Краят на всяка една година предполага към равносметки. А ако направим една такава по отношение на случващото се в Обединеното кралство, спокойно можем да кажем, че 2018-та не бе годината на британския министър-председател Тереза Мей. По редица причини, но да маркираме някои от тях.
Първата е, че договорената сделка с Европейския съюз за напускането му видимо не може да спечели достатъчно подкрепа в Камарата на общините. А докато тя не бъде одобрена с мнозинство от долната камара на британския парламент, не може да приключи първият етап от Брекзит: напускането на Великобритания. Затова спокойно можем да заявим, че в началото на 2019-та година имаме един блокиран министър-председател и един парализиран Брекзит.
Втората причина е, че бе задействана процедура за смяна на Тереза Мей от вътрешно-партийните опоненти в рамките на Консервативната партия (инициативата дойде от привържениците на „твърдия“ Брекзит около Джейкъб Рийс-Мог и Борис Джонсън). В този случай съдбата на Мей бе оставена в ръцете на парламентарната група на торите. А при последвалия таен вот се разбра, че малко над 1/3 от представителите в нея не подкрепят своя лидер. И това при положение, че преди самото гласуване, за да обезоръжи вътрешно-партийната си опозиция, Мей се опита да успокои ситуацията, казвайки, че
тя така или иначе ще се освободи лидерския пост на партията
преди следващите парламентарни избори.
Въпреки тези уверения обаче, цели 117 тори (от общо 317) гласуваха срещу нея. А това значеше едно: Мей, макар да съхрани поста си, излезе от ситуацията с по-слаби позиции.
Третата причина е от по-прозаичен характер: лидерът на опозицията Джереми Корбин заяви, че ще внесе вот на недоверие спрямо министър-председателя. Този вот на недоверие едва ли ще успее, тъй като колкото и да не одобрява Тереза Мей, вътрешната й опозиция в Консервативната партия няма да гласува в полза на радикално левия председател на лейбъристите. Подобен ход би означавало крайните консерватори да компрометират добрите позиции, които си спечелиха в Камарата на общините. А отвъд парламентарната аритметика, самото естество на инициираната от Корбин процедура е насочена не срещу правителството, а срещу министър-председателя, което означава, че тази процедура, дори и да бъде подкрепена с мнозинство в долната камара, няма да доведе до пряко падане на изпълнителната власт (това произтича от спецификата на парламентарните регламенти на Обединеното кралство).
С изброените примери далеч не се изчерпват причините, поради които 2018-та година бе изключително сложна и трудна за Тереза Мей. Можем да продължим списъка: в кабинета й изглежда, че
няма нито дисциплина, нито консенсус спрямо Брекзит
Пък и да не споменаваме, че в рамките на изминаващата година същият този кабинет бе напуснат от двама министри на Брекзит (Дейвид Дейвис и Доминик Рааб), както и от една от най-знаковите фигури на Консервативната партия (Борис Джонсън, в качеството му на министър на външните работи).
Но проблемите за Мей не свършват в изпълнителната власт: в законодателната крехкото мнозинство на консерваторите се крепи на изтъняващата подкрепа на все по-изнервените от Брекзит северно-ирландски юнионисти. Последните вече възпроизведоха няколко предупредителни изстрели срещу британския премиер, гласувайки с опозицията в някои промени, касаещи бюджета на Великобритания за следващата фискална година.
И, разбира се, Брекзит, който тежи като воденичен камък на врата на Мей. А до гласуването за напускане на ЕС се стигна следствие на резонни политически аргументи (като желанието за връщане на контрола върху границите), но за да бъде осъществен Брекзит в цялост трябват и икономически аргументи, а такива няма. Т.е за да стигнеш до реката трябва да ходиш, но за да я преминеш, трябва да може и да плуваш. А британците показаха, че могат само първото.
Но самият факт, че нито в британското общество, нито в неговия парламент има консенсус по отношение на Брекзит, ни подсказва невъзможната ситуация, в която е поставена Мей.
Така например, в британския парламент има редица надпартийни мнозинства, но те са „мнозинство-против“: срещу сделката на Мей, срещу Брекзит без сделка, срещу втори референдум и т.н. И на този етап, няма нито едно „мнозинство-за“, касаещо Брекзит.
Ако можем да парафразираме един британски политик, то след апокалипсиса единственото нещо, което ще остане на Острова,
ще са мравките и мрънкащото парламентарното „мнозинство-против“
И да допълним, че така както английският национален отбор по футбол символизира единението на англичаните, така и оттук насетне именно Брекзит ще конспектира тяхното тотално разпадане като общество (тук дори не трябва да намесваме шотландците, уелсците и северно-ирландците).
Но ако има нещо, за което е налице преобладаваща подкрепа в британския парламент, едно „мнозинство-за“, то е за следните три неща.
Първото е Северна Ирландия да остане в състава на Великобритания. Второто е да се съхрани липсата на „твърда“ граница между Северна Ирландия и Република Ирландия, която е член на ЕС. Третото е да не се създадат различни стандарти или регулации между Северна Ирландия и останалата част от Великобритания.
Но ако в математика е възможно да се умножава и да се дели едновременно, то в политиката това не е случаят. Няма как при така зададените условия да се осъществи Брекзит: напускането на митническия и/или единния пазар на цяла Великобритания и/или част от нея неминуемо ще доведе до парцелирането на последната или до нарушаване на Белфаското споразумение (касаещо мирния процес между Република Ирландия и Северна Ирландия).
Взаимно-изключващите се опции, напоени допълнително с множество неясноти, са характерни за Брекзит още от самото начало. Но сред морето от мъгла са налице, поне на този етап, и някои проблясъци. Като следните две очевидни неща.
Първото е, че при този състав на парламента
сделката на Тереза Мей няма как да мине
Опозицията срещу сделката е голяма дори и в рамките на Консервативната партия. За това свидетелства и отлагането на гласуването й, вотът за която ще се състои в Камарата на общините в средата на януари месец.
Второто е, че ЕС няма да направи никакви по-нататъшни компромиси по отношение на т.нар. „предпазен механизъм“ (касаещ оставането на Великобритания в митническия съюз покрай Северна Ирландия). Поне това стана ясно от последвалите срещи на Мей с ключови политици от континентална Европа. ЕС осигури допълнителни „разяснения“, включително спрямо „предпазния механизъм“, но британският министър-председател чудесно знае, че това са общи приказки, които няма да спечелят допълнителна подкрепа за сделката й.
С оглед на така случващите се неща, оттук насетне все по-реални стават три опции.
Едната е за удължаване на преговорния период, за което ЕС е съгласен. Тази опция е налице и формулирана по друг, леко променен начин: влизане в преходен период, в който обаче Великобритания ще продължи да бъде член на единния пазар и митническия съюз на ЕС. От британска гледна точка обаче тази опция изглежда като „още от същото“: още неяснота за бъдещите търговски отношения на Великобритания, още от досадните европейски регулации и регламенти, още от Жан Клод Юнкер.
Втората опция е напускане на ЕС без сделка. Или за „управляван-без-сделка-Брекзит“. Това на практика обаче би означавало такова рязко скъсване на икономическите артерии между ЕС и Великобритания, че подобна идея е по-скоро показателна за едно друго скъсване – на това с реалността. Но така или иначе, тази опция със сигурност е добра тактика за сплашване. Един път, за притискането в ъгъла на британските опоненти на сделката на Мей („подкрепяйте наличния план или се оттегляме без план изобщо“). Втори път, това е опит за извоюване на повече отстъпки от страна на ЕС ( „дайте ни повече или като се застреляме в крака и вие ще закуцате“ ).
Третата опция е инициирането на втори референдум. Но и това е проблемна алтернатива, предвид някои съображения. Например като това, че привържениците на напускането на ЕС вече заявяват, че няма да гласуват повторно за нещо, за което вече са упражнили правото си на глас. А при техен бойкот на второ допитване за оставане в ЕС, то и да спечели опцията „Remain”, тя ще го е направила при видимо по-ниска избирателна активност. А това няма да разреши проблема, но ще го задълбочи. Тогава вероятно ще стане актуална темата за трети референдум. Но така докога?
Ако 2018-та има придадена стойност в британската политика, то тя е в изкристализирането на проблемите, които стоят пред осъществяването на Брекзит. Дано 2019-та обогати Брекзит откъм друг ъгъл: с постепенната поява и на решенията на тези проблеми.
Такъв оптимизъм не е ирационален. В крайна сметка 2018-та бе толкова лоша за британския министър-председател, че няма как предстоящата такава да не е по-добра.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
