Мариус Донкин, един от най-талантливите и очарователни мъже в българското кино и театър, всеки понеделник от 23 часа по TV 7 влиза в кожата на Философа в сериала на Димитър Недков "Знакът на българина". Той е Демир Селимов, най-влиятелният ни съвременен политик, пазител на етническия мир. Единственият държавник, който винаги е няколко хода пред опонентите си, защото следва максимата: "Мисли глобално, действай локално". Мариус е толкова органичен като Философа, че нито един от зрителите няма съмнение кой би могъл да бъде неговият прототип.
- Мариус, питат ли ви често дали вашият герой е огледален образ на Ахмед Доган?
- Ако публиката го приема като стратега и особено като умния човек в съвременната българска политика, нека да бъде така. Интересно ми е да изследвам Ахмед Доган - по актьорски и сериозно разбира се, а не чрез написаното в жълтите хроники и уловеното от папараците. Не бих участвал в подобно нещо - би било обида не само към мен като към професионалист, но и към проекта и въобще към изкуството. "Знакът на българина" е художествен, а не документален филм. Но за да звучи плътно и реалистично, се базира на действителни събития, факти и личности. И това е прекрасно. Трябва да се търси въздействие върху емоцията. Дори заснехме две-три сцени, които ги няма в сценария - за да изясним извисеността на Философа Демир като част от мотивацията му да се занимава с религия. Това е другата страна на Луната, която може да блесне в следващ сезон. Лов е един от нюансите, за които хората не предполагат. А те го поставят на пиедестал - като един от най-умните мъже в държавата. Тъкмо заради това е много важно да се акцентира върху умението му да съчетава несъчетаемото - прагматичната и бездуховна политика със стремежа към познанието и превръщането на религия в същност.
- Що за птица сте вие?
- Много съм емоционален. Първо ме тресат страстите и едва след това - разсъжденията. Но никога не рева от безсилие, от бяс, от нерви. Търпелив и толерантен съм, но натисна ли педала, работата става лоша. Водолей с втори изгряващ знак Овен - страховито. Не се знае кой кого гаси. Не съм много приятен човек по време на снимки - първо изисквам от себе си, а след това и от другите. Сега няколко пъти се скарах на операторите, че ни мъчат, докато се оправят с фокуса. Както в театъра, така и в киното всички трябва да се научат да работят за актьора. Защото ако той не свърши добре работата си, край с продукта. Нищо. Нула. Напразно някои колеги обаче си мислят, че славата е много сладко нещо. Важно е дали правиш ролята си, а не дали хората ще те познаят по улицата. Е, вярно е, че помага - по-склонни са да ти помогнат, да бъдат по-бързи и по-точни.
- Бяхте умен, трагичен и привлекателен Симеон в "Златният век"...
- Бях на гости у Любо Морчев, когато жена му се обади по телефона и съобщи новината. Първо поисках чаша с вода. На другия ден започнах да пускам коса и брада, а на по-следващия вече бях на езда - и така цяла година. Симеон е гениален лидер - от позицията на изключителната си държавническа отговорност той обема цялостно и най-критичната ситуация и взима най-правилното решение по най-бързия начин. Исках обаче той да бъде и човек като всички - да се влюби, да обича, да бъде изоставен, да го боли, да има срив... Но се оказа, че никой от екипа не е съгласен с мен. След поредица от разговори, обяснения и скандали на терена заснехме един епизод така, както исках аз и така, както те пожелаха. Разбира се после се оказа, че са оставили техния вариант. Беше за първата голяма битка на Симеон. Той изпраща напред един от военоначалниците си със заповедта да унищожат всичко по пътя си, за да няма шпиониране.
Следва поголовна сеч. И когато Симеон вижда грамада от трупове, повръща. Не може да понесе безумието и безсмислието на войната. Исках да противопоставя двете крайности у него - интелектуалеца, който е учил за духовен водач на своя народ, и монарха, принуден да убива, за да заздрави огромната си държава. Той се озовава в постоянната роля на унищожителя, който страда заради действията, наложени му от трона и политиката. И Симеон върши всичко това както никой друг. Затова беше важно да изиграя драмата на този двойнствен и мъчителен живот. В 11-та серия заснехме кадър, където Симеон по бяла риза е надвесен над бойната си маса, на която е подредил меч, книга и кръст.
- Все пак някога бил ли сте подвластен на цензурата, стопирала спектакли и филми?
- Винаги съм бил облагодетелстван от съдбата. Независимо че съм син на свещеник и съм живял в смутните години на тоталитаризма, не съм получавал директни удари. Или в нежеланието си да им обръщам внимание просто съм се разминавал с тях. Човек вижда и чува само онова, което иска. Може би заради това никога не съм се вълнувал и съобразявал с цензурата. Режисьорите бяха заплашени от нея. В театъра идваха едни хора, гледаха и казваха "да" или "не". Тогава всеки артист беше наясно с контрола и изпращаше посланието чрез ролята си така, че да не бъде уязвим, свален от представлението или уволнен. За разлика от сега има свобода, но тя не може да бъде използвана по най-подходящия начин.
- Мислите ли, че се променяме?
- Хората не се раждат добри или лоши. Характерът на всеки зависи от ситуациите, в които изпада през живота си - и се формира от начина, по който той реагира.
- Нима нежеланието за промяна вече е национален спорт?
- На тази земя са сътворени изключителни чудеса, а ние направихме безподобни чудесии. От 25 години тук властва максимата "Разделяй и владей". Но всички знаем какво се е случило с империята, която налага този принцип в политиката си. Длъжни сме да познаваме миналото си, за да изградим правилно настоящето си и да имаме визия за бъдещето си. Иначе сме загубени. Затова всички водачи трябва да анализират историята и да открият каузите, зад които да се обединят в името на нацията. Предлагам каузата "Чудесата на България" - тя може да консолидира всички, независимо дали са "леви", "десни" или "центристи" в убежденията си. Заедно с доверие и истина. Нека всички медии в държавата в един и същи ден и час да говорят за чудесата на България. Това е големият морален жест към народа. Това е началото на битката за достойнството на един народ.
- Разбира ли го съвременният българин всичко това?
- Ако не го осъзнава с разума си, то емоциите и фибрите на необходимостта ще го отведат към точния път. "Знакът на българина" открехва различни врати - към Ватикана, към българската и руската висша мафия, към Белия дом... Възможно е в този политически екшън доста хора да видят себе си, да се познаят и да не се харесат. Проблемът обаче не е в нашия телевизор, а в техния. Българинът най-после трябва реално да прецени - кой е той, къде се намира в този век и какви лични и национални ценности изповядва. Но той, за жалост, не е наясно. Все пак усеща, че е длъжен да се ориентира, да се самоопредели. Действията на обществото разкриват липсата на посока. Много важен е начинът, по който влизаш в една битка - и на-вече в тази за достойнството на народа си. Ако тя обединява разума и духа, няма връщане назад.
- Бяхте ли ходил досега в Земенския манастир, където се заплита голяма част от интригата в "Знакът на българина"?
- Не. Но моментите и прозренията идват, когато си готов за тях, за техния смисъл. Можех да отида в Земенския манастир преди пет години и да не го разбера. Качественото изменение идва след количествено натрупване, въпреки че това звучи като една друга лексика.
- Какво репетирате в момента на сцената?
- В Хасково направихме "Откачена фамилия" на Рей Куни, а сега репетираме неговата "Безумна нощ". Пристъпих с недоверие и съмнения към тази драматургия, която подозирах в лековатост и несериозност. Но се оказа, че е заредена със силна социална позиция. Просто светът страда от едни и същи болести. Но по-бедните като нас ги усещат по-силно. Моят Ричард Уили сериозно ме натоварва умствено, психически и физически.
Аз съм английски министър, разгонен като австралийски заек. Всичко се случва, докато в парламента вървят дебати за бюджета. Но на човека му е широко около врата.
- Достоен ли е парламентът ни да бъде възпят от някой драматург?
- Вероятно. Но за да бъда сериозен, трябва да определя жанра на пиесата. При всички положения ще става дума за сатира или ултракомедия. Но моите мисли, отговорности и щения са в друга посока. Парламентът не ми е интересен, без да обиждам когото и да било. В него има хора, които познавам добре. Не ми се ще да ги сложа в общия кюп. Само се усмихвам на това, което виждам там в момента.
- Заради всичко това ли отказахте директно участие в политиката?
- Моето място не е в нея. Казвал съм го и на Стефан (Данаилов), да е жив и здрав. Убеден съм, че човек е роден на тази земя с определена задача и цел. Освен да се усъвършенства, е длъжен да даде на хората от това, с което са го надарили Бог и Природата - всеки да избира. Нямам какво да посветя на политиката.
- Спорихте ли с Ламбо, когато навремето правихте "Енигматични вариации" - един от най-добрите спектакли на родния "Бродуей" какъвто днес, уви, като че ли вече няма?
- Горд съм, че открих автора Ерик Еманюел Шмид за България. Успях да го поканя на фестивала на монодрамата, който правя във Варна всяка година между 1 и 7 август в Археологическия музей. "Енигматични вариации" преживя особен период и доказа особени неща. Занесох текста на Стефан и зачаках с нетърпение да я прочете и да каже какво следва. Той рече: "Мариус, това е невероятна пиеса". Точно тогава противоборството на партии и на личности беше огромно. Споделих с него, че ми се иска да акцентираме върху посланието - хората с различни политически позиции имат идентични човешки цели. Не бива да се бият, разделят и трепят - и всичко глупаво, което правим и досега. Ламбо отговори: "Надали ще ни разберат!". Аз обаче бях категоричен - един в салона да ни разбере, е достатъчно. Обиколихме България с "Енигматични вариации". Тогава се ширеше мнението, че само комерсиалният театър има огромен успех. Ние доказахме обратното. Всъщност качеството винаги е комерсиално, а не голотията и други глупости.
- Вашият моноспектакъл "Г-н Ибрахим и цветята на корана" продължава да просълзява публиката - къде е тайната?
- След като спрях да се занимавам с политика, с разума и сетивата си усетих сериозните причини за състоянието, в което съществуваме. Тогава ми се прииска да открия драматургия, с която да заговаря на хората за това как живеем и какво би трябвало да се промени. Как да се върнем към изконното у нас - и като народ, и като личности. Започнах да събирам притчи и текстове от Библията. Ходих при дядо Неофит да се съветвам снего. Лутах се 10 години - писахме много варианти, но нищо не ме задоволяваше. И тогава дойде подаръкът свише - "Г-н Ибрахим". Това е първият текст от трилогията на Ерик Еманюел Шмид - вторият е "Оскар и розовата дама", последният е "Мила Репа". И трите изследват философиите на религиите. Така че оказа се, че това е представлението, с което аз се изразявам може би най-убедително. Посланието накратко е: Да се държим с хората така, както искаме да се държат с нас. Всеки е раним - има нужда от любов, от топлина, от внимание. Давайте.
Това, което давате, е ваше завинаги. А онова, което запазвате, е изгубено завинаги.
- Кога разбрахте, че сте известен?
- Когато циганетата по улиците започнаха да ме разпознават - в онези времена в София имаше много кина и дори те можеха да гледат филми - и да ми искат повече стотинки. И аз, вече уж популярен, трябваше да им давам - беше ме срам да отказвам. Така че не ми се отрази толкова добре.
- Това се случи след премиерата на "Петимата от Моби Дик", нали?
- Да. Бях трети курс във ВИТИЗ. Първо професор ни беше Анастас Михайлов, после дойде Методи Андонов, след него - Нейчо Попов, а завършихме при Любо Кабакчиев. Светла им памет на всички. Беше невероятно да попадна при толкова съвестни и качествени личности. Взех много от тях. Методи тъкмо беше започнал да снима в "Козият рог". Беше човекът театър - имитираше невероятно сполучливо. Налагаше контрол над качеството. Участваше дори в шиенето на костюмите за представленията. Собственоръчно - крои, шие с игла и конец.
- Но си отиде толкова рано...
- Защото беше страшно емоционален човек, преживяваше всичко. Както казва Антон Страшимиров в "Зидари", човек трябва да даде парче месо от себе си - иначе нищо няма смисъл. Методи изгоря, за да се посвети на другите.
- Забавлявахте ли се с Нейчо?
- О, беше истински актьор - от главата до петите. И прекрасен човек. Навлизането в дълбините на душата и ума не е позволено на негативни хора. Би било опасно. Нейчо беше бохем от класа. Но умееше да реализира опита си. Научи ни на нещо прекрасно - на занаят.
Любо Кабакчиев също излъчваше невероятна харизма, имаше изключително усещане за чистата романтика на образа. Моралът му беше пословичен. Неговото поколение ни възпита на уважение и трепет към театъра. Не разбирам как днешните колеги поставят условие за времето, което могат да предоставят на своята трупа.
- Имал сте щастието да работите с Любен Гройс...
- ... Гениален за театър човек, няма друг като него. Изключително лесно му беше да реши и най-трудните дилеми. Правеше го с невероятна лекота, а всички ние се чудехме как е възможно това да се случва пред очите ни. Учили са ме, че всяка роля е терзание, тегоба, безсънни нощи, скандали, разправии... А с Гройс нямаше нищо подобно. Видя ме в пловдивския театър и реши да ме вкара като паж в "Мизантроп" - почти без думи, буквално за минути. Беше на сцената в Асеновград. Преди да се включа в това нищоправене, ми потече кръв от носа. Гройс застана до мен и каза: "Ти ще станеш актьор!". По-късно ми даде диаметрално противоположни като стил, емоции и характеристики образи - Ромео, Куцар в "Албена", Протей в "Двамата веронци", Леонт в "Зимна приказва"...
- Дъщеря ви искаше ли да става актриса?
- Като дете, израснало в театъра, естествено искаше да бъде "като тати". Тати обаче, врял и кипял в кухнята, каза: "Не, моето момиче". Още повече, че Велислава завърши с пълна шестица НГДЕК. Нямаше как да се съглася да захвърли дипломата си на "Раковска". По едно време тя дойде и призна: "Да, няма да бъда актриса". Въздъхнах облекчен, но все пак запитах: "Защо?". И тогава дъщеря ми ме забоде като нощна пеперуда на стената:
"Защото много рядко си вкъщи". Замълчах. Остави ме без думи. По-късно се съгласи, че може да бъде душевед и извън сцената. Завърши "психология" в Софийския университет и използва дори арт терапии. Сега е много щастлива, което ме радва безкрайно. Човек е изгубен, ако не е доволен от това, което прави. Той се разделя по принуда с част от своята същност.
- Има ли тук и сега приемственост във вашия занаят?
- В момента най-често се казва "Изгонете старите, за да дойдат младите - защото има безработица". Разбирам, но какво могат да направят те без нас - трябва да им се демонстрира професията, да им се предложи път. Тогава нито те, нито ние ще губим време и енергия. Така че моят призив е: "Не убивайте пенсионерите!". С тях се живее по-добре и по-лесно, използвайте ума и познанията им в името на комфорта.
Мариус е син на свещеник, но нито той, нито брат му като тийнейджъри имат желание да правят кариера в религията. Единият се увлича по сцената, другият - по цигулката и музиката. Бъдещата звезда обаче има всевъзможни интереси - астрономия, медицина, футбол, хандбал. Фанатичен левскар. Обожава плуването и дългите преходи в планината. Никога няма да забрави думите на дядо Йосиф, някогашният варненски владика, който го благославя на прага на ВИТИЗ: "Църквата те научи на театър - в най-добрия смисъл". Донкин не познава граници под прожекторите. Още се разказва как по време на представление удря с ръка пирон, без да осъзнае какво се случва, потънал на макс в образа. Докато играе, колежка му сменя кървави тампони, а след това Донкин се сдобива с шест шева.
Може би тъкмо заради неговото пословично сливане с героя Мариус е уникално автентичен в моноспектакъла си "Господин Ибрахим и цветята на Корана". Неслучайно за своя Момо получи серия от награди - "Кристален ангел" от фестивала "Видлуння" в Украйна, Гран при от "Албамонофест" в Албания и от монодрамата в Битоля.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
