Вечер в чест на Анжел Вагенщайн бе препълнила една от залите на НДК. От Испания бяха дошли издатели, преводачи, литератори, критици. Хосе Луис Тапия, посланикът на кралството в София в словото си засипа автора на "Сбогом, Шанхай" и "Петокнижие Исаково" със суперлативи. Сравняваха го с Марк Твен. Дадоха думата на Вагенщайн, питаха го нещо за читателите му, той се замисли и каза: "Нямам право да говоря за това. Тук е най-големият жив български поет Валери Петров. Жив и безсмъртен. Той може да говори за своята публика и читатели, аз не мога, но се надявам някак си да се завра покрай него."
На метри от героя на празника "най-големият жив български поет" се беше свил в палтото си. Обърнал гръб на хвалбите, минусовите температури и 93-те си години, той бе кръстосал снежна София, за да отдаде почит на друг един голям творец и приятел. Това е Валери Петров.
Тези дни Валери Петров авторът, който съвсем основателно можем да наречем жив класик, получи поредното си признание. Той стана европейски гражданин на ЕС за 2013 г. Призът е учреден преди пет години и се присъжда за насърчаване на по-доброто взаимно разбиране и по-тясната интеграция между гражданите на ЕС.
Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в София. Майка му Мария е учителка по френски, а баща му д-р Нисим Меворах е виден адвокат, обществен деятел, дипломат, автор на книга за Яворов. Бъдещият голям поет учи в Италианския лицей, а на шестнадесет години, през 1936, публикува в списание "Ученически подем" първите си стихове. Подписва ги с фамилията на майка си - Петров: "Тогава бе трудно да печаташ с име на евреин", казва. Две години по-късно се появява и първата книга на младия автор: "Птици към север". През 1944 година Валери Петров вече е дипломиран лекар, завършил медицинския факултет на СУ "Климент Охридски". По повод на професионалния си избор години след това той казва: Защо съм се захванал с медицината, като още в гимназията са ме влечали изкуствата - първо рисуването, после писането. И отговорът ми би бил, че за това решение навярно са действали някои практически съображения на родителите ми."
Младият лекар работи малко в болницата на Рилския манастир, а после заминава на фронта. Участва във втората фаза на II световна война като писател. Става един от основателите на вестник "Стършел", работи в посолството в Рим, пише стихове, превежда Киплинг, Джани Родари и Шекспир.
Аз съм дълбок реалист, казва за себе си Валери Петров. Винаги, когато съм се откъсвал от истината, нещата не са се получавали. Човекът е направен от много чекмедженца и само от най-съкровеното изскача успехът.
Поради факта, че днес големият поет е академик, има една кола отличия, между които и най-високите родни държавни награди, би трябвало да заключим, че при Валери Петров чекмеджетата на успеха му са много повече от едно. Това обаче никога няма да го чуете от него. Напротив: "Моля ви избягвайте титлата академик - казва. За поет някак си не върви."
Сладкодумец и мъдрец Валери Петров винаги има какво ново да разкаже на срещите със своите читатели. В спомените му са първите златни години на "Стършел", премиерите в току-що създадения Сатиричен театър и, разбира се, вълненията около хита му: "Когато розите танцуват"."В тази вироглава пиеса става въпрос за любов, а за любовта по това време можеше да се говори само толкова, колкото тя помагаше на производствения процес." - казва авторът.
Не толкова весело обаче изглеждат нещата през 1970 година. Излязла е книгата на Александър Солженицин "Архипелагът Гулаг", за жестокостите в сталинските лагери. Шведската академия й отсъжда Нобеловата награда за литература. Москва скача като ужилена. Жилото достига и до София. Съюзът на българските писатели пише протестна декларация, в която съветва Стокхолм да отмени решението си. Няколко души отказват да я подкрепят. Не мога да бъда против нещо, което не съм чел, казва Валери Петров, който е между тях. ("Архипелагът..." тогава все още не е разрешен за българските издатели). Скоро след отклонението от верния път непокорните са изключени от Комунистическата партия. Тогава това е равносилно на творческа, а и житейска смърт.
Малко по рано, през 1968 година, в едно не по-малко мрачно време Валери Петров написа поемата "Самоизгаряне". Един човек, Ян Палах се бе запалил в центъра на Прага в знак на протест срещу интервенцията на войските от съветския блок в Чехословакия. С перото си големият поет мигом застана до него, порив, за който тогава се плаща скъпо.
Всяко питане за възрастта Валери Петров на шега нарича най-долна инсинуация. "Както са казали класиците: Лошото е, не че стареем, а че оставаме млади." И така обикновено човек не може и не иска да забележи кога биологическата старост е почукала на вратата му. А и когато е чул почукването й, пак най-често се надавя, че се отнася за друг. А да каже как се запазват творческите сили не би могъл.
