Пагонът не тежи на крехките рамене на д-р Андонова и д-р Грънчарова, двете млади лекарки от ВМА свирят на пиано, лекуват с усмивка и стрелят точно с „Калашников"
Музиката, медицината, войната. Тези три изкуства се кръстосват и белязват съдбата на две млади български лекарки от Военномедицинска академия. Тежи ли пагонът върху крехките рамене? И какво свързва Шопен с Хипократ и клетвата „С нами Бог!"? Навръх 140-тата годишнина на Военномедицинската служба „Стандарт" разговаря с д-р Радина Андонова и д-р Елисавета Грънчарова – за любовта към пианото, пациентите и родината.
РАДИНА СЕ ГОРДЕЕ С БАЩА И ДЯДО ОФИЦЕРИ
Алтруизъм вместо егоцентризъм – този избор, малко внезапно, прави преди да завърши със златен медал Природо-математическата гимназия в Шумен д-р Радина Андонова. До 12-и клас, цели 13 години, е напълно погълната от пианото и твърдо решена да следва в Консерваторията. Тежка болест, покосила близък човек, преобръща съдбата й. „Видях силата на медицината. Този човек, да ми е жив и здрав, все още си е с мен. Разбрах, че мога да вложа усилията си някъде, където има безценна полза. Защото в музиката човек е по-егоцентричен, по-вглъбен. А лекарят често е отдаден на другите докрай", споделя д-р Андонова. Не съжалява – и днес, ако е се върне на същия кръстопът, пак би положила Хипократовата клетва.
Със сърцето си д-р Андонова избира и нестандартната на пръв поглед специалност – инфекциозни болести. Със сигурност и педиатрията, която е „първата й любов" много би й отивала. Вътрешният глас обаче й нашепва, че пътят е друг. Приета е и в двете специалности. „Даже си бях подала документите за педиатрия. Вечерта обаче нещо ме загложди. Сутринта станах, изтеглих ги и така попаднах в Клиниката по инфекциозни болести на ВМА", спомня си младата лекарка. Щастлива е, че специалността й – макар и често подценявана, е много „широка" и пълна с предизвикателства. Патологиите са безброй, но – за щастие, по-голямата част от заболяванията са лечими. „Пациентите най-често идват при нас буквално в насипно състояние, а накрая си тръгват здрави. Наистина виждаш облекчението и щастието им", споделя д-р Андонова. Най-доволна е, че с тази специалност има шанса постоянно да контактува с пациентите. „Обичам това, зареждам се с позитивна енергия ", признава си младата лекарка. И те й отговарят със същото. Би ли могъл да отвърнеш по друг начин на „вечната" й огромна усмивка? „Всеки си има проблеми, разбира се, но щом си избрал да лекуваш проблемите на другите, никой не трябва да страда и от твоите. Не е правилно, когато си болен, да видиш едно набурсучено лице насреща. Надявам се усмивката ми да не изчезне с времето. Защото има колеги, които са я загубили", откровена е д-р Андонова.
Деликатна и слънчева, на пръв ти е трудно да си я представиш с камуфлажната униформа. Пагонът обаче, оказва се, не й тежи – за разлика от автомата „Калашников". Истината е, че решението й да стане офицер не е чак толкова екзотично. Реално Радина продължава семейната традиция. И баща й, и дядо й са офицери – най-достолепните хора, до които се е докосвала. „Татко – така си представям българския офицер! Прекрасен и достоен образ, винаги респектиращ – дори, когато е извън работното място", казва с усмивка д-р Андонова. Преди седмици самата тя се е завърнала от истинска „казарма" – едномесечно военно обучение за медици под пагон във Военноморското училище във Варна. Не крие, че й е било трудно. Но със самоконтрол – в какъвто са я възпитали и пианото, и медицината, се справила. Да стреляш точно обаче не е най-голямото предизвикателство. „Вече усещам и личната, и социална отговорност. Ако преди съм си позволявала да бягам от социалната такава, сега това няма как да се случи", откровена е д-р Андонова. И е убедена, че себеотрицанието е пресечната точка, около която се завърта живота й. Без него няма как да се случи „магията" – нито на виртуозното изпълнение, нито на изцелението, нито на жертвоготовността на бойното поле. Като лекар под пагон, първото нещо, което д-р Андонова си пожелава, е никога да не се стига до война. Участието й в мироопазваща мисия, разбира се, може да дойде на дневен ред в даден момент.
Не и емиграцията обаче. Д-р Андонова не крие, че в края на следването й е било обратното – дори активно учела езици. Решила обаче да си даде 1 година в България преди да поеме към по-уредения Запад. За късмет, от студентската скамейка попаднала директно във ВМА. Уцелила „златно време" – точно тогава се въвеждали нови терапии, с които имала шанса да работи. Модерната апаратура за съвременни изследвания пък й дала възможност да се впусне и в науката – и вече е защитила докторат, макар да е едва на 30. Най-голямото „богатство" на клиниката обаче е екипът й, убедена е младата лекарка. „Имах пълната подкрепа и на проф. Камен Плочев преди, и на доц. Георги Попов сега. Изключително отдадени са на младите хора. Надявам се и аз да имам шанса да предам знанията си на студентите и стажантите. В младите лекари е бъдещето – трябва да ги стимулираш и вдъхновяваш, а не да ги смачкаш и избутваш встрани", категорична е лекарката под пагон.
Днес, след всички неочаквани завои и преборени предизвикателства, Радина мечтае за две простички неща. Да създаде хубаво семейство – като това, в което е израснала, с любимия човек. И да стане много, много добър лекар. „Искам да знам, че съм дала всичко един ден!", пожелава си с „вечната" усмивка д-р Андонова.
