Няма и месец от началото на годината, а у нас имаше две донорски ситуации. Благодарение на благородството на близките на загиналите бяха спасени шест души. Ще запазим ли този лъч светлина и занапред? Станахме ли по-добри? И по-често ли координаторите по донорство чуват "да"? "Стандарт" разговаря с д-р Мариана Симеонова, директор на Изпълнителната агенция по трансплантации (ИАТ).
--------------------
- Д-р Симеонова, две донорски ситуации за две седмици - случайност ли е това, късмет или се дължи на организацията на системата?
- Дължи се на хората, които взимат темата присърце, тъй като повече се говори за нея. Тяхната реакция е изява на съпричастност, на благородство. И на работата на колегите, които имаха нужда от една блага дума, от малко уважение към техния труд, защото той е не само строго специфичен. Той изисква много знания, физически усилия - 12-часови дежурства, но и много натоварване на психиката. Мисля, че тези две неща направиха донорството да не е вече новина, а явление, което предизвиква много тъга, но и радост, че някой друг е спасен. Хората започнаха да осъзнават, че сме едно цяло и трябва да си помагаме.
- Имате ли план - колко донорски ситуации искате да има през годината?
- Целта, която искаме да постигнем, не се измерва в цифри. Поставихме си като задача да видим проблемите и да променим нещата, така че да дадем възможност донорството да се случва. В страните, които има добре развита здравна система, донорството и трансплантациите са част от медицинската практика. Затова искаме тази година да обучим нови хора, които да могат да разпознават състоянието на мозъчна смърт, тъй като това е проблем. Като процент от загиналите мозъчната смърт не е много, но у нас той не се разпознава в голяма степен и ние продължаваме да лекуваме починал човек. Целта ни е да превърнем тази част от работата на реанимациите във всекидневна нормалната дейност на реанимациите.
- Имахте идея донори да се търсят и в общинските болници, ще стане ли тази година?
- Да, точно това работим в момента, анализираме ситуацията, за да помогнем на хората да диагностицират мозъчната смърт там, където работят.
- По-често ли чуват координаторите "да" от близките на починалите?
- Да, от тези 12 донорски ситуации, които имахме, при последните 5 нямаше отказ. За 2013-а имаме 23 докладвани донора, от тях
над 50% са реализирани
За 2012 г. отказите бяха 80% - от 10 докладвани случая - само 2 ситуации са реализирани.
- Защо близките започнаха по-често да дават съгласие и кой го прави?
- Това е много лично решение. Аз мисля, че това правят всички хора, които имат добротата в себе си и обичта към ближния си. В едно общество трябва да има това, защото сме едно цяло. В много по-развити държави аз съм се срещнала с това, че хората знаят болките на съседите си, а при нас в последните години това като че ли не е водещо. Но донорството показа, че то просто е маскирано зад другите проблеми. Хората, които дават съгласие, носят готовността в душата си, съгласието се дължи и на подхода на колегите - когато се знае, че един лекар е добър, че спасява човешки животи, хората нямат основание да не му вярват. Надявам се, че откритото говорене за донорството също помага.
- Кои са донорските ситуации, които няма да забравите, които са ви докоснали най-много?
- Имаше един случай, в който човек се беше съгласил за донорската ситуация, а след това се отказа поради семейни причини - не лични. Виждала съм много колеги, които правят всичко възможно - лекуват млад човек в реанимацията и той умира, тогава лекарите, сестрите плачат. Същото беше в този случай - при отказа човекът беше плакал, защото неговото лично убеждение беше, че трябва да дари, но е имал други причини да откаже.
С него е плакал и лекарят
Колегите, когато са подали донор, се интересуват - спасени ли са после пациентите, трансплантирани ли са. Това може да го разбере само човек, който е влизал в реанимация и знае каква е тяхната работа. При този недостиг на лекари хората, които останаха в тази тежка професия, го носят в душата си, за тях работата е мисия.
- Как се възстановяват после лекарите?
- Много е трудно, да, свикваш, но е много трудно. В първите години работа наблягаш повече, че спасяваш човешки живот, а по-голямо удоволствие от това няма. С годините разбираш, че невинаги можеш да помогнеш и това се отразява. Най-малкото е това, че не са имали време за семейството си, че нощният труд е цял живот. Най-тежко е това, което остава в душите им - не знам...
