Георги Симеонов: Докато има България, културата ще живее

Георги Симеонов: Докато има България, културата ще живее | StandartNews.com

Човек не е господар на съдбата си, но е господар на избора си, казва ученикът на световноизвестния режисьор Франко Дзефирели

Георги Симеонов завършва музикално-сценична режисура в софийската Консерватория. На стаж го взима световноизвестният Франко Дзефирели. Не след дълго българинът доказва, че е достоен ученик на маестрото. Той поставя с успех не само у нас, но и в Белгия, Франция, Германия, Гърция: "Рита", "Графиня Марица", "Бал с маски", "Травиата", "Мадам Бътерфлай", "Трубадур", "Лучия ди Ламермур", "Мария де Руан", "Любовен еликсир", "Аида". Девизът на Симеонов е "Не обръщай внимание на малките неща, за да не пропуснеш големите!". Неговият спектакъл "Вива ла мама" провокира емоции и дебати след премиерата в общинския театър "Възраждане". След това актьорите дефилираха многократно в Културния дом "Надежда". Сега Георги Симеонов е поканен да ражисира пет заглавия в операта на Русе.

- Господин Симеонов с какво ви впечатли легендарния Франко Дзефирели, на когото сте асистирали?

- Всичко стана съвсем случайно. Член съм на обществото на Доницети в Италия в Бергамо - родния град на великия композитор. На едно от тържественията събирания дойде и Франко. Говорихме надълго и нашироко - той ми предложи да му асистирам за "Сватбата на Фигаро". Така се докоснах до изкуството на феноменалния артист. Шест месеца анализирахме много заглавия. Изобщо водехме дебати за режисурата в операта, театъра, киното. Той ме запозна с тънкостите и проблемите в различните жанрове. Каза ми неща, които никога няма да забравя - следвам ги и до днес в моята професионална практика.

- Разкажете "невероятна" история с него...

- Остави ме да поставя цяло действие в неговия спектакъл - с много известни солисти в театър "Ла Фениче" във Венеция. Естествено, после ми показа грешките, които бях направил. И ми обясни какво трябва да направя. Изводът: Режисьорът не трябва да е твърдоглав - винаги във всяка минута трябва да се съобразява с многообемния актьорски потенциал и да не робува само на драматургията. Франко тогава ми каза нещо, което открай време ме зарежда с оптимизъм: "Винаги са плакали върху гроба на операта, но тя ще живее вечно".

- Публиката е свикнала с по-традиционни постановки - какво ви накара да режисирате по абсолютно революционен начин "Вива ла мама"?

- Не мога да кажа, че спектакълът е чак толкова революционен. Драматургичната линия, която изграждам, е по-различна от класическата опера на Доницети. Пренесъл съм действието в съвременна България - във фокус са проблемите, които съпътстват нас, музикантите, и въобще артистите, в тази държава. Опитвам се чрез актьорите да пресъздам вярната атмосфера на реалния театрален живот - комплименти, скандали, заяждане, борба за превъзходство, интригите около разпределението на роли и т.н. Човек не е господар на съдбата си, но е господар на избора си.

- Либретото е доста смело и авангардно...

- То е мое режисьорско виждане и отговорността е моя. Стилът ми е да провокирам публиката за размисъл. "Вива ла мама" е писана точно преди два века. Премиерата е в Италия. Доницети пише либретото по едноименната драма на Понте Сографи "Театрални приличия и неприличия", но по-късно става известна като "Вива ла мама". Още тогава в операта иронизират съдбата си - субсидии, примадони, афиши, импресарии, скандали, приличия и неприличия.

- Давате път на младите. Защо?

- Това е моя кауза. Именно в младите виждам бъдещите звезди на оперното изкуство. Но преди да стигнат до големите сцени, трябва да трупат опит, за да бъдат подготвени. Работата с тях е особено преживяване и предизвикателство.

- "Погребвате" Културата във вашето представление - не е ли твърде скандално?

- По-скоро е хипотетично. Защото докато има България, ще има и култура. Протестирам срещу това, че е натикана в глуха улица. Че се дава приоритет на мимолетни явления, че дори ги издигат на пиедестал. Тези, които управляват културните процеси у нас, трябва да разберат, че тя не е стока, а инвестиция в поколенията - за да я има светлата ни нация. Иначе какво ни остава - престъпност, наркотици, чалгария, проституция. Не търся персонализация - по-скоро обобщавам манталитета на управление. И още нещо - ако нещата бяха малко по-поносими в нашия бранш, нямаше да поставя спектакъла по този начин. Това е моят личен протест. Показвам явленията, които газят по болното тяло на културата - и на които дават приоритет.

- Все пак оптимист ли сте?

- Кризата е временна, класиката е вечна - истинските ценности ще пребъдат във вековете.

- Постигнахте ли необходимия резултат с нетипичната си постановка?

- Бих искал идеята ми да стане повод за размисъл. Искрено се надявам, че посланието ми ще достигне публиката. Пожелавам на всички артисти в България много здраве и светли дни. Вярвам, че там, където е текло, пак ще тече. И въпреки комата, в която е изпаднала Културата, съм убеден, че изкуството е вечно. То остава след нас за поколенията.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай