Димитър Баненкин е новото име във вълната от тв сериали, която мощно и мащабно залива родния ефир. Той е поредният актьор от класическата генерация на 90-те, който се завръща в България в името на занаята, рейтинга и своеобразната носталгия, която обаче няма нищо общо със социалистическия реализъм. Михаил Билалов, Ваня Цветкова, Георги Стайков и София Кузева, които акостираха в родината, за да снимат в кримки и сапунки, нажежиха любопитството към актьорите, избрали свободата след избухването на домораслата демокрация. Сега на ход е Баненкин, който е по-скоро театрал като Билалов, а не кинаджия като Ваня и Стайков. Синеокият мъж, който над 20 години живее и работи в Германия, е стопроцентов късметлия: той се превъплъщава в действителен политически персонаж в сага, която няма да бъде продължавана заради воплите и мераците на зрителите във Фейсбук. Това е достойно за професията и притеснително за хонорара. В "Недадените" на БНТ Баненкин се превръща в печално известния политик Александър Белев - комисар по еврейските въпроси, влязъл в хрониките на 40-те години с антисемитските си възгледи и със създаването на организацията "Ратник". Освен в интригите около отменената депортация на българските евреи през Втората световна война той участва и в любовен триъгълник със своята секретарка Лиляна Паница (Лидия Инджова), която прочита заповедта за нечовешката акция и предупреждава лидерите на еврейската общност у нас, и активиста Илия Добревски (Стефан Додуров).
Когато Емил Бонев вика Баненкин на разговор в София за ролята, Митко го пита: "Защо рискуваш? Не съм играл 23 години! Нима ми имаш доверие?" Бонев му отвръща: "Нямам колебание - ти си единственият, който може да изиграе тази роля."
12-серийната драма е по сценарий на Емил Бонев, ексдиректор на пловдивската трупа. Почти 10 години той пише своята история, консултирайки се с експерти от различни сфери. Режисьори са Вито Бонев и Иван Митов. Проектът на продуцентската компания "Артишок" спечели субсидия от над 2 милиона лева на сесията на "Сан Стефано" миналата година. Всичко се случва между 1940 и 1945 г., когато на Балканите ври и кипи, а Съветският съюз и великите сили на Запада водят битка за политическо и икономическо влияние на полуострова. Пенко Господинов е цар Борис Трети, а неговата съпруга Анастасия Лютова е царица Йоана. Марин Янев е Богдан Филов - министър-председателят, който по-късно е изправен пред Народния съд заради присъединяването на страната ни към хитлеристката коалиция, професорът археолог, който жертва науката заради политиката. Владимир Пенев е митрополит Кирил Пловдивски, Орлин Дяков е митрополит Стефан Софийски.
Камен Донев, Мариус Куркински и Стоян Радев отново доказват блестящия си талант в силно драматични роли. Роберт Янакиев влиза в кожата на вътрешния министър и фашистки лидер Петър Габровски. Кирил Бояджиев е Димитър Пешев - депутатът, който защитава евреите от старите български територии, заплашени да потеглят към Аушвиц. Духовният водач Петър Дънов е Иван Самоковлиев, неговият последовател Любомир Лулчев е Вельо Горанов. Особено интересен е Стоян Миндов, който става Елин Пелин. Снимките бяха в резиденция "Врана", в покрайнините на София, в бившия царски дворец "Кричим", в храм-паметника "Свети Александър Невски", в къщата на Донка Паприкова, българската Майка Тереза.
- Г-н Баненкин, как оценявате това, което се случва в България тук и сега?
- Когато Бойко Борисов стана премиер, бях донякъде изненадан - нямаше кой знае какъв политически опит. След това стана ясно, че притежава отлична интуиция - а това върши много работа. После се оказа, че битката с корупцията закъснява. Но европейските лидери очакваха много от него. Те казваха: "Това е човекът от България!" Жалко, че сега подаде оставката на кабинета си. Чух мотивите му и уважавам решението му. Още повече че той се държи много мъжки. Не знам обаче дали всичко това е искрено. А съм и противник на бързите рискове. Още повече че няма кой да поеме топката. В момента всички говорим, че държавата и нацията се чувстват като във вакуум. Мандатът трябваше да бъде довършен. В Испания също хиляди протестират по улиците със седмици наред, но никой не напуска поста си. Народът трябва да осъзнае, че икономическите проблеми не могат да бъдат решени на мига - каквото и правителство да дойде. Да не гледаме Белгия, която по година кара на автопилот - там икономиката работи, корпорациите са на мястото си, така че е съвсем различно. При нас, а и не само, нищо значимо не може да се случи от днес за утре. Вероятно решението на Борисов е добре премислен ход.
Увертюра в стратегията му за следващите избори
Има някаква драматургия, която не разбирам в детайли и докрай. И то не защото съм аполитичен, а защото ситуацията се мени всяка минута. Мъчно ми е за България. Имаше период от 8 години, в които не бях си идвал. Сега нещата са различни. Но не може само да мрънкаме. Не е редно сами да отнемаме вярата си. Но е и вярно, че майка ми получи 300 лева сметка за ток. И все пак съм оптимист.
- Как медиите в Германия коментират събитията у нас?
- Както казват немците - в края на чинията. Ние не можем да бъдем сред основните блюда за тях. Отделят ни място някъде към финала на новините. Защото сме малка държава. Те се вълнуват от ставащото в Гърция, Испания и Португалия - там наливат много пари. Следят отношенията си с Франция, Англия и Щатите - те са велики сили като тях. Забавляват се с Берлускони, който отново иска да става премиер на Италия - ако това се превърне във факт, ще е най-големият виц на годината.
- Вие сте се оттеглили от родината тъкмо навреме - през 1990 г., когато публиката отказа да гледа спектаклите в театрите и предпочете зрелищата по площадите. Защо решихте да го направите?
- По икономически причини. А понякога те могат да бъдат много лични и мъчителни. Заминах за Германия, без да познавам почти никого. Установих се в Мюнхен и две години работих всичко, за което можех да получа някаква заплата. После ми провървя. Влязох в сериозния ресторантьорски бизнес. Постепенно успях да отворя собствени заведения. В Бавария е красиво, спокойно и уютно. Индустриалните райони са извън историческите места. Всички идват там, защото стандартът е много висок и всичко е добре платено.
- Опитахте ли да се присъедините към някоя арт трупа?
- Не. Нито за миг не съм си и помислил, че мога да се занимавам с театър. Една от основните мисии на актьора е да възпитава публиката, като отправя послания на разбираем за нея език - това обикновено е майчиният за него. Иначе е много трудно. Щастливците като Санчо Финци са малко - свалям му шапка.
Не съм правил и опит да се озова на сцената
Веднъж срещнах български режисьор, който продаваше билети по една марка на Александър плац. Много талантлив, много добър човек, но не успя да направи нищо повече. В киното също беше абсурд да попадна. Уважаван и постоянен гост в мой ресторант, самият той артист, ми предложи да преподавам актьорско майсторство на социални педагози - искали хората да се поочупят, да се освободят от задръжките си пред публика, било необходимо за пряката им работа. Направих концепция и водех лекции два семестъра. Човекът се извини, че плаща малко - навремето бяха 1000 марки. Но парите не ме вълнуваха. Друг път продуцент на известен самодеен театър ме покани да стана Мак Мърфи в "Полет над кукувиче гнездо". Рекох си: "Абе, защо да не си начеша крастата." Приготвих си текста за първата репетиция и бях точен в предварително обявения час. Хората обаче закъсняха с по 30 минути. На другия ден това се повтори, а на третия - потрети. Останах доста изненадан и се отказах.
- Какво става с бизнеса ви?
- Разпродадох го. За да мога спокойно да се отдам на актьорската си професия в България. В Бавария криза не съществува. Просто нямаше как да управлявам от дистанция, а на друг не бих могъл да разчитам. Когато Емил Бонев ме покани за "Недадените", започнах да пускам заведенията си едно след друго на пазара. Последно остана моето любимо арт джаз кафе - там всяка събота правехме концерти, постоянно организирахме изложби на млади художници, хората купуваха картините им. Имаше много дух в цялата тази работа.
- Как успяхте да постигнете толкова завидно социално положение?
- С труд и със заеми.
В един момент дължах милион и двеста хиляди марки
Но никога не съм изпадал в паника. По-голямата част от досегашния ми съзнателен живот премина в Германия - детството не се брои, то е прекрасно и безметежно. Сега вече не правя равносметки - дали съм придобил навици на европеец, дали съм останал българин. Там приятелите ми са само немци. Тачат ме хората. По едно време бях говорител на ресторантьорската гилдия в Бавария. Разбира се, че Германия ми харесва много - уредена и спокойна държава. Но ние винаги гледаме в тенджерата на другия.
- Хиляди българи ще ви кажат: "Ти си луд! Да зарежеш питомното, за да гониш дивото!"
- Няма проблем - аз съм на час и половина със самолет. Бях женен за германка, но се разведох. Дъщеря ми е там, учи във френска гимназия. Казва се Мия - аз избрах името й.
- Имахте ли ресторант с българска национална кухня?
- Не. В Германия има много гърци, италианци, турци, които отдавна са отворили кръчми. Българска не би успяла - има само две, и то винаги са на ръба. Немците ходят най-често на гръцко, така са свикнали.
- Да не би все пак да ви е станало скучно?
- Не, в никакъв случай. Но се прибрах, за да получа това, което не може да ми се случи там - да бъда актьор. Затова сега съм много щастлив, чувствам се прекрасно. Моите приятели тук все се притесняват - дали съм доволен, дали ми е комфортно. А на мен ми е хубаво. България има страхотни таланти. Трябва да бъдат пазени. Но актьор актьора да обича - никога! Няма го никъде по света. Идете в Холивуд - всеки говори зад гърба на другия. Но сега гълтам всяко представление вечер по театрите. Гледах "Ричард Трети" - супер е, в типичния стил на Теди Москов. Той има страхотно въображение, изключително интилигентен. Чак понякога му се ядосвам. Веднъж му казах: "Е, добре, предавам се, умори ме." Неговият "Сирано" е прекрасен, а "Едно малко радио" с Мая Новоселска е ужасно високо постижение - тя няма равна на себе си. Тотална демонстрация на дарби. Камен Донев и Мариус Куркински са другите върхове.
- Кой ви ориса в театъра?
- Двама велики интелектуалци - Йордан Радичков и Крикор Азарян. Бях на 7 години, когато Коко дойде да поставя "Януари" в Пазарджик. Явих се на кастинг за сина на Сусо - това беше Иван Григоров. Азарян ме избра без колебание. Радичков седеше в салона на всяка репетиция. Подобни неща не се забравят.
Никой не ме е подготвял за ВИТИЗ
Изпратих сестра ми в София, за да види дали са ме приели. Тя започнала отдолу нагоре - 3500 човека, не като сега. Открила ме втори в списъка - вече с прималели от притеснение колене. Първи беше Момчо Карамитев. Най-близкият ми приятел в класа беше Емил Бонев. С Деси Стойчева пък бяхме двойка в продължение на три сезона в "Нерви за любов" на Кирил Топалов в Театър 199. В Младежкия участвах в "Упражнения за пет пръста" и във "Вива Академия". Когато завършихме, там имаше само едно място - остана Момчо Карамитев. Мен ме разпределиха в Пазарджик. Но ми беше много добре. Играх прекрасни роли. Един ден дойде Ники Ламбрев и каза: "Взимат те в Театър "София". Влязох в "Питър Пан", а после с група колеги решихме да правим друг вид изкуство и създадохме трупата, наречена "Зад канала". Тъкмо започнахме репетициите на "Хоровод", и аз заминах. Вече имах две роли в киното - в "Място под слънцето" и в "Под игото". Снимах с най-големите - с Калата, с Парцалев, с Митко Буйнозов - светла им памет. Играх поне в 8 представления на телевизионния театър, в детски предавания, в мюзикъли. Не съм се натискал за главни роли - беше важен опитът и хонорарите.
- С кого бяхте гадже във ВИТИЗ?
- О, много бяха.
- Откъде идва вашата фамилия?
- Не ме питайте! Голям резил! Не зная.
- С кого имате най-много сцени в "Недадените"?
- С Лидия Инджова. С ужасно удоволствие снимам с нея. Тя знае какво иска - което не се случва на всяка актриса на тази крехка възраст. Нейната героиня и моят герой имат сложна връзка - страстта не пита. Тя е страшно влюбена в него, той в нея - пълно нещастие. Обречена. За Белев се знае много малко - самотен, отчужден човек. Няма и снимки, дори цветът на очите му не е известен. Единак. Краен в самотата си. Начетен мъж, истински интелектуалец, образован, дисциплиниран. Но отрицателен. Лесно се играе лошият - той винаги остава в спомените на публиката. Не ме интересува, че хората ще ме намразят.
Скучно е да играеш добричкия
А и Александър Белев е в развитие, макар че на финала изпада в апатия.
- Знаехте ли нещо за него и за еврейската сага преди старта на филма?
- Не познавах добре този период от историята ни. Емил Бонев ни даде не само папката със сценария, но и още една - пълна с проучвания, документи, оригинали от архивите. Каза: "Четете и се радвайте." България винаги е била много трудна страна. Пазя се от това, да я героизирам. Но си имаме своите летописи. Наскоро гледах репортаж от Плевен за музея "Банята". Светлин Русев е подарил 300 картини - от Майстора до Пикасо и Ван Гог. Сградата е правена от най-големия български архитект. А някои от местните мислят, че е била турска баня. Няма нужда да се сравняваме с гигантите. Нямаме Толстой, но имаме Иван Вазов. Нямаме Гарибалди, но се гордеем с Васил Левски.
- Какво научихте покрай "Недадените"?
- Че цар Борис е бил голям дипломат. За да запази евреите, се е мятал ту наляво, ту надясно, ту на Изток, ту на Запад. Неслучайно Хитлер е казвал: "Той е хитър като лисица."
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
