Бой, камъни и изпълнения на роял пред парламента е всичко друго само не и мирна демонстрация. Полицаите обаче са последните виновници за тази симфония. В нощта срещу сряда те бяха далеч по-малко от протестиращите и единственото нещо, което се опитваха, бе да изведат депутатите от парламента. ОК, евакуационният план бе доста ялов. По-огромна от този бял автобус бе само пълната луна над храма "Невски".
Няма как човек, стоял 40 дни пред парламента да не метне камък по нещо толкова голямо. Още повече, когато по пълнолуние излизат най-нисшите страсти, а сред гневните протестиращи има и не малко провокатори. Платени, безплатни или заскучали по кървави мачове ултраси. Фенове на уличните битки, както по света, така и у нас никога не липсват. Те минават най-отзад и обсипват с канонада от камъни първите редици. Точно това се случи и в мелето пред парламента.
След екшъна един от пострадалите разказваше как як господин отзад хем го бутал напред, хем викал "не го бийте". Жената, която обиколи целия свят с кръвта по лицето си, пък беше разколебана дали е жертва на камък или щит.
Когато стане напечено на първа линия, по правило се оказват най-искрените в своите убеждения и обикновено те го отнасят. Но какво за Бога правеха там и тези майки, наливащи се с бира, барабар с децата си? Нима не знаят как действа полицията в една демократична Франция, например. Срещу тамошните революционно настроени граждани се пускат палки, кучета, сълзотворен газ и водни оръдия.
Радикализацията на протестите у нас обаче беше предизвестена. Никоя от двете страни така и не направи опит да чуе другия. От една страна, кабинетът "Орешарски" се държеше високомерно и сам наливаше масло в огъня.
Протестиращите пък искат промяна от името на цяла България, а тя съвсем не е солидарна с жълтите павета. При това бунтарите не са си написали домашното. Те не излъчиха някакви конструктивни послания освен "Оставка!" и позабравеното "Кой не скача, е червен!". Винаги ставам особено мнителен, когато някой вади скелети от гардероба, или си играе с ирационални страхове. Защото аз този филм вече съм го гледал. Никога не съм вярвал, че духът от 1997 година отново ще възкръсне. Времето, както преди тази дата, така и след нея се измерва със стотиците хиляди разбити семейства и съдби. Някъде по това време и моето семейство бе разпнато от т.нар. демократичен преход. Ние се разпръснахме на четири страни - майка ми в Либия, баща ми в Италия, брат ми в Щатите. За емигрантските им несгоди няма да ви разказвам, нито за безнадеждните майчини писма, всяко от които звучеше сякаш е последното. Аз останах тук да пазя къщата и може би спомена за уюта на семейното огнище. Да, малко преди това аз също рипах с безметежна усмивка на подканата "Кой не скача, е червен" и кичех с цветя полицаите, докато бяхме блокирали жп линията София - Кулата. Всъщност от родния ми Град на барикадите, както тогава нарекоха Дупница, правителството на Жан Виденов тръгна да си ходи. Какво обаче се случи след това? Оказа се че совите не са това, което са, дори трубадурите, които ни пяха по барикадите, са били платени от касите на групировките. Грабежът на държавата продължи с пълна пара. Следващите правителства разпродадоха де що бе останало или го усвоиха дружно с корпоративните акули - справка загробващите енергийни договори до 2026 г. Междувременно групировките превзеха цели региони и още ги държат с подставени лица.
Така че общото между лято 2013 г. и Виденовата зима е, че някой режисьорства на гърба на изстрадалия българин. Първият въпрос, който изниква от последните часове е, защо депутатите стояха в парламента до толкова късно и сякаш чакаха да ги блокират. А тези отвън знаеха ли въобще какво искат? Протестът е в една рискова фаза, завладян от утопията за една божествена справедливост. Без конкретни искания обаче тази енергия прилича на глина, която някой политически хитрец отново ловко може да извае в удобна за него форма. Именно по това тези протести се различават от февруарските. Онези също имаха някаква Фейсбук режисура (и Бог знае още какво задкулисие), но поне излъчиха свои лица. Те приемаха предложения от фокус групи по градове, а основният въпрос, на който трескаво се търсеше отговор, бе: "Какво да се направи, че най-после нещо в тази България да се промени към по-добро". Вместо да пият сутрин кафе на аванта, а вечер бира до откат, юлските протестиращи да бяха заели само 5-6 искания от февруарските - Изборния кодекс, граждански контрол на всички нива, включително ДКЕВР, чистка в прокуратурата и съда, сваляне на бариерата за влизане в парламента, временно въвеждане на задължително гласуване, разваляне на неизгодни договори чрез обратно изкупуване на енергийните мощности от държавата. Последното колкото и непазарно да звучи, вече е правено във Великобритания и САЩ. И след като се зададе подобен дневен ред на законотворците и изпълнителната власт, чак тогава да се обсажда парламентът. Иначе какво печелим сега, след като и тези си тръгнат като и онези, без да са си мръднали пръста за хората. Отново избори и отново онези. Този филм вече сме го гледали.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
