За кожата на един учебник

Образованието ни отново е в ситуация, в която от "Псалтира" минава към "Рибния буквар"

Дискусиите за учебниците напоследък поизместиха темите за проблемите на образованието - вероятно защото те са най-видимата част на айсберга. Дълги години общество и медии си правехме гаргара със заключения от типа "Морската вода е солена, защото в нея е разтворена морска сол" и песнички, в които Лиска и Вълчо играеха ролята на истинските лица на прехода - мутра и "миска".

В действителност обаче зад "бисерите" и зад въпроса какво искаме да виждаме в учебниците на децата стои големият нерешен въпрос какво очакваме от образователната си система. Внасяни и изнасяни от парламента закони за училищното образование остаряха, докато

няколко поколения израснаха и се дипломираха без тяхна помощ

Учениците от по-горните класове вече така и не си купуват двукилограмовите "тухли", които образователната система им натрапва. Родителите на малките ученици пък са впримчени в схема, при която трябва да купуват цяла система от помагала, без които децата не биха могли да разберат написаното в основния учебник. А дискусията вече би трябвало да бъде за друго - не какво да пише вътре в учебника, а какви цели преследва той. При положение, че учениците ни живеят в море от информация, учебникът отдавна вече не е единственият източник, на който те могат да разчитат. Неговата задача вече би трябвало да бъде да ги научи как да търсят информация, как да отсяват важното от маловажното и истинското от неговите имитации. Да пробужда интерес и да посочва къде той може да бъде утолен, а не да се опитва да поднася изчерпателна информация, която ще бъде забравена веднага след матурата. Това впрочем би трябвало да бъде и задачата на училището, което очевидно не я върши.

Вероятно защото напоследък не само в нашето общество се предефинират и представите за образование, и представите за грамотност. Образователната ни система попада в ситуация, подобна на тази, когато от килийно е преминавала към светско образование и псалтирът е бил заменен от "Рибния буквар" с цялото многообразие на знанието, което тогавашният свят е криел. В момента образованието ни прехожда към един етап, в който и източниците на информация, и потребителите са други, а продължава да се държи към информационните технологии като към начин урокът просто да бъде онагледен и опакован в шарени картинки. Сблъсъкът е не просто образователен, а поколенчески. Децата например с удоволствие попиват уроци на сайтове като "Уча се", които се опитват да преведат знанието на техния език. Когато маститата и тромава образователна система опитва да направи същото, тя накичва учебниците с пъстри емотикончета, с които

те стават по-бъбриви, но не по-достъпни

Говорим за електронни учебници, но като за нещо по-скоро екзотично и илюстративно на онова, което е написано върху хартията на "истинския" учебник. А за децата "истинският" е именно този, от който с едно кликване или плъзване могат да открият нов свят. Впрочем не нов - те откриват своя свят. Въпрос на умение е как училището ще насочи техния интерес към света онлайн така, че той да налива вода в мелницата на знанието. Не е задължително това непременно да стане с тотално опростенчество на учебния материал, както напоследък масово се говори. Децата трудно разбират света на физиката и химията не само защото той е прекалено сложен, а защото в училище отдавна няма лаборатории, в които те да видят как формулите живеят своя втори живот. Да направят експеримент, да проследят онова, което в учебника е било само суха фраза, непробуждаща интерес. Това с един учебник не става. Още повече, че учителите често пъти възлагат "презентации" и "проекти", когато просто ги мързи да преподават.

Училището ни не може да запали искра. Без това всички спорове за учебници, за помагала и за това дали да са на таблети или на хартия, дали да тежат един или два килограма и прочие технологични подробности не са от значение. Как децата да прочетат учебник, когато дори и неговият автор очевидно е скучал, когато го е писал? Как да се преборят със 17 хипотези за произхода на българите, изложени на висок академичен език, когато две или три най-популярни, разказани увлекателно, биха пробудили интереса им за нещо повече? Имаме уникалната възможност да демократизираме знанието благодарение на новите технологии, но за съжаление ни липсват пътищата да го осмислим и направим. И отново за съжаление - темелите на образователната реформа у нас се полагат от чиновници. Вместо това би трябвало да се потърсят хора, които имат визия за начина, по който знанието може да стига до децата. Не е задължително те да са педагози и да броят квадратчета в поредната "екселска" таблица, за да поберат всичките сто предвидени за изучаване произведения в определен брой учебни часове. Полша например успя да направи такава образователна реформа и съгласно последните изследвания така наречените "функционално неграмотни" ученици там /тоест онези, които могат да четат, но не и да правят някакви по-сложни изводи от прочетеното/ са намалели с около 20% за три години. У нас всяка реформа пада жертва на консенсуса - тоест на това максимален брой хора, подкрепящи статуквото, да се обединят около нея. Главният критерий една реформа да мине е тя да не предизвиква протести пред сградата на МОН. Ясно е, че в такъв случай няма как да предизвикаме сериозна промяна. Ясно е също, че в момента нещата не опират само до политическа воля за промяна, защото политическа воля без нужните инструменти и опорна точка реформа не прави. Или прави - но не тази, която е необходима.