1 март 1989 г. Много българи, в които бие сърце на предприемачи, помнят тази дата. Защото от тогава насам частният бизнес у нас стана легален. Ръцете на първите ни капиталисти бяха развързани с Указ номер 56 за стопанската дейност, приет от Държавния съвет на Народна република България. Така "частник" вече не бе мръсна дума и да правиш бизнес не беше престъпление.
И още преди падането на Тодор Живков от власт хората започнаха да подхващат това-онова. Някои бяха доста напред с материала, защото отдавна "чукаха частно", макар и под заплахата да бъдат арестувани и съдени. Други бързо наваксаха, трети пробваха с едно, после с друго, докато намерят своето място под слънцето. Ето историите на няколко от първите български капиталисти.
Честни хора бяха първите фирмаджии в Перник. Те можеха да разказват за първия си милион. Така местните си спомнят днес за хората, които направиха първите фирми в града. С частен бизнес още в първите години на демокрацията се заели цветарката Нона, Близнаците с хубавата си кръчма на центъра на града и Вълко Маринов. Може да е имало и други, но тези хора бяха на светло и работеха здраво от сутрин до мрак, спомнят си перничани.
Нона продаваше цветя на пазара и през соца. Отглеждаше ги в собствения си двор, а къщата й беше на старата пазарска улица и пред нея имаше сергия. 5 стотинки струваше коренче теменужки, спомня си възрастна дама, която тогава била дете и напролет давала стотинките си за китки вместо за сладолед. Веднага след демокрацията Нона отворила магазинчета за цветя и развъртяла бизнеса по-нашироко. По стъпките на майка си тръгнала по-малката й дъщеря и заедно със съпруга си отворили железария. Дали са стигнали до милион си е тяхна работа, но хората гледаха на семейството като на чорбаджии, а само те си знаят колко са им били парите и какво им е струвало да ги изкарват. Постепенно бизнесът се сви. В едно от малкото останали магазинчета за цветя започна да се появява мляко в пластмасови бутилки. Стана ясно, че Нона от цветарка е станала фермерка и върти стопанство в близкото село Драгичево. Грешни инвестиции в строежи и други начинания трябва да са погълнали първия милион. Нона беше представителна и достолепна дама. Старите перничани обаче я помнят не толкова като бизнес лейди, а като цветарката, често и със забрадка.
Близнаците Витан и Витанчо бяха изкарали пари от водопроводни услуги. Още в първите години на демокрацията те направиха скромен по инвестиции, но оборотен ресторант на кьоше в самия център на Перник. Имаше и градина и беше предпочитаното място за прохождащите в бизнеса, които вдигаха там купони с богати трапези и маркови питиета. Това беше времето, когато още бяха малко хората с куфарчета, тръгнали да продават компютри, които после се оказваха компоти. Нямаше ги дебеловратите застрахователи, рекетът още беше непознато явление в Перник, а договорите се сключваха на честна дума и стисната ръка. На мястото на някогашната кръчма сега има търговска сграда. Правиха я много години, сигурно и с кредити. Единият от близнаците не е между живите. Възрастен съдия от пернишкия съд с усмивка си спомня как двамата дошли в съда да регистрират фирма по джапанки и къси гащи, но тогава бизнес етикетът си бил такъв.
На Вълко Маринов и до днес му викат Лъво, а фирмата си беше кръстил "Веригано". Още в годините преди демокрацията той се опитваше да е независим и сам да си прави парите, а не да е на заплата. Въртеше кафенето на артистите в театъра. Неговите амбиции и мащаби обаче бяха доста по-сериозни. В стара градска баня той отвори офис на фирмата си и разгърна разностранни начинания наистина във верига. Захвана се с фурна за хляб, въртеше заведения и търговия. Лъво беше и един от първите частни мениджъри във футбола и влагаше повече собствени пари в пернишкия "Миньор", отколкото да печели от това. За бизнес делата му се носеха легенди и весели случки, някои от които станаха вицове. Футболни фенове си спомнят как, когато Вълко Маринов беше президент на "Миньор", в отбора взели двама заирци. Но те се оказали по-добри певци, отколкото футболисти и вместо на терена направили кариера с групата "Ъпдаун". След перипетии със здравето сега Вълко се е оттеглил в селската си къща и поддържа скромен бизнес за престиж, по навик и от "любов към спорта". С авери от едно време върти кафене до административната сграда на общината, но рядко се появява там, макар да не е загубил формата си да говори за бизнес.
