"Открити сцени" са нощните кошмари на арт гилдията
Да бъдеш или да играеш - това е въпросът, който отново затресе арт гилдията. Първите акорди на увертюрата към набиращия скорост грандиозен скандал прозвучаха, когато шефът на САБ Христо Мутафчиев заплаши съсловието в извънстоличните театри с "открити сцени" и "мечки". Надали остана някой, който да не разчита кода, но все пак - това означава, че която трупа не произвежда качествени спектакли и не продава достатъчно количество билети за тях, ще бъде преобразувана: без щатни творци, само с мениджъри и администратори. Те ще печелят проекти и ще викат "звездите", за да забавляват местното население, зажъдняло за хляб и зрелища "като в София". Всъщност поучителното слово на Мутафчиев гръмна във второ действие - първото, през което пушката вече беше закачена на стената, започна, когато министерството на културата опрости дълговете в Смолян, Кърджали, Благоевград, Враца, Велико Търново, "Стефан Македонски", операта в Стара Загора и ансамбъл "Филип Кутев" и им даде срок: да стегнат коланите,
да размърдат мозъците си
и да се откажат от припева "държавата ни е длъжна". Иначе нов формат, "мечки" от столицата, автентично риалити, което обаче няма да бъде финансирано от вездесъщите продуценти. Така Мутафчиев влезе в една от любимите си роли - на революционер, който не се вълнува особено от мнението на народа, докато го въвлича в своята кауза. Нещо като любимия му Стамболов. Нещо като необходимия грешник. Само че Христо, като типичен талантлив и работлив Овен, свикнал да лидерства и да говори, каквото мисли, надали има намерение да се превръща в жертвено агне. Въпреки че негови първи приятели и колеги от Народния му поискаха оставката като синдикален бос, а към тях се присъединиха и аркашките от Русе и може би вече и от други градове. Не са доволни от безрезервната подкрепа на официозната политика, което по дефиниция противоречи на профсъюзните принципи. Според тях Христо не защитава достатъчно интересите на членовете и останалите.
Мутафчиев е шеф на САБ от 2005-та - доста време, но пък необходимо, за да може някой да свърши нещо "на ползу роду". Ако иска и може, разбира се. За да бъде сменен Христо,
е нужно да се събере конгрес
а свикването му трябва да бъде организирано от самия Мутафчиев. Но това не е единственият параграф 22 в сценичната ни действителност. Анализът на случващото се зад кулисите би изпълнил повече страници, отколкото са тези във вечния роман на Джоузеф Хелър, посветен на великата в своята абсурдност бюрокрация. И въпреки че световната драматургия е категорична - всяка интрига в сюжета е свързана със секс или с пари - тук и сега не става дума за пикантерии и баджанашки опасни връзки, а, естествено, за икономика. А тя е дефицитна в родината ни. Оттам - в републиканския бюджет няма достатъчно финикийски знаци за култура, а пък липсва и закон за меценатството. Преди няколко дни отново се заговори, че хазартният бизнес не е особено навит да отчислява проценти за пиеси и концерти, пък дори и да му приспадат проценти от налозите. Обаче и ние, средностатистическите граждани, не сме навити да плащаме данъци, та да отиват за трудовото възнаграждение на някой, който не се е научил да произнася "р" и се кипри като дръвче под прожекторите. А държавата наистина не е длъжна на никого - освен на собствената си култура и нация. Само че на някои персонажи в арт гилдията явно им е трудно да се справят с изконната задача да просветляват публиката. Причините са най-малко две - не умеят и нямат достатъчно интелект и дарби за тази работа или не са узрели за мисията си. Майсторите - като Александър Морфов, Явор Гърдев и Галин Стоев - пък отдавна се колебаят дали все така да инвестират идеи, енергия и чувства в бездънната арт делва като тази на Данаидите.
При подобни бури - в чаша вода или като във филм-катастрофа - всеки недостатъчно извисен зрител започва да се чуди: дали наистина редовно трябва да се приемат толкова много за нашата територия и икономика студенти в НАТФИЗ, НБУ, Музикалната и Художествената академии... Дали пък най-после няма да е по-добре да се вкара малко от така досадната аритметика и така низшето счетоводство във висшата материя на изкуството. Дали пък ще е лошо и срамно да се обяви поне една нулева година в арт училищата, за да се сложи поне минимален ред в мераците и напъните в производството на звезди? /Ерес. Или фалшива невинност - тези дни е модерно да се цитира великият Умберто Еко./ Шуробаджанашките уреждания и точенето на пари с връзки за мъртвородени проекти са логичните резултати от хаоса, твърде удобен за най-чевръстите. Капан е и елитарността - криворазбрана или закономерна. Иван Добчев признава, че не го интересува дали салонът е пълен - или спектакълът му ще се гледа само от няколко души, които го разбират. Подобен лукс на духа надали е възможен и в най-богатите общества. Както не е възможно ДДС-то да се поеме от творците.
