това всеки от нас трябва да се противопоставя, както може, независимо дали е служител или определящ правилата!
(от "Времетраене")
Антиквариат
Часовниците бяха неми.
Единствено един прошумоляваше отмерено,
изящно тъмен, той
мълчеше и работеше във ъгъла подобно на
прегърбен, дребноок ковач.
И за да предизвикам онова, което там се движеше и
движеше и мен невидимо,
погледнах го с презрение, със
най-усърдна хладина, със страх с хастара му
обърнат. И в този миг
(искра край наковалня)
той гръмогласно
се разсмя с махалото си три пъти подред.
Отминах го със същото презрение и
после се улисах с кехлибарен пръстен.
А сърцето на старата маслена лампа тайно
се сви.
***
Какавида
Ние сме
неизбежно това,
което не сме.
И това постоянно отлагане
във времето, на времето,
ни създава, с неговите пясъчни
ръце, клещи, часовници.
Всички тези пеперуди са клишета –
нека си кажем истината,
тихо,
как живеем,
как обичаме,
как се стремим към щастието.
Подобно какавида,
която
непрекъснато
се затваря.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
