- Г-н Василев, смятате ли, че протестите в глобален план, които наблюдаваме, са новият инструмент за "диалог" с властимащите и начин недоволните да бъдат чути?
- Мисля, че във всички протести, особено тези от последната година, има нещо общо. Дали протестира глобалната средна класа, или образованите градски среди, не е толкова важно. Протестира едно малцинство, но малцинство, което никоя власт не може да си позволи да го има в опозиция. Това са хора, за които не е проблем непосредственото оцеляване, те искат и застават зад някакъв тип ценности. Тук може би трябва да поговорим по-обстойно за кризата. Имаше един икономически бум, след това криза и около двете явления прекалено много се говореше за пари. Не е вярно, че хората, които протестират сега, не се интересуват от пари и от икономика. Напротив, интересуват се, но ги свързват с морала и с ценностите.
Това са хора, които отказват да вярват, че всичко се купува. Глобалната алчност създаде глобалната криза, но и глобалния цинизъм, който гласи, че всичко подлежи на купуване и продажба. Сега протестиращите във всички страни питат за отдавна забравени неща - чест, морал, достойнство, свободи и по някакъв начин свързват всички тях с икономиката.
- Какво според вас искат демонстрантите у нас - очевидно не желаят познатото статукво да се върне?
- Това, което категорично искат, е едно нещо - оставка. Самите те казват - оставка, а след това ще мислим за всичко останало. Разликата между България и съседна Турция например е, че при съседите управлява Реджеп Тайип Ердоган, който печели три или четири избори и протестите са срещу него. В България никой не спечели последните избори, следователно у нас положението е дори по-сложно. В Турция има сблъсък между два елита - старият, светски елит, който обаче може да бъде обвинен в аристократизъм, и новият, религиозен елит, който може да бъде обвинен в нетолерантност.
Сблъсъкът в Турция се появи, когато градската средна класа, която очакваше от Ердоган пробив по кюрдския въпрос, пробив със свободите, ограничаване влиянието на армията, не получи всичко това или пък полученото вървеше с някакъв тип забрани. В България нещата имаха една конкретна причина с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Нещата обаче много повече са свързани с усещането, че който и да спечели изборите, всъщност управляват хора от задкулисието, едни и същи хора. Думата "платен" неслучайно толкова често се споменава в тези протести. Такива ситуации раждат конспиративни теории за кръгове, за зависимости и т.н. Аз отдавна съм се отказал да вярвам във Великия заговор, вярвам в човешката глупост и грешка. Смятам, че в държава, в която не успяват малките планове, няма логика да успяват големите.
- Възможна ли е тогава появата на нови лица в политическия живот?
- Нови лица винаги може да се появят, но аз повикът за нови лица го слушам от 1989 г. Имаше поне три или четири вълни от нови лица - царското движение, ГЕРБ, преди това Гергьовден... По-скоро аз искам да видя лица с биография, а не задължително нови хора. Новите лица докато ги разучиш, докато им научиш зависимостите, може да се окажат по-лоши и от старите. Не е въпросът в това лицата да са нови, а да се сменят правилата, за да нямат хората усещането, че властта се сменя само формално, а отзад остават някакви хора.
- Неполитизирането на протестите у нас няма ли да ги обезсмисли в един момент?
- Това е голям въпрос. Може би в България се е изчерпало политическото лидерство, каквото го познаваме досега. Може би всеки лидер, включително, ако излезе сега, би бил делегимитиран, ако застане начело на протестите. Всеки, който натрапва някакъв вид политическо инженерство на протестите, ще се разочарова. То не може да бъде наложено, не може да изври отвътре, съществува едно глобално подозрение към всички и към всичко. Не бива да се очаква протестът да формулира подробен набор от искания или пък да излъчи лидерство. Това моментално ще го делегитимира и ще има раздори, както стана през февруари.
- Тогава?
- Тогава трябва всички останали субекти да говорят помежду си - политическите партии, институциите. Иначе с 10 хил. души да си говориш едновременно е трудно. Поне от някъде трябва да се почне. Може да има някакви наченки, но не виждам готовност за диалог.
- Колко голяма е ролята на социалните медии при протестите и те ли са гласът на недоволните?
- Нещата стават бързо, изведнъж, със силна организация в социалните медии. Хората, които излизат да протестират, тази градска среда, като в песента на "Куин" "иска всичко и го иска сега". Затова тези хора могат да бъдат удовлетворени само ако това, което искат, започне да се осъществява под една или друга форма. Ако си говорим за социалните медии, има и нещо друго, което трябва да бъде казано. На пръв поглед виждаме как хората се организират чрез тях за протести, как са гласът на недоволните, любопитните хаштагове. Между другото, направих проверка и се оказа, че не сме ние пионерите на хаштаговете като организационно средство, а молдовците при протестите през 2009 г.
Другата страна на въпроса е, че както добре се организират хората в социалните медии и интернет, така добре се организират и техните противници. В Бразилия например полицията има много изискани начини да снима човек и от тази снимка веднага да излезе цялото му досие. Оставете обаче полицията. Протестиращите имат политически и медийни противници. Това, което забелязвам сега, е, че сниман някъде на протеста човек, сложен в някой сайт и на този човек може да му бъде извадена цялата биография. Човек влачи след себе си в мрежата шлейф от информация. Този шлейф може да те захлупи и все нещо укоримо може да се извади за даден човек - или че има вуйчо владика, или че е участвал в някакъв проект, или някой негов приятел е бил в затвора, или е Фейсбук приятел с когото не трябва. Това е много неприятен начин да бъдат сривани хора и да бъдат помпани конспиративни теории.
- Станалото в Турция и отслабването на демонстрациите победа ли е за Ердоган над протестиращите?
- Не ми се струва, че можем въобще да говорим за победа. Това можем да го видим по един парадоксален начин в Египет - случилото се там беше отрицание на политиката на Ердоган. Ако турският премиер беше убедителен и неговият модел на справяне с протестите беше убедителен по някакъв начин, това щеше да се отрази и на Египет. Там става това, което Ердоган не искаше. Дори тактически да укротиш площад "Таксим", трябва по някакъв начин да отговориш на въпросите, които улицата поставя.
Ердоган е силен, защото зад него стои силна икономическа, социална, електорална подкрепа. За да победиш окончателно обаче, трябва твоите ценности да са се наложили окончателно, а такова усещане в Турция няма, хората не са убедени, че Ердоган е прав. В България аз не мога да си представя такива сценарии като при съседите - не мога да си представя как протестиращите са разпръсквани с водни оръдия. България и Турция тук са много различни. Там се сблъскват два елита, а тук има усещането, че не управляват партиите, политическите елити, а нещо, което стои зад тях. Темата какво представлява българският политически, институционален и експертен елит е много болезнена. И тези протести я поставят много остро.
- Накъде ще върви сега Турция - по пътя, по който я води Ердоган, и какво бъдеще очаква всички, които бяха на протестите?
- Обикновено в такива случаи историята прави полукрачки. Очаквам някои хора в партията на Ердоган, ако не и той самият, да направят част от нещата, които хората искат - да са доста по-внимателни по застрояването на градските части, да не прокарват толкова ясно проислямски закони, да не дразнят хората. Тук няма крайна победа - хората си взимат бележка, политиците си взимат бележка от исканията на хората и след това под някаква форма го изпълняват, за да не им се случи това, което им се е случило веднъж. В Бразилия например имаше много енергична реакция от Дилма Русеф на исканията на хората.
- Имате ли усещането, че се провали Арабската пролет с военния преврат в Египет?
- Аз смятам, че Арабската пролет победи с всичко, което се случи. Победи това, което се нарича "духът на Тахрир" - непоносимост към каквито и да било ограничения и извращения на това, което те наричат революция. Спомням си един от египтяните, които интервюирах, когото питах дали знае поговорката, че "революцията изяжда своите деца" и от нея винаги се възползват определени хора. Той ми каза нещо, което тогава ми прозвуча страшно патетично: "Тахрир е наблизо, винаги можем да се върнем там". Тогава го помислих за наивник. Парадоксално, но точно това се случи сега. Сваленият президент Мохамед Морси не беше изборът на огромната част от Арабската пролет. Морси и "Мюсюлмански братя" бяха организираната сила, която по някакъв начин можеше най-добре да се възползва от революцията, но не осъществяваше Арабската пролет. И изведнъж Тахрир се оказа наблизо. Морси показа нещо, което е важно за всички тези протести - не можеш да вземеш властта с 51% и после да мислиш, че всичко ти е позволено. При такива ситуации трябва да се опитваш да направиш така, че всички да са доволни.
- Смятате ли, че занапред и тук ще е валидна максимата "Орлов мост е наблизо, винаги можем да се върнем там"?
- Да, и мисля, че в близките години занапред той винаги ще е наблизо. И политиците, а и ние, журналистите, трябва много внимателно да преценяваме какво правим и защо го правим, за да бъдем наистина отговорни пред хората. Ивайло Дичев нарече това "глобално нетърпение" - харесва ми този израз. Няма вече кой да те чака да правиш дългосрочни планове, в които бавно градиш една държава. Светът е много по-бърз и принципът е "искам го сега, искам го веднага". Може веднага да не стане, но трябва да се дава вид, че го правиш и че вървиш натам.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