Синовете на Великата мечка
Няма съмнение, че страхът от бъдещето и мизерията тези дни владее всички извън "мечките" - а те са не повече от 50. Правят бокс офиси като за световно. Фенове ги преследват за автографи. Директорите ги чакат като менна небесна. Хонорарите им на представление стигат до 800 лева - колкото е месечната заплата в Народния. Стъпи ли някъде кракът им, там местен спектакъл не никне поне месец след еуфорията. Защото зрителите са изхарчили оскъдния си бюджет за култура покрай гастрола на звездите и не им остават левчета, за да се проявят като локални патриоти и да подкрепят градската трупа. Но няма как да не признаем: публиката в различните краища на родината трудно би могла да гледа нещо по-атрактивно след Вергов, Бахаров и Карамазов в "Спанак с картофи", Малин Кръстев и Герасим Георгиев със "Свалячи", Христо Гърбов и Валентин Танев във "Фенове", Христо Мутафчиев и Станимир Гъмов в "За теб", Асен Блатечки и компания във всичките зрелища, режисирани от самия него... Който излезе от "Раковска", влиза в джунглата. В "Сълза и смях" също е пълно с "мечки".
Мечкарството не е мешана скара с халтурата. По-скоро е наследство на емоциите и финансовите резултати, заложени в соцестрадите. А там властелините на бокс офисите бяха Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Васил Попов, Хиндо Касимов, Пепа Николова, Митьо Манчев... Пак те бяха дежурни - да им свалим шапка - в телевизионния театър. Вместо него, днес гледаме риалитита. И си мислим: Дали разпределението на завършващите ВИТИЗ по провинциалните театри не беше правилният ход? Момчетата и момичетата от големите градове бая мрънкаха, но сега, като дават интервюта, винаги казват: Това бяха най-полезните ни години. Е, не всички, разбира се. Днес от 70-80-те човека, получаващи тапии за актьори, най-много петима успяват да открият място под слънцето. Останалите стават сервитьори - няма срамен труд - докато чакат Силвестър Сталоун да ги покани за "Непобедимите" 7.
Необходимият грешник
Обвиненията срещу Христо Мутафчиев като шеф на САБ са условно казано два вида. Официални и протоколирани: недопустимо за творческа синдикална организация подменяне на каузални с тяснопартийни интереси, уронване на авторитета заради системно неспазване на Устава, липса на защитеност, пропиляване на доверието.
Неофициални и недоказани: авторитарност, обграждане с хора, които се грижат само за собствения си джоб и ангажименти, раздаване на "Икари" по семейственост, съученичество и съучастничество, използване на бизнес аверства за лично облагодетелстване покрай общите сметки, отсъствие на морал и защита на освободените от щата в която и да било трупа... Доста от колегите на Христо смятат, че острият му и директен език също му играе лоши шеги. Но и те не се съмняват, че милее за колегите си.
Дори вечно лаконичната Мария Каварджикова каза: "Мисля, че писмото е малко по-остро, отколкото трябва. Но просто се доведе до затваряне на театри. Не може да хлопват вратите на центровете на изкуство и култура. Сега трябва някой друг да поеме нещата като организатор". В арт академиите в Русия има спецалност "директор на театър". Време е да се помисли за тукашен аналог.
Вельо Горанов:
Държавата не ни дава и стотинка
"Сълза и смях" стана първата открита сцена - още през 1997-а. Тогава това беше акт на недомислие, което продължава и днес. Държавата не ни дава нито една стотинка, бъдещето е в програмата "Мелпомена" - но тя пък зависи от единствен чиновник", каза вчера Вельо Горанов, който управлява откритата сцена. Той припомни, че има и Съюз на частните театри. За тях обаче няма субсидия от 2, 50 на левче. А те също плащат данъци, които отиват в бюджета, стигащ и до творците. "Искаме поне по 50 стотинки", категоричен е мимът класик.
Емил Емилов, който някога също играеше в "Сълзата", пък оглави Нов синдикат на артистите. "Ще се борим за квота за българско участие в копродукции, снимани на територията на страната - така се прави във всички големи студиа из Европа. В тв сериалите има сериозен брой непрофесионални актьори, които взимат по-големи хонорари от дипломираните колеги. Сега Мутафчиев обикаля извънстоличните трупи и обещава варианти за излизане от кризата. Скандализира отново съсловието, след като договори 12 процента вдигане на заплатите само на синдикалистите", коментира той. И добави, че министерството на културата има право да оптимизира стратегията си.
Не искам гилдията да бъде лъгана
Христо твърди, че се вълнува най-вече от реформата - дали колегите му могат да работят спокойно и дали се чувстват защитени. Той обикновено добавя, че е наясно със целите си, гони ги до дупка и е максималист. Уточнява, че няма общо с нито един партиен щаб и затова работи добре с всички. Че се е научил да владее емоциите си, защото изригването им не води до добро - убедил се е в това като тийнейджър, когато е налитал на бой след най-беглата провокация. Възпитава синовете си Асен и Благовест, че ползата от юмручното право е нулева и минусова. Цитира руснаците, за които всеки, който не пие водка, най-вероятно е шпионин.
"За мен България е над всичко. Затова трябва да има закони и да се спазват. Правя какво ли не, за да не бъде гилдията ни лъгана, крадена и унижавана. Искам колегите ми да не зависят от държавата, да съществуват сами. Зависи докъде ни стига погледът - до върха на обувките или по-далеч. Да не забравяме, че поговорката "Пази, Боже, сляпо да прогледа" има втора част - "Че далеко вижда". Знам в каква посока вървя. Това е най-важно. Доволен съм, че оживях. Доволен съм, че не живуркам, а че живея. Недоволен съм заради онези неща, които не съм успял да сторя. И съм благодарен, че Господ ми даде още време, за да мога да ги свърша. Вероятно заради някоя мисия ме е оставил на Долната земя. Оцеляването зависи от това дали имаш топки. Но по принцип вярвам в небесните знаци. При мен проблемът е, че съм Овен с асцендент Лъв".
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