Това казва пред "Стандарт" Валери Петров през 2004 година. Днес той е по кратък: На 93 не спирам да работя.
Стихове излъскани с любов
Антон Дончев
Преди години отидох да напиша нещо в писателския дом в Хисаря. Той е построен като голяма подкова - прозорците на стаите в единия край на подковата гледат над вътрешния двор към стаите на другия край.
Пристигнах през нощта. През дъждовните капки, които се стичаха по стъклото на прозореца, погледнах към насрещната стена на оградата. Един прозорец светеше. С гръб към мене седеше човек, настолната лампа разпалваше белите пламъци на оредялата му коса. Взрях се, познах по очертанията на сведените рамене и главата Валери Петров.
Станах на сутринта - дъждовно нерадостно есенно утро. Отново погледнах - Валери седеше все там, с гръб към мен.
Две седмици, не, петнадесет дни, по всяко време, когато погледнех към прозореца, Валери седеше все там, с гръб към мен. Ставах към осем - Валери пише. Започвах да работа към десет - Валери пише. Свършвах към два следобед. Лягах към дванадесет - Валери пише. Мислех си дали не е сложен на стола манекен.
Когато се върнах в София, примъкнах стола и седнах с лице към библиотеката. Ети ги осемте тома на Шекспир, превод на Валери Петров. До тях още пет-шест книги, една доста обемиста за Китай. Стихове, пиеси, проза. Стигнах до разгадаването на тайнат,а как е възможно да се роди такова творчество - шестнадесет часа работа на ден, не на денонощие. Денонощно търсене на съвършенството. В стиховете на Валери няма да намерите грапави стихове, смутолевени мисли, претупани описания. Те са остриета от добра стомана, излъскани с любов и постоянство.
Давид на чувствата
Иван Гранитски
Повече от шест десетилетия вече Валери Петров присъства в българската поезия и излъчването му е неизменно и ненатрапчиво, но могъщо завладяващо. Всъщност той е една от малкото блещукащи светлини на надеждата на мислещия човек по пътя към истината. Емоционалната аура на неговото творчество осветява трагично извиращите и едновременно с това светло пречистващи пулсации на българската поезия.
Валери Петров сякаш постоянно ни насочва към мисълта на Блез Паскал: "Щеше да има премного мрак, ако нямаше видими свидетелства на истината.
Поезията, това странно растение
В съзнанието ми напират думи, на които той ще се смръщи, не няма да се смръщи, а леко ще свие вежди, ще се усмихне тъжно, ще направи едва забележима гримаса: е, чак пък толкоз...
Нека!
Думите са: най-добрият човек, когото познавам. Инак хлапетата нямаше да щъкат като патета след него, без да разбират какво им говори, ще го дърпат по пешовете на сакото, да не спира да им говори... Това е един от спомените ми от морето, от почивната станция край Варна, пълна с какви ли не писатели. Но "чичо Валери" е един, двете ми дъщерички не се откъсват от него, напират да са близо до него, да им съчини нещо...
Най-добрият човекопоет...
Там, край морето, имах глупостта да го попитам дали се чувства ограбен, след като публикува някое стихотворение... Той поизбърса очилата си и простичко отвърна: За мен всяко стихотворение е опит за контакт с читателя. Човек сякаш слага ръка на рамото на другия и му казва: аз така мисля, така чувствам. А ти? Съгласен ли си? И е щастлив, когато усети, че другият казва: Да.
И все пак продължих да упорствам, какво прави поетите така самотни, нима Куазимодо преувеличава, като казва, че поетът е сам върху лицето на земята...
Да, понякога поетите се чувстват самотни, неразбрани, особено когато пишат на трудноразбираем език, те страдат от вакуума, който се е образувал около тях. Аз ги виждам подобно на музикални кутийки, захлупени под стъклената камбана с изпомпан въздух: звънтят, а пък мелодийката не им се чува.
При други пък е обратното, продължава Валери Петров, мелодийката им, доколкото я има, се заглушава от политическата шумотевица.
Продължавам импровизираното интервю с още по-тъп въпрос: Кое "време е за поезия"? Без много да му мисли, Валери отсича: Времена "за поезия" и "не за поезия" няма. Историята на литературата отсъжда по-късно, обръщайки се назад. Нещо повече, това странно растение, поезията, май покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра. Вапцаров е потвърждение на това...
Неизбежно разговорът потръгна в посока злополучното му пребиваване в парламента. Защо се хванаха толкова литератори с политика, питам, знаейки отговора.
"Няма нищо чудно в това. Чудното е, че някои от нас така се вживяха в новите си роли, че забравиха и за литературата, и за литературния език. Изглежда, не пишещата машинка им е била истинското призвание. Тъжна работа."
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