ЕЛИСАВЕТА ЗНАЕ КАК ДА УМНОЖАВА ДОБРОТО
Когато като съвсем мъничка прави инжекции на куклите, д-р Елисавета Грънчарова едва ли предполага, че това ще е мисията на живота й. Първата й сбъдната детска мечта е пианото – записва се сама в читалището в Дупница, когато е на само на 6. „И досега се чудя – как не са ме изгонили, като са ме видели такъв дребосък!", смее се лекарката. Свири с голяма любов, поне по 2 часа дневно, до 7-ми клас – вдъхновена от невероятната си учителка г-жа Каримова. После идва другата голяма страст – математиката, и пианото остава само удоволствие, към което се връща и до днес. Задачите така лесно й се отдават, та не е проблем в 11-ти клас, паралелно с тях, да се подготви за медицината.
Случайна среща в клиничната лаборатория на родния й град пък я тласка към специалността, на която се отдава – трансфузионната хематология. За нея научава твърде малко и на студентската скамейка. Молба на бременна жена от Дупница, която си прави изследвания за антитела, я кара да погледне на тази малко непопулярна област в медицината с други, любопитни очи. Явно е било карма, защото малко след това обява за работа в Интернет я „изстрелва" право в столичния „Майчин дом". Там се отдава на „битката" с коварната хемолитична болест на новороденото. Предизвикателството „ВМА" пък приема преди 6 години и половина – когато началникът на Центъра по трансфузионна хематология полк. проф. Румен Попов я кани на работа.
„Какво не знаят хората за нашата професия ли? Че сблъскваш се с много съдби! Работим със здрави хора, но повечето идват да даряват за близки в тежко състояние. Трябва да си и малко психолог, за да ги утешиш и предразположиш", споделя д-р Грънчарова. Не се чувства ощетена, че специалистите като нея сякаш леко остават „в сянка". Нищо, че без тях няма как да се случат нито една трансплантация или операция. Доволна е , че предразсъдъците за кръводаряването постепенно се разсейват – и то, благодарение на младите хора и добрата работа на БЧК в училищата. Насадените страхове – че ще се заразиш при процедурата или пък ще се чувстваш буквално „изцеден", д-р Грънчарова и колегите й „лекуват" с внимание, усмивка и добра дума. „Говорим си непрекъснато с хората. Гледаме да ги разсеем, да не се фокусират върху вената си. И мнозина дори се изненадват, че, докато се усетят, всичко е минало", признава лекарката. Не спира да я вълнува благородството на хората. Ето, само преди ден, кръв дарили две млади момичета, случайно минаващи покрай Военномедицинска академия. „Ей, така, за спорта го правим!", шегували се девойките. Не може пък да не настръхнеш, когато д-р Грънчарова разказва за един от най-редовните кръводарители във ВМА. Преди много години лекарите не могли да се преборят за живота на брат му. Оттогава-насам обаче, в негова памет, всяка година около рождения му ден мъжът дарява живот на непознати хора в беда.
По ирония на съдбата, заради нисък хемоглобин, самата д-р Грънчарова няма как да го прави. Може обаче да дари таланта, труда и сърцето си на пациентите. А отскоро – да се врече и в служба на родината. „Дълго работих като цивилен лекар, но един ден проф. Попов ми предложи да стана офицер. Като ми каза:" „Хубаво си помисли!", споделя младата лекарка. Шегува се, че дилемата била малко като при предложение за брак – дотогава нямала никакъв досег с пагона. Нито приятели, нито роднини, които да носят униформа. И наистина се оказало отговорно, досущ като брака. „Променяш се, ставаш много по-организиран и отговорен. Пагонът дава много, но и тежи!", откровена е д-р Грънчарова. Особено, след като е минала 1 месец военно обучение. Сега, като се връща назад към спомените полигона, не й се струва толкова страшно. „Офицерите във Варна бяха много търпеливи и отзивчиви към нас. Но си беше напрегнато – особено при стрелбите. Когато си лекар и знаеш какво би станало при миг невнимание, не е лесно. Но пък успях да уцеля!", шегува се Елисавета.
„Уцелила" е и в личен план и се радва на 11-годишна дъщеря, която буквално е отраснала в кръвния център на ВМА. Дали ще поеме по пътя на медицината – както е направила д-р Грънчарова, чиято майка е клиничен лаборант, още е рано да се каже – хормоните бушуват, мечтите се сменят. Засега шестокласничката се е отдала на корейския, който учи от 7-годишна и най-много се пали по българската история. Любовта към родината неминуемо е по наследство. Д-р Грънчарова никога не се е изкушавала да емигрира. Щастлива е, че и никой от колегите й в университета не го е направил. „Ако повече хора като нас остават в България, нещата ще потръгнат", сигурна е младата лекарка. И дава пример с ВМА – която създава истинска школа в медицината. „Проф. Попов е успял да събере екип в нашия център, който знае какво правят. Освен професионалисти, са и морално отговорни хора. И уважават и обичат пациентите си", доволна е д-р Грънчарова.
Не може да не е убедена, че доброто се умножава – вижда го „черно на бяло" ежедневно. Всяка дарена капка кръв дава шанс на обречен. Затова и апелът й към хората е по-често да правят „непоискано добро", раздавайки частица от себе си: „Не е нужно да си лекар, за да спасиш живот!", напомня д-р Грънчарова.
ЛОРА СИМЕОНОВА
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com