Русия не може да разцепи Европа. Но Европа се разделя заради Русия.
Русия няма политическото влияние и икономическия ресурс, нито пък идеологическата привлекателност и алтернативност (извън подкрепата на крайно десните националистически партии в Европа) за да отклони която и да било страна-членка на Евросъюза в посока Евразия.
Но процесите вътре в ЕС - по повод Русия - все по-ясно оформят две тенденции. Едната условно може да се нарече про-европейска, докато другата е доминиращо анти-руска. Като основата за подобно разделение е визията за бъдещето на европейската сигурност. Докато в първия случай сигурността на Европа се разглежда като неразривно свързана с тази на Русия, то във втория тя се конструира като сигурност без и срещу Русия.
И двете тенденции си имат своите носители. Анти-руската позиция се проповядва главно от съседите на Русия – Полша, прибалтийските страни, скандинавските държави (начело с Швеция), Румъния, като към нея се придържа и силно евро-атлантически ангажираната Великобритания. Тези страни са най-малко склонни да виждат решение в диалога и търсят гаранции за сигурност преди всичко във военната сфера. До голяма степен този подход се стреми да изолира Русия, да оформи своеобразен буферен санитарен пояс около нея, ясно ситуирайки границите на европейското политическо пространство по западната руска граница. Това обаче
не води до решаване, а до задълбочаване на проблемите
дестабилизира, вътрешно разделя и дългосрочно конфронтира населението на съседните пост-съветскти държави, консолидира руското общество в подкрепа на политиката на Путин, снабдява го с необходимото морално оправдание за намеса в защита на руското и рускоезично население в близката чужбина.
Показателно е, че от формулировката „стратегическо партьорство", определяща до неотдавна отношенията ЕС-Русия, от официални изказванията на политици от тези държави изчезна не само прилагателното „стратегическо", но и съществителното „партньор" се заменя с термина „враг" (който се избягваше в международната лексика дори по времето на студената война).
От друга страна тази политика подхранва възраждането на национализмите и от двете страни на барикадата, както и събуждането на нови реваншизми в Европа като цяло. Тласкайки същевременно Русия на Изток (не само към Китай, Индия и Турция, но и към Иран, Египет и т.н.), в търсенето на нови геостратегически партньорства, което в дългосрочен план едва ли е от полза за Европа.
Втората линия се асоциира преди всичко със страните от Централна и Южна Европа – Чехия, Словакия, Унгария, Австрия, Италия, Гърция, Кипър. Характерното за техния подход е, че те търсят решения в рамките на политическия диалог, подчертавайки вредите от конфронтацията и ескалацията на напрежението както за икономическото развитие на самата Европа (отражението на санкциите спрямо Русия удря силно и по европейския износ и бизнес интереси), така и за нейната сигурност („новата студена война" е анахронизъм и не носи допълнителна сигурност на никого) и най-вече – за вътрешното единство на ЕС.
Про-европейско не означава про-руско,
но това политическо поведение е достатъчно евро-критично и
настоява за търсенето на алтернативни решения.
В про-европейската тенденция се вписват и държавите, поели водеща роля в диалога с Русия по повод Украйна - Германия и Франция. Те също залагат повече на дипломатическия инструментариум и политическото решение, отколкото на икономическия натиск и военната ескалация. Като обаче се стремят да съхранят вътрешноевропейските баланси и да поддържат постоянна координация със САЩ.
До голяма степен тези две разбирания рефлектират и в отношенията на съответните държави спрямо САЩ. Анти-руската тенденция същевременно е и про-американска, докато оставайки си проевропейски, алтернативният подход в никакъв случай не е анти-американски.
Самата идея, че който не е анти-руски настроен е „про-путинец" е спекулативна, тя преследва преди всичко дисциплиниращ ефект, стремейки се да наложи „правилната", а не да постигне единна позиция на ЕС. Като априорно отхвърля възможни критики спрямо действията на НАТО и ЕС, включително в самите страни-членки.
В България тезата за „троянския кон" се лансира изцяло по партийни съображения, с цел да се заклейми и набута в ъгъла политическия опонент, но в крайна сметка тя лепи етикета не върху отделни партии, а върху цялата държава.
Политическите декларации на президент и външен министър, решението за разполагане на център на НАТО (не толкова дори като факт, колкото като контекст и анти-руска обосновка), поведението спрямо руските енергийни проекти достатъчно еднозначно ситуират страната ни в анти-руската тенденция и дават основания в Брюксел и Вашингтон.
България да се нареди в списъка на „фронтовите държави" – в противовес на преобладаващите обществени настроения в държавата, нейните икономически интереси и преди всичко – на сигурността в Югоизточна Европа и района на Черно море. Създава се дори впечатлението, че махалото в българската политика е отишло в другата крайност, като „снишаването за да ни отмине бурята" от 80-те години на миналия век е подменено с „тичане пред вятъра".
Тезата за ангажиментите и дължимата лоялност към ЕС и НАТО за изпънение на общите решения по-скоро прикрива отсъствието на активна българска позиция на етапа на взимане на същите тези решения. Изграждането по източните граници на ЕС, включително по българското черноморско крайбрежие на нова, виртуална Берлинска стена - информационна (срещу „хибридната война"), комуникационна (свеждане до минимум на двустранните официални контакти), търговска (санкции), енергийна, та дори и по отношение на актуалния за България туристически обмен, исторически е доказало своята неефективност. А примерът с превръщането на „Южен поток" в „Турски" само подчертава как може с лекота да се трансформира значим геополитически ресурс в просто географско положение и как от „незаобиколим фактор" България може да се окаже заобиколена територия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
