Запознах се с Чочо Попйорданов, когато трябваше да правя първото интервю в живота си. Той - изгряваща звезда, голямото дете на Малък градски театър (зад канала), вече набелязан от пресата за секссимвол на киното ни след ролите си в "Любовното лято на един льохман" и "Граница". С непобиращи се в никакви рамки хъс за живот и хъс за игра - както стана ясно от разговора, който твърде скоро изостави диктофона и стереотипните ми въпроси, набелязани за в случай, че в разговора остане "дупка" (Коя е мечтаната ви роля). Изостави и чашата кафе, за да се прехвърли на първа и сетне на втора бутилка вино - докато се извиси към теми, твърде далечни и недостъпни за всякакъв вид вестникарски интервюта. Защото
Чочо си беше Чочо още тогава
- дух, който по никакъв начин не би могъл да бъде затворен в бутилката, все едно по какъв тертип е правена. Вземаше от живота с пълни шепи - и животът му отмъсти, угасявайки свещта му твърде рано по твърде нелеп начин. По Възкресение - сякаш го беляза.
Така и не разбрах коя е била мечтаната роля на Чочо и дали я изигра - знам обаче, че във времена като нашето всеки дух, избрал да бъде свободен, е обречен на самота. И вероятно - на саморазруха. Онова, което ядеше Чочо отвътре и което се превърна в негов демон, е същото, което прегаря всеки раним и чувствителен човек, позволил си да живее във време, което е глухо за живота. При това - да живее на неговия ръб, готов всеки момент да отплува натам, където натискът на демоните ще се стопи и превърне в сън. Натам, където за изгарящите ни страсти има и знак, и милост, и надежда. Чочо живя на ръба - и падна от него, превръщайки метафората в буквалност. Не искам да пиша негова епитафия и да се питам какво би поставил в небесния театър с учителите си Крикор Азарян и Тодор Колев. Сигурно ще е нещо много хубаво - но бих искала да го видя тук и сега...
Смъртта му сама по себе си се превръща в метафора на времето, което се е вкопчило в нас
и краде, краде от живота ни
Колкото и да не го искаме. Колкото и да се опитваме да забравим за истинските неща, превръщайки дори светлия ден на Възкресение в помия от скандали за СРС-та и политици, боядисващи се със скоростта, с която се боядисват яйца. Твърде дълго се опитваме да балансираме между политическите страсти и Страстите Христови - а онези, които не умеят, се превръщат в маргинали, в хора, лишени от упование, в свещици, оставени на вятъра. И на милостта на Бог, който твърде често се скъпи на нея. И няма кой да им я даде, освен ние, живите. Твърде много хора живеят, разяждани от демони, които няма кой да заглуши - и вечните безпаричие, безработица, безпътица и разни други "без" са само подробности от пейзажа, знаци без стойност в огромните пространства на самотата, която ни изпълва. Църква и държава призоваха българите да не се самозапалват - но няма как да ни призоват да не се поддаваме на разрухата, която е вътре в нас
Нашите демони са вергилиевци в един ад
от който няма завръщане - и за жалост все повече българи държат ключа към него. Празниците ни може и да са светли, но душите ни започнаха да се превръщат в обиталища на мрака. Затова сме длъжни да пазим всяка свещица - тя ни е нужна, за да го прогони. Поне за малко. Една прекършена на Великден свещ ни помогна да си го припомним.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