Отзивчиви бяха първите пернишки фирмаджии - помагаха с пари на болни и спонсорираха обществени събития, си спомнят днес в Перник. Ако тези, които направиха състояние след това и натрупаха много пари и богатство, можеха като тях спокойно да разказват за първия си спечелен милион, градът и държавата сега щяха да са други, клатят глави възрастни перничани, преживели много превратни години.
Тутата знае и 2, и 200
Той бе сред най-щастливите от падането на стария режим в края на 1989 г. Защото за Красимир Дюлгеров, известен в Благоевград с прякора Тутата, това бе шанс да се захване с частен бизнес. В момента равносметката му не е от най-добрите, но не съжалява за нищо, което е направил. Колоритният бизнесмен бе сред най-запалените активисти на СДС в първите години на демокрацията. "Бях седесар не заради облаги и привилегии, а по мое вътрешно убеждение. Еуфорията бе огромна. Очаквахме много хубави неща да се случат в държавата ни, но уви", спомня си Тутата. Започва да върти скромна търговия в началото на демокрацията, но скоро решава да се занимава с животновъдство. Построява ферма край Благоевград, която постепенно разширява. В нея отглежда стотици прасета. Не се срамува да мие и да чисти кочините. "Наистина имах силни години. Никога не съм лъгал и не съм бил мошеник. Сигурно това не ми позволи да успея. За мен най-важно е да си почтен във всичко. Но няма почтеност нито в политиката, нито в бизнеса", твърди благоевградчанинът. Преди години се доверил на хора, които го подвели. Така бизнесът му започнал да боксува. "Липсата на държавна политика в сектора животновъдство в онези години бе решаваща. Успяваха тези с мускулите, безпардонните, които не спазват правилата. А ние, почтените, се чудехме как да реализираме стоката си. Няма пазари, ниски изкупни цени на прасетата... И като теглиш чертата, се оказва, че си на загуба", пали се Тутата. През последните години във фермата отглежда свине за себе си и приятелите си. Почти нищо не печели от това. Но не може да се откаже от любимото си занимание. Гледа и кокошки. Предпочита да живее във вилата си, която е в стопанството му. "Някои посягат на живота си, след като не им е провървяло в бизнеса. Но аз не съм от тях. Така е било писано да стане. Дано за тези след мен, които се захващат с бизнес, има ясни правила и държавата да е на мястото си. Това е животът - риск печели, риск губи. А аз зная и 2, и 200, допълва Тутата.
От Васко Кеца до торти "Лудогорец"
56-годишният Никола Лазаров е емблематично лице за Разград. Хлябът от неговата фурна "Лазаров" е на трапезите на местните хора вече 24 г.
Първата си фирма "Импресарска агенция "Лазаров" е регистрирал още на 10 март 1989 г. "Подадох документи още в същия ден, когато разрешиха да се работи частно. 10 дни по-късно ме обявиха за частник. Завършил съм институт за културни дейности и беше естествено да се пробвам първо в тази област", спомня си предприемачът. На младия тогава импресарио Разград дължи първия си частен концерт, предизвикал фурор през лятото на 1989-а. Ники отишъл в тогавашната дирекция "Музика", купил с пари от заплата си няколко кочана с билети и организирал собствена сцена. Трябвала му истинска звезда и решил да заложи на Васил Найденов. Прочутият певец откликнал с радост, пристигнал в лудогорския град, пял с вдъхновение, а в нощта след концерта Никола разбрал, че да си частник е прекрасно. Нищо вече не можело да го върне към чиновническия бит на заплатаджия.
В началото на 90-те Лазаров се запознал с турски предприемачи и по техен лиценз започнал да пече хляб. Първата частна фурна в града започнала да предлага ухаещи като кифли хлебчета и местните хора се извили на дълги опашки пред неговия магазин, който се явявал единствената конкуренция на държавния хлебозавод.
Сега, четвърт век по-късно, Никола Лазаров, който активно работи и във Федерацията на хлебопроизводителите и хлебопекарите у нас, признава, че за дребния частник става все по-трудно да работи и просперира. Държавата товари работещите фирми с все повече и повече тежести. Пазарът се свива, а сивият сектор убива честните търговци. Зверският дъмпинг на големите взема дъха на по-малките предприятия, не крие мъката си хлебарят.
