Да живееш без месия

Трудно е да си щастлив, когато таванът на мечтите са минимална заплата и кубик дърва повече

Да живееш без месия | StandartNews.com

По време на предизборната кампания моя позната завела племенника си на митинг на една от политическите партии. Иначе казано - на безплатен концерт. Детето пяло с изпълнителите, дали му знаменце, балонче, както си му е редът. Когато се прибрали у дома, бащата, върл противник на партията, се скарал на лелята, взел знамето, спукал балончето - и, естествено, разплакал детето.

След изборите всички българи се оказаха в положението на детенцето, на което незаслужено са му спукали балончето и то не разбира какво става, когато безплатният концерт вече е приключил. Защото след цялата реторика за нежна революция, за гражданско общество и прочие хубави протестни слова за първи път не пристигна Месия. А в България, когато Месията го няма,

всеки започва да се спасява поединично

Най-радикално решиха проблема си четирима нашенци, за които медиите тези дни обявиха, че се кандидатирали да живеят на Марс. Всяка тяхна стъпка щяла да се предава наживо към Земята в нещо като най-големия марсиански "Биг Брадър". На фона на постното реалити, което гледаме тези дни в собственото си отечество, марсианското сигурно ще събере повече фенове. Проблемът обаче е в онези, които ще останем тук - не просто на Земята, но направо в България. Защото за първи път избирахме със съзнанието на обречени. С мисълта, че големият политически проект, наречен смяна на системата, се срина и затисна живота ни, поривите ни, мечтите ни. Просто защото, независимо кой ще ни управлява, вече не провиждаме хоризонт за бъдещето си. След наивните утопии, че някой може да оправи нещата за 800 дни например, този път енергията на промените е прекалено статична, прекалено слаба, прекалено болна, за да ни поведе към каквито и да било върхове.

Този път става дума за малки скокове

- при които вероятно подобрението на нещата, ако има такова, ще може да бъде измерено с някакви числа. Не и с реалната промяна на битието ни.
Политици от всички страни говорят за справяне с безработицата и вдигане на минималната заплата с някаква още по-минимална сума. Кой българин обаче живее с мечта за работа, с дохода от която няма да може да плати дори сметките си за ток? Просто още няколко процента изпаднали до крайна нищета българи ще започнат работа по различни програми, колкото да осъзнаят, че от това няма да се събудят по-богати. Че са орисани да се въртят в магическия кръг на вечна мизерия, гарнирана с робски труд, за който отплата вероятно ще има в някой по-добър живот. Работата за минимална заплата е едно от малкото неща, което може да направи държавата за бедните, и сигурно е дори прекалено много за хала, на който е България. Но тя не дава хоризонт. Може да генерира някакъв брутен вътрешен продукт, но не генерира мечти. Предишните Месии създаваха някаква илюзия за бъдещо справяне, гарнирана с възможностите да теглиш кредит и да отлагаш бъдещето си, живеейки назаем. Сега тази илюзия се срутва - впрочем не само у нас. Обречени сме да плащаме за нея до края на живота си и да живеем с мечти втора ръка. Психолози твърдят, че най-страшен за човешкия организъм е стресът, минимален по интензитет и дълъг по време. Сиреч - безкрайното оцеляване на ръба, в което се бориш единствено за утрешния си ден. Вече не става дума за дух, материята е победила. Става дума за скотско битие, в което мислиш за хляба, лекуваш духа си с евтина ракия и живееш с политическото реалити, с което те облъчва телевизията. А такъв човек

може най-лесно да бъде пречупен

излъган, манипулиран. Неговият таван е толкова нисък, че вече се е превърнал в черта на асфалта - и, ако този стрес го надвие, му остава само да си драсне клечката. Тъжното е, че каквото и спасение да ни поднесе политическият свят, то ще бъде по-скоро от областта на символното. Да, ще ни отворят работни места. Ще дадат по още няколко кубика дърва на бедните, които отдавна се греят само с мечти. Ще ни вдигнат заплатите с толкова, че да си купим кило сирене. Статистиката ще стане по-хубава, по-весела, както би казал Сталин. Мечтае ли ви се за кило сирене? На мен например не. Аз още се питам кой и защо спука балончето.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай