Когато героите дойдат при теб, само Вселената е срок
Българите често сме повече камъни, отколкото хора, но с камък се гради дом, казва Здравка Евтимова
Здравка Евтимова е от онези писатели, които докосват душата ти и преживяваш написаното дълго, след като си прочел последната страница. Автор на десетки разкази, на четири романа, превеждана в близо 30 страни, част от преводите си прави сама. При тази впечатляваща творческа биография, очаквам със страхопочитание срещата си с писателката. Три часа по-късно вече я чувствам като близка приятелка, която познавам поне от 20 г. Срещаме се пред Народния театър, точно до Министерство на отбраната, където Здравка работи като преводач от 1999 г. Моли ме за 10 минути "проветряване на главата" от работния ден, а аз не спирам да се чудя как е възможно един и същи човек да превежда натовски документи и в същото време да пише такива невероятни творби като романа "Една и съща река". Затова и решавам това да е първият ми въпрос. А после си говорим за любовта, за омразата и агресията, за писането, за щастието, за родния й Перник и за атентатите в Брюксел, където Здравка е била на четиригодишен мандат.
*Агресията е като съсирена кръв
*Ако ключът на доброто у нас се счупи, ще станем друг биологичен вид
*Нощта довежда разказите върху хартията
*Като малка си мислех, че Йовков е наш съсед
- Госпожо Евтимова, как съчетавате работата като преводач в Министерство на отбраната с писането на разкази и романи?
- Работата в министерството е силно натоварваща - човек трябва да бъде максимално точен, да се справи в определен отрязък от време по убедителен начин. Добре е, че имам доверие на двете си колежки. Това ми дава увереност, че като отида на работа, ще срещна в тяхно лице високи знания и добронамереност. Хората в тази институция знаят, че не могат да се търсят оправдания, че сроковете трябва да се спазват. Тази строгост ми помага в живота. Аз бях един много нетърпелив човек. Преводите и работата в министерството ме научиха на внимание и уважение към детайла. Що се отнася до писането на проза - то е безкрайна територия. Става въпрос за две страни - едната е изпълнена с труд и изисквания, учещи те да не се огъваш, да не се поддаваш на униние. Другата страна, писането, е състояние, когато се чувстваш свободен. Ако героите ти решат да дойдат при теб, те са или твои приятели, или твои врагове, но тогава нямаш срокове, тогава само Вселената е срок.
- Кога е вашето време за писане?
- Обичам да работя нощем, когато е много тихо, когато хората са заспали. Нощта прави разказите, тя ги довежда върху хартията.
- Как се ражда един ваш разказ?
- Не знам как става това. Може би от дума, която съм чула, физиономия, която съм видяла, човек, който се е навел безпомощно, един угаснал поглед или поглед, който е готов да се бори, усмивка на непознат човек... Така стават нещата, стига да има време човек. А аз не бих казала, че имам много, може би затова разказите ми са кратки (смее се). Признавам си честно, че си записвам имената на героите, защото често ми се случва да ги забравям. Виждам героя, зная как изглежда, какъв човек е, но забравям как съм го кръстила. Затова една от колежките ми, Михаела Михайлова, на която се доверявам и която чете нещата ми, ме пита: Абе в началото тоя се казва Павел, а после става Атанас.
- Къде е сърцето на Здравка Евтимова?
- Може би сърцето ми е при децата. Героите са изключително важни, работата също. Това са две страни на дните ми, без които не мога. Но най-важното са децата и общуването с хората. Много ми е трудно да имам някакви търкания, да се карам с някого. Смятам, че това е не само загубено време, това е като съсирена кръв - тя не създава, а слага край, превръща умовете в блата. Затова лошото отношение ме измъчва. Сърцето ми е там - да превръщам потенциалния край ако не в приятелство, то поне в кратка усмивка. Когато успея, се чувствам щастлива.
- Ние обаче живеем в много трудно време, всеки се бори за оцеляването си. Успяваме ли да останем хора въпреки вълчето време?
- Човек е така създаден, че иска да бъде оценен. Той може да е озлобен, защото е бил унижаван, окраден, защото неговите качества не са били забелязани. Както едно прекрасно дръвче, ако не го поливаш, ще загине от сушата, така и качествата на един човек изсъхват и на тяхно място остава агресията. Именно агресията е тази съсирена кръв, за която говоря. Тя убива не само хората, срещу които е насочена, а и този, който я усеща в себе си. Вярвам, че всеки човек има свой механизъм, желание да избяга от сенките, прибирайки се у дома, където го чака близък с нещо светло и хубаво. Очакването ни дава сила да се прибираме в доброто. Много се страхувам, че щитът на човещината може да се стопи. Всеки механизъм се износва, поврежда се. Ако под влияние на всички напрегнати часове, които изживяваме, ключът на доброто изведнъж се счупи, в какво ще се превърнем? В биологичен вид, при който стойността на живота се свежда до силата на зъбите и свирепостта на смукалата, които поглъщат плътта на жертвата, някаква разновидност на кучешката тения. Едно ни спасява - въпреки трудностите, безпаричието, унижението, остава желанието да означаваме нещо за друго човешко същество, надеждата, че у нас има пътека, водеща някого до изгрев.
- Оправдана ли е обаче тази надежда, при условие че все по-често виждаме агресията и злобата в действие?
- Човек е едновременно изначално и добър, и зъл. Понякога, проявявайки своята зла страна, човек се съхранява. Но ако позволи унижението да го удави, ако разреши на завистта да порасне по-голяма от сърцето, ако раната, която са му нанесли, започне да го управлява, този човек е загубен. Тогава той сам чупи ключа на доброто у себе си. Невъзможно е да няма и от черната краска у нас. Но аз дълбоко вярвам, че ако се отнесеш с уважение към един човек, независимо дали той мете улицата, мие тоалетни, генерира научни теории, той ще усети, че се стремиш да видиш неговата силна страна и му помагаш да не я изгуби. Понеже говорихме за агресията, ще ви разкажа какво ми се случи неотдавна. Една вечер се връщам от работа в Перник, където живея, и виждам как между блоковете един млад мъж бие до кръв друг. Най-странното е, че битият беше физически по-силен, а се бе свил, поемаше юмруците и не посмяваше да им отвърне. Зная какво е да трепериш за живота на детето си. Помислих за майката на това момче, което преглъщаше ударите с окървавено лице. Отидох и попитах бияча: Ти защо го биеш? А в това време от балконите наблюдаваха гроздове от хора, но никой не слизаше долу. От това просто ми настръхва косата и сега. Явно обаче някой се беше обадил в полицията; патрулката пристигна сравнително бързо, иначе и аз щях да си отида я без зъб, я без челюст. Тогава ми хрумна, че ако агресията и злобата се материализират, ще е под формата на съсирена кръв, а не отрова. Защото срещу отровата може да се вземе антидот, а когато кръвта вече е съсирена, спасение няма.
- Как трябва да се действа в ситуации, каквато описахте - на принципа "зъб за зъб, око за око" или "ако ти ударят една буза, обърни и другата"?
- Според мен трябва да се спазва законът, който следва да бъде валиден с непреодолима сила за всички. Когато човек знае, че има много строго наказание, че не може да се измъкне, без да заплати за злото, което е извършил, тогава принципът "око за око, зъб за зъб" ще бъде лишен от смисъл. Не смятам, че да се оставиш да те удрят и по другата буза, е решение.
- Може би това ни измъчва най-много - усещането за безнаказаност и липсата на справедливост.
- Едва ли сме чак толкова безнадеждни. Макар че съм виждала и отчаяни хора, стиснали глава между ръцете си. Може би затова пиша - за да прогоня безсилието първо от себе си, дано и от някои други хора. Едва ли изгубилия надежда ще ми повярва лесно, но се надявам да се замисли за миг. Мисълта е началото на всяка борба. Докато имаме кръв под кожата и мисъл в дните си, не се предаваме. Дори и в най-гъстия мрак, човек е по-голям от отчаянието.
- Това го има във вашите герои - носят тъга в себе си, но и желание за борба.
- Не знам защо става така. Аз не искам да направя разказа тъжен, но той така се получава.
- Опитвате ли се да вложите в героите ви надеждата, че има утре?
- Когато се опитвам да вложа каквото и да било, просто престава да ми се пише и въобще не поглеждам компютъра. Река ли си: този така ще направи, нищо не се получава, имам усещането, че трябва да свърша нещо напълно безполезно и лишено от смисъл. Затова оставям героите ми да постъпват както пожелаят. Често остават тъжни. Колкото и да ми се иска, не мога да избягам от тъгата. Иска ми се да бъде по-светло. Даже и моята издателка Божана Апостолова ми казва да напиша една весела и смешна книга. Аз й обещавам от години, но не успявам да го сторя. Признавам - писането е моята почивка, правя го за радост; пари, както се вижда, не съм спечелила. Хората си казват: Тя е глупава. Ако превежда, все пак ще изкара някой лев. Но нима хората, които обичат да снимат полето, печелят пари от това? Или пък тези, които обикалят километри в търсене на бял бор? Аз го виждам този бял бор, като седна да пиша.
- Пишете за обикновените хора, каквито ни заобикалят. Какво ви привлича в тях и какво ги прави толкова реални?
- Много често реалността е това, което нямам. Другите хора нямат различни неща. Ще ми се моите герои да получават онова, за което мечтаят - поне прашинка от него. Казвам си: защо като аз се чувствам притисната и смачкана, и героят ми да е така? Жалко е, че героите много приличат на авторите си.
- Перничани присъстват в творбите ви. Какви хора са те, много фолклор има за тях?
- Как няма да присъстват, като съм родена в Перник, живея там толкова години и се чувствам спокойна сред тези хора. Наричат ни "винкели", "железари", "мотики" и как ли не. Трите ми деца са перничани. Моят зет е перничанин, снаха ми е перничанка, двете ми внучета са такива, въпреки че едното живее в Германия.
- Имате много творби, много от тях са превеждани в чужбина. Коя ви е най-любимата или това е като с децата - не може да отличите само едно?
- Аз сама превеждам нещата си на английски. Сега Давид Бернщайн ще превежда романа ми "Една и съща река" на чешки. В Италия ще правят второ издание на романа "Четвъртък", следвайки бележките на известния италианския учен българист професор Джузепе Дел Агата. Първото издание бе преведено на италиански от английски от Франческа Саммарко. Професор Дел Агата е запалил своята студентка, Алесандра Бертучели, да преведе "Една и съща река" на италиански, аз сега превеждам - много бавно и трудно - книгата на английски за едно лондонско издателство. Правя преводи-подаръци за мои приятели писатели и поети. Знам, че ако им купя нещо, може би няма да го използват, но когато преведа нещо тяхно и хубаво, това е много светъл подарък за пишещ човек.
- Може ли човек да оцелее финансово в България, ако разчита само на писането?
- Възможно е да има хора, които се справят, но аз не успявам. Имам един разказ, който не зная как и защо написах, на български се казва "Страницата" и излезе в "Офнюз", а в САЩ го бяха нарекли "Нож в моето чекмедже". Той попадна в американска антология на разкази с неочакван край. Имах късмет в журито да има една литературна агентка, която прояви интерес да види и други мои неща. Не ми обещава, че ще ме представя пред големи издателства, аз иначе публикувам в университетски такива. Сега чакам отговор от нея, но не завися от това. Хубавото е, че работата в МО ми дава достатъчно, за да си плащам сметките и да купя подарък на внучетата. Писането е щастливо време, много кратко и неочаквано. Прилича на хората, които обичат хвърчила - както пускаш хвърчило, така изпращаш на свобода един разказ, за да видиш дали ще полети. И е хубаво това, че вече сме отворени към света, не е нужно да правиш мили очи на никой литературен кръг в България. Благодарение на писането съм видяла различни места по света - Китай, Швейцария, Италия, САЩ. Нито за миг не си въобразявам, че носът ми докосва облаците. Зная, човекът е такъв, какъвто е. Някой отначало опитва да се представи като велик, описва колко прекрасно живее някъде. Аз му казвам: А ти знаеш ли, че имам 14 череши в страхотното Старо село край Радомир, от които 8 сама съм присадила. Никой не може да ми даде радостта, която изпитвам, виждайки, че черешата се е прихванала. Мисли си човекът - колко е хубаво, че ме е настанил в добър хотел и мога да съзерцавам листата на бряста през прозореца. Но не е виждал дивото ждрело на Трън.
- Имате роман, който се казва "Една и съща река". Имаме ли навик българите да стъпваме в една и съща река?
- Българите сме и реката, и дъното й, и дъждът и сушата. Аз вярвам, че сме един народ неизтребим. Ние, българките, без да искаме, задължително раждаме умни и талантливи деца. Може и да не е вярно, но веднъж прочетох, че има много леко завишение на радиоактивния фон, затова, дори и да не сме толкова блестящи, децата ни идват на света умни. Повярвах, че ако искаме, ще влезем в една и съща река сто пъти, защото ние създаваме своето време и своята вода. Често сме повече камъни, отколкото хора - твърди, неотстъпчиви. Но един камък може да бъде използван за много неща. Можеш да го запокитиш срещу някой подлец, но е по-добре да го сложиш в градежа на дом за човека, когото обичаш. С обичта си българите правят реката непресъхваща и дори да са далеч от родината, тя се влива в сърцата им.
- Разговорът стана малко тъжен, затова ще ви питам: какво ви прави щастлива?
- Децата! Обичам хората, които са преодолели обидата, станали са по-едри от нея. Щастлива съм, когато посадя едно дръвче и то се е прихваща на тая дива пернишка земя. Носи ми голяма радост, когато някой човек се е отървал от болестта и го срещам здрав и як на улицата. Щастлива съм и когато ми кажат, че приемат някой мой разказ или книга, но това е по-назад в личната ми класация.
- Кой е авторът, който ви е докоснал най-много?
- Знам наизуст много разкази на Йордан Йовков. Баща ми много го обичаше и така говореше за него, че като бях малка си мислех, че е наш съсед. И питах баща ми, който попийваше като всички перничани: Тате, ти на него ли купуваш ракията, или той на теб? А баща ми отговаряше, сочейки ми книгата на Йовков, а аз се чудех как човек може да бъде книга. Възхищавам се безкрай на Чехов. Сега съм се абонирала за силни разкази, подбрани от американски литературни критици. Друг светъл любимец в нашия дом е Димчо Дебелянов.
- Вие сте живяла четири години в Брюксел. Как приехте новината за терористичните атентати там, убили 30 невинни хора?
- Тази новина ме разтърси. Два-три дни не бях на себе си, защото познавам Брюксел като един изключително спокоен град. Многократно съм прекосявала с велосипед кварталите "Моленбек" и "Скарбек". В "Моленбек" паднах зле от колелото, араби ми се притекоха на помощ, а аз нямах никакъв страх. Сега светлината, с която си спомням този град, помръкна, бе заместена от напрежение и мъчителна тъга за невинните жертви, за техните близки. Била съм много близо до това да загубя големия си син, минала съм през този ад. Когато трепериш да излязат медицинските изследвания на близък човек, когато обичаш някого повече от себе си, не можеш да посегнеш на живота на други човешки същества. Какви са тези терористи, нямат ли близки, не знаят ли какво е най-скъпият човек да напусне живота ти!
- Кое е по-силно - любовта или омразата?
- Според мен това е като човек, който стои на ръба на пропаст. Омразата е пропастта, а животът е една крачка встрани от нея. Всеки сам за себе си трябва да реши кое е по-силно за него - дали любовта, или бездната. Смятам, че за повечето хора изборът, към който се стремим, е не само любовта, а и смелостта да превърнем сърцата си в маркери, които предупреждават: Хора, тук има пропаст, ето го, това е черният й ръб. Хванете се за ръце, за да спрем младите и тези, които обичаме, да не се подлъжат да тръгнат натам.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