- Кое е най-страшното - чувство за вина или?
- Не, чувството за безсилие, че си направил всичко и не можеш да спасиш човека.
- Близките на донорите или реципиентите търсят ли се помежду си?
- Да, питали са ни, но не сме им давали информация, защото нямаме право. Ако трябва да бъда честна, душата ми го иска, защото знам, че тези хора, които са дали съгласие, искат да видят, че са спасили човешки живот, да видят частицата в другия. Трансплантираните искат да изразят признателността си, да я покажат в очите си, защото не смятам, че някой може да я изрази с думи.
- А сами намирали ли са се?
- Да, имаше два такива случая, може би, защото нашата страна е малка и не е трудно да се открият. Но съм чувала, че срещите са били трогателни и емоционални, никой нищо не е искал.
- Кой по-често търси другата страна - реципиентите или близките на донора?
- При нас са питали и близки и трансплантирани. Аз мисля, че е еднакво желанието.
- Имали ли сте случаи, в които близките отказват, а после се връщат размислили?
- Да, имали сме случаи, когато не са били сигурни в решението си и след разговори са се съгласявали
Нормално е да има съмнения
защото в душата им остава една празнина, която няма кой да запълни. Един от нашите координатори - д-р Иванов от Сливен, каза, че веднъж близките на починалия човек са казали - той беше много добър човек, помагаше винаги и на всички, сигурен съм, че иска да помогне и сега. Това е основното. Нямаме право да искаме насила всички да могат да бъдат донори. Правилният начин е да информираме хората, а те са достатъчно умни, за да разберат какво е донорството и този случай го доказва.
- Какво бихте искали да им кажете за донорството?
- Че имат право на това и то е тяхно решение, никой насила няма да ги накара да го направят и няма как да бъдат подведени, защото няма как да се получи мозъчна смърт в резултат на нелечение. Когато пристига човек с тежък кръвоизлив, травма, не може чрез нелекуване да изпадне в мозъчна смърт. Това може да доведе до утежняване на състоянието му, но не и до мозъчна смърт. Това състояние се доказва с много изследвания, в които участват различни лекари и няма как да се сгреши. У нас има случаи лекарите дори когато са сигурни, че е мозъчна смърт, пак да правят още една проверка. Много често хората се чудят защо пациенти с много тежки травми оживяват, а пациентите в мозъчна смърт - не. Но това е като една ръка, която може да е изгорена, в много тежко състояние и да се оправи с нужното лечение. Докато, ако на една дори здрава ръка, се спре притокът на кръв, тя ще некротизира.
При мозъчната смърт няма приток на кръв
и мозъкът няма как да оздравее.
- Кои са били най-трудните ви ситуации?
- Всеки случай е различен - но не може на мен да ми е толкова трудно, колкото на координатора, на хирурга, на реаниматорите. Няма по-трудна и отговорна работа от това. Всичко останало, колкото и да е трудна организацията, тя не може да се сравни с другата отговорност. Сега имаме някои проблеми, но отвсякъде получаваме съдействие. Все още транспортът на донора се поема от болниците, но те не получават нищо за това. Или да намерим лаборатория, в която да се направят нужните изследвания, ако в съответния град няма. Но най-трудното и в идеална ситуация остава за лекарите.
- Скоро с лиценз се сдоби още една болница за чернодробна трансплантация, не трябва ли да има таван на тази високоспециализирана дейност?
- Някои колеги смятат, че трябва да има по-малко центрове и те да са концентрирани, други смятат, че трябва да е обратното. Моето лично мнение е, че когато една болница отговаря на критериите и може да развива дейността, трябва да го прави.
- Какво стана с членството ни в "Евротрансплант"?
- След подписването на договора ще можем да участваме в обмен на органи, за които няма реципиенти в съответната държава. Това ще ни даде право да подаваме спешни пациенти, както и да се помогне на хората, които се нуждаят от трансплантации, които не правим тук - бял дроб и комбинирани - бял дроб и сърце, бъбреци и панкреас, както и на черва. Но каквото и да правим, трябва първо да си помогнем сами.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
