Политиците просто не желаят да чуят гласа на здравия разум, казва известният режисьор Костадин Бонев
Костадин Бонев, един от най-мислещите и оригинални творци в седмото ни изкуство, ще оглави журито в конкурса на Фестивала за ново европейско кино "Златната липа", който започва на 28 май в Стара Загора. Той ще дава оценки в компанията на Нана Джорджадзе, Каан Муждеджъ, Боян Вулетич, Елена Захарова. Бонев, чиято първа диплома е от Икономическия институт "Карл Маркс", а втората и третата са от ВИТИЗ, неотдавна спечели серия от родни и международни награди за "Потъването на Созопол" по едноименния роман на Ина Вълчанова. Миналата година в Ню Йорк лентата и създателите й бяха номинирани в седем категории и беше обявена за номер едно сред чуждестранните заглавия. Същевременно Бонев разбуни духовете с документалистиката за Вапцаров "Пет разказа за един разстрел". Кинаджията е дълбоко пристрастен към историята. Неговият "Военен кореспондент" за великия Йордан Йовков също е от топпопаденията в жанра.
- Какво подготвяте в момента, господин Бонев?
- С Влади Киров и оператора Константин Захов стягаме документален филм за разпада на Османската империя, за султан Абдул Хамид, за младотурците. Парадоксалното е, че когато той се е възкачил на престола - малко след Априлското въстание, в неговите владения са живели 2 милиона арменци и отгоре. А когато той умира през 1918-а, са останали около 300 000 от тях. Разпадът на империите в началото на ХХ век цели тяхното съхраняване - единствено от Австро-унгарската се раждат няколко малки демократични държави. Кемал Ататюрк успява по начина, по който го правят Ленин и Сталин. Хитлер пък се опита да възстанови Немската империя.
- Имало ли е, според вас, в онази епоха икономическа свобода за българите, или сме били класически роби?
- На този свят нищо не е черно-бяло. Когато душата ти не е свободна, всичко останало е под съмнение. Да си припомним, че Османската империя е наднационална. Турското Възраждане идва едва с Ататюрк - тогава започва да се говори за техния национализъм. Тогава кланетата над арменците се превръщат в механизъм, участващ в изграждането на новата държава. Не че не е имало кланета преди това, но те не са били извършвани под егидата на институцията. Докато през 1915-а са политическа доктрина на управляващите. Намерихме документи: членовете на правителството, осъществило геноцида, са осъдени на смърт в края на Първата световна война. Тези факти се знаят, но е друго, когато ги прочетеш в турски официални книжа - тогава са вън от всякакво съмнение.
- Открихте ли в архивите нещо интересно и неизвестно за вас до този момент за България?
- Да. Колкото и да съм се занимавал с македонски работи покрай филмите ми, съм пропуснал съществуването на Арменската рота през Балканските войни.
Онези момчета са пролели кръвта си за България
биейки се срещу новата турска държава. Второто, което открих, много ме натъжи. Прочетох го в мемоарите на Джамал паша. Знаем, че през 1913-а на България е дадена цялата, да я наречем, турска Тракия до Истанбул. Положили сме кости на хиляди наши войници, за да си вземем Одрин, Лозенград и останалите селища. Винаги съм подозирал, че има нещо неточно във версията, която ни предлагат по темата защо сме загубили тази българска територия. Оказва се, че Фердинанд и подчинените му не са знаели какво да правят с въпросните земи, нито как да ги управляват. И заради това ги изоставят. Но тези земи не са пусти - те са пълни с българи. Тъкмо те са подложени на сеч, когато турците ги завземат. Ние, българите, имаме навика вечно да обвиняваме някой друг за съдбата си. Да, турците ни са клали, но виновни за това са нашите родни политици.
- Какви са в крайна сметка чувствата ви към Вапцаров?
- Възхищавам му се. Никой не може да ме разубеди, че той е единственият ни поет, достигнал европейските висоти в периода, в който твори. Поради това не е бил разбиран - нито пък поезията му се е харесвала, докато е бил жив. Вапцаров не е бил глупак, когото са излъгали. Той е участвал в цялата история, която му е коствала главата, с ясното съзнание какво прави, че трябва да го направи и какво го очаква. Неговите предсмъртни стихове са написани три месеца преди обявяването на присъдата и на разстрела му. Така че той е имал много точен поглед към къде отива и какво следва. Има благородни метали, които не се смесват с останалите. Той е от този тип личности, изпреварващи с десетилетия обществото си. Вапцаров е имал няколко приятели художници, които единствени са разбирали поезията му - Борис Ангелушев, Александър Жендов и Стоян Сотиров. Около тях е гравитирал и Богомил Райнов, прибавяме и поетът Антон Попов. Това са близките му хора. Не Христо Радевски, не Георги Караславов...
- Йовков, другият ви любим образ, също е бил много преди съвременниците си...
- Те са хора, които остават изцяло верни на себе си. Дори не са си мислели какво ще кажат другите за тях, а са правили желаното и необходимото. Въпреки че Йовков остава кротък и привидно незабележим, а Вапцаров се лишава от живота си, те се родеят по абсолютно универсалните си за българите послания. Двамата обаче не получават награди, които всъщност не са чак толкова важни.
