Отчаянието и липсата на перспектива роди жалбите по соца
Наистина не очаквах да видя толкова много хора пред паметника на Тодор Живков в Правец, когато се честваха 103 години от рождението му. Броих ги лично. Бяха над 150 души, дошли по своя воля, при това в неделя сутринта. За разлика от други подобни събития в последно време, тези хора не бяха изсипани от автобус, нает от партия или работодател, ангажирали се да осигурят клетници за калабалък. Тези хора дойдоха с цвете, платено с пари от плиткия им джоб, което оставиха пред паметника на човек, пред чийто интелект със сигурност не се прекланят, но за сметка на това споменът, който им навява, със сигурност ги кара да се чувстват по-добре.
"Спомнят си за миналото, за добрите дни, които са имали, и за това, което е направено за техния град". Така обясни внучката на Тодор Живков Евгения присъствието на толкова много хора, като някой отстрани уточни, че на кръглата годишнина е имало над 2000 души. Правец никога няма да бъде такъв, какъвто беше по време на Тато, и това го знае всеки. Вероятно това обяснява факта, че комунистическото управление на бай Тошо се одобрява дори от младите в Правец, които не са били родени по негово време. Сбирката пред паметника му пък може да се възприеме като проява на недоволство към сегашното положение.
Носталгията по комунизма не е прецедент за бившите държави от Източния блок.
В България обаче тя като че ли е доста по-силна
отколкото в останалите бивши народни републики. Защо? Със сигурност не защото животът по комунистически е бил по-розов, а по-скоро защото посткомунистическото ни ежедневие е по-мрачно от това на останалите бивши съветски сателити.
Според психолозите, носталгията се отличава от копнежа по нещо по съдържащата се в нея сантиментална нотка. За разлика от обикновените спомени тя е емоционална, интензивна и изпълнена с живот. Тя е сантиментален блян по миналото, казват психолозите.
В България носталгията по соца не може да се определи като сантиментален блян по миналото. Носталгията по режима на Тато е протест срещу сегашното положение и се дължи на недоволството от работата на политиците. Това усещане се засилва от абсолютната безперспективност и както смятат лекарите все пак става дума за един от симптомите на депресията.
В интерес на истината българите си спомнят единствено хубавите моменти от преди 1989 г. Едва ли някой днес може да си представи да живее, без да пътува в чужбина, защото това може да е забранено. Убеден съм никой не съжалява за жителството и разпределението, което
по ирония на съдбата те превръщаха в крепостен селянин
Нито пък някой отново иска да вижда празните магазини и бананите само на Коледа.
Незадоволителната реализация или по-скоро липсата на такава, както и трудното намиране на работа са основната причина за носталгията по комунизма в България. Липсата на сигурност и възможността да водиш достоен живот също засилват това чувство. Фактът, че няма хора, които са способни да извадят от блатото затъващата държава, пък съвсем циментира носталгията.
В крайна сметка не трябва да бъдат съдени онези, които открито милеят по онова време, а да бъде зададен въпросът: Защо е така? А отговорът е прост. Това всъщност е показателно за провала на сегашната политическа класа, която не е способна да предложи добра перспектива на България. За да живеят по-добре, българите просто заминават за чужбина. "Да живееш в България вече дори не е геройство, а истинска глупост", каза ми една приятелка ден преди празненството на 103-ия рожден ден на Тато.
Защо тогава се чудим, че през миналата година заминалите в чужбина почти 20 000 сънародници са два пъти повече спрямо 2011 г.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