Въпреки минорния тон Ники не може да не се усмихне, когато говори за най-новия продукт във фирменото портфолио - торти и пасти с логото на "Лудогорец". Правим сладкиши с ликовете на футболистите, със значката и логото на любимия на цяла България отбор. Това е нашият поздрав към най-успешния проект, донесъл успех и слава на Разград, заявява Лазаров, който сам е върл фен на шампионите.
Герой на два строя
Най-известният строител на България от близкото минало - Игнат Раденков, слезе от скелето след 46 г. работа на него. "Махна ме общинската мафия, след като проектирах селище в кв. "Изгрев", сподели той за "Стандарт". Или си герой, или не си, категоричен е бай Игнат по повод на това, че е бил герой на социалистическия труд, а след това, както сам се определя, и на капиталистическия. В класацията на Варна е избран от съгражданите си за една от 100-те личности на миналия век.
Игнат Раденков е обявен за герой на социалистическия труд през 1983 г. Почетното звание му се дава за строителството на хотел "Черно море" на пъпа на Варна, за 5000 апартамента край морето, за строителството в курортите Златни пясъци и "Св. св. Константин и Елена". Той възстановява от руините Стражица след страшното земетресение през 1988 г. - с 246 къщи и още толкова обществени сгради. Тогава героят на социалистическия труд започва да работи със своята фирма "Никола Парапунов. "Над мен нямаше чиновници, домостроителен комбинат и други шапки освен държавата", казва Раденков. Това било и условието му да се хване в разрушената Стражица. Но хората му са вземали хубави заплати, без да пълнят джобовете на чиновници и началници. "Строител VI разряд получаваше днешни 4000 лева", връща лентата бай Игнат. "Тогава 1 май си беше празник, а сега какъв празник е - без пари и настроение", казва той за днешните хора на труда. Игнат Раденков се включи в миналогодишните протести, когато Варна беше столица на гражданското недоволство. От името на Обединено гражданско сдружение той написа дълги писма до главния прокурор срещу корупцията в града, за която обвини бившия кмет. Строителния "полубизнес" - някоя и друга борса за материали, както се изразява, са наследили неговите двама сина, а той има повече време да се радва на четирима внуци.
Възход и падение на Кълвача
Стойчо Кълвачев, известен в Стара Загора като Кълвача, е една от емблематичните фигури на родените от нищото първи капиталисти в Града на липите. Кълвача усеща сладостта на собствения бизнес още през социализма. Той е сондьор в държавно предприятие, но не пропуска да бие сонди на мераклии да имат вода и кладенци в дворовете си по села и вили. И казват, печелел доста добре за онова време на стотинките. Веднага след демократичните промени Кълвача откри първото частно заведение в квартал "Три чучура-север", където обитаваше соцпанелка. Целият град се извървя да се диви на невиждания дотогава лукс и да благославя замогналия се сондьор. След това Кълвача находчиво и според клюката не без чужди пари, се втурна в газовия и петролен бизнес. Започна да оборудва газстанции и бензиностанции из цялата страна. Неговата компания "Кълвача-газ" стана синоним на светкавичен успех. Бизнесът му се разрасна в Сърбия, Македония, Албания, Молдова. Като повечето новобогаташи Кълвача се "обзаведе" с нова, по-млада булка и заживя в лукс. Беше повече от щедър към близки и познати. От уста на уста се разнасяше мълвата, че подарил чисто новичък "Мерцедес" на най-добрия си приятел. В негово владение се оказаха емблематични заведения като култовия ресторант "Аязмото" на върха в едноименния парк и комплекс "Загорка". Край казанлъшкото с. Овощник пък израсна шикозно имение в съседство с летище за леки и ултралеки самолети. Според класацията на наш бизнес вестник през 2010 г. Стойчо Кълвачев е бил в топ 100 на най-богатите българи - на 60-о място с 65,2 млн. лв. семеен капитал.
И в един момент цялата тази империя започна да се руши като зле наредени детски кубчета. Първо самият Кълвачев започна да продава престижни имоти в центъра на града. После го притиснаха банки и кредитори. Стигна се дотам, че в един момент бе изкарал един от луксозните си автомобила край града с табела "Продава се"...
"Кълвача знае как се правят пачки, но въртеше чужди пари и това е логичният край на всеки бизнес с подставени лица", коментират старозагорци. "Не издържа на многото изкушения, които вървят с многото пари", е мнението на други. А може би истината за краха на този несъстоял се старозагорски капиталист съдържа по малко и от двете версии.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