- Днес обаче състезанието за отличия продължава...
- В средите на интелектуалците по парадоксален начин се завърна носталгията по времената на Тодор Живков. Вълненията около званията, раздавани покрай 24 май, някога предизвикваха сума ти инфаркти на хора, които не бяха видели имената си в "Работническо дело" рано сутринта. Хубаво е човек да бъде похвален, но не това е най-главното.
- Как определяте дереджето на интелектуалеца тук и сега - не само в киното?
- Общувам с изключително свестни хора. Имаме страхотен потенциал - мъдреци, които могат да бъдат впрегнати в рационална кауза. Не говоря да бъдат впрегнати в политиката. Не им го пожелавам. Но техният опит, идеите им биха били гориво за предвижване напред. Христо Карастоянов, Елин Рахнев, Георги Господинов, Влади Киров и още много от техния висококачествен вид в различните сфери нямат думата.
Никой не ги пита какво мислят
Свикнали сме да претакаме пет-шест имена. Играем с една и съща колода карти от 80-те години насам. А има и други, които могат да кажат нещо съществено. Ако има кой да ги слуша, разбира се.
- Тоест вие сте категорично против интелектуалците да се забъркват в политиката?
- Абсолютно. Влезе ли интелектуалецът в политиката, спира да бъде интелектуалец. Това е вън от всякакво съмнение.
- Е, как да им повлияем тогава на властниците...
- Ами те не желаят това да се случва. Не им се ще да слушат здравия разум. Той им е чужд. Много е тъжно, защото се превръща в аксиома - от Стамболийски до влизането на България в Тристранния пакт. Сега плачем, че американците и англичаните са ни бомбардирали, но не отчитаме съгласието на тогавашния кабинет да влезем във войната. Днешните политици говорят и действат така, че човек се пита трябва ли да запази доброто си възпитание, когато ги коментира. Или да им каже нещата такива, каквито са. Основната им беда е в липсата на хоризонт. Всичко се върши на парче, документите се подписват на коляно. Придава се леко фриволен вид на онова, което се прави в културата.
А нашият труд е къртовски
Във фокуса трябва да бъдат малките създания и в най-отдалечените и бедни краища на България. Те чакат да им бъде открехната истината за собствените им възможности. Там, някъде из Северозапада или Родопите, растат невръстни гении, оставащи далеч от богатствата на културата.
- Откъде тази страст към историята у вас?
- Петимен съм за документалното кино, в което живи хора разказват истински истории. То е истинското. Търсим опорни точки за днешното си битие в събития, случили се преди години. Иначе рискуваме да повторим грешките на предшествениците. Нали се сещате за онзи анимационен филм, в който всяка сутрин селянин излиза от дома си и настъпва мотиката, която го удря по челото. Не бих искал да си мисля, че ние, като общност, сме в позицията на идиота, който не може да си спести цапардосването по главата. Би трябвало в един прекрасен миг да измислим как да избегнем сблъсъка.
- Вие сте шеф на международното жури в конкурса на Фестивала за ново европейско кино "Златната липа" в Стара Загора? Гледахте ли вече филмите?
- Не. Предпочитам да споделя вълнението с публиката в залата на Операта. Много съм надъхан, защото селекцията е изключително качествена и професионална. Това прави впечатление още от първото издание на форума, създаден от Магдалена Ралчева.
- Били сте по фестивали и в Далечния изток...
- В Тайпе не само показахме филма "Търпението на камъка", но дори успяхме да го продадем. Точно в този момент хората празнуваха рождения ден на Конфуций - в манастира, където той е живял. За първи път неволно попаднах в общност, съвсем различна от нашата. В един двор буквално се бяха натъпкали толкова много хора, че нямаше никакъв шанс някой от тях да успее да излезе. На всичкото отгоре в четирите ъгъла имаше гигантски триметрови барабани, които гръмваха периодично. Беше оглушително. През това време службата продължаваше с каканижене, от което аз, естествено, нищичко не разбирах. Щях да откача сред тези хора, които явно се чувстваха съвсем уютно. Подобно клаустрофобично приключение е мор за европееца, а за домакините беше напълно закономерно. Дори не помня как успях да изляза. Не се почувствах на висотата на тази изключителност. Побързах да се махна. Понякога екзотиката не ни понася. Имаше фейлетон "Лувърът за пет минути".
- Помните ли първия си досег с изкуството?
- Поради всеобщата бедност вкъщи имаше радиоточка. По нея слушах първо фолклорен концерт, а след това - симфоничен. Помня и досега учебните програми, вероятно по "Христо Ботев", в които тълкуваха класическите произведения. Децата като мен, някъде в малките села, можеха да слушат всичко това - Моцарт след "Изкарай, Гано, говеда" на Борис Машалов. А в неделя след обед - радиотеатърът. Вечерта - "Съдбата на човека" с целия ужас на Втората световна война. На някой може да му прозвучи като "аборигени от Африка", но никога не мога да омаловажа познанията, получени тогава от радиоточката. И това не е носталгия по социализма, когато баща ми успяваше само веднъж в седмицата да донесе някакви колбаси. Когато бях на 10-12, в Трявна се въртяха филмите на Акира Куросава, Иржи Менцел и на кой ли не още. Днес това не е възможно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
