- Вермахтът иска 10 кг накити, обеци,пръстени и жълтици за свободата им
- Серафим Северняк описва историята в повест
С клаузите на Ньойския договор след края на Първата световна война Македония остава в състава на Кралство Югославия. Друга част от нея се придава към Гърция, и въпреки системно провежданата от сърби и гърци денационализация на населението българският дух не изчезва. През пролетта на 1941 г. Македония отново е присъединена към България, като част от военните договорености с Германия. Годината е 1944. България макар и да не воюва, е съюзник на Третия Райх. На 26 август правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет и разпорежда намиращите се на територията на страната германски войски да напуснат, а отказващите да бъдат разоръжени. На 2 септември е съставено правителството на Константин Муравиев, което предлага 4 места в кабинета на представители на Отечествения фронт, стараейки се да демонстрира пред воюващите страни промяната във външнополитическия си курс, но ОФ отказва предложението, готвейки се за преврат дирижиран от Москва.
На същия ден щабът на българския окупационен корпус в Сърбия е пленен от силите на Вермахта. На 5 септември Съветския съюз обявява война на Царство България и на 8-ми части на Трети украински фронт навлизат у нас. В нощта срещу 9 септември е осъществен преврат от Отечествения фронт и България обявява война на Германия. На 12 септември докато се изтегля от Македония към старите български граници
Пета българска завързва боеве с немците като една част е пленена
Тези пленници немците задържат като гаранция, че доскорошните им съюзници българите няма да насочат оръжието си към тях. Тези факти дават началото на една история дълго премълчавана и укривана, но за която в контекста на общата ни история за поред път ни свързва с хората живеещи отвъд югозападната ни граница. Сигурно и тази история за достойнство, доблест и жертвоготовност щеше да се потули, пренапише или отрече, ако не бяха останали писмените спомени на Михаил Йоцов, софиянец женен за битолчанка от която има двама сина.
По време на войната е началник на пощата в Крушево, а след 1942 г. в Охрид. Дневникът на този достоен българин участник в събитията е дарен от сина му на Централния държавеа архив. Пак там се съхранява и архивът на фотографа Петър Савинов, чиято съпруга Кете е австрийка и по време на събитията е преводач на немското командване в Охрид. По- късно историята е описана в повестта "Охридска балада" от Серафим Северняк издадена през 1971 г., а през 1984 г. книгата е
филмирана от режисьора Борислав Пунчев под името "Спасението"
Но, с оглед напрегнатите по това време отношения с Титова Югославия, и двете произведения, респективно цялата случка остават слабо известни за широката общественост.
В началото на октомври 1944 г. българската армия вече води активни военни действия с отстъпващите войски на Третия райх. На 13 октомври изтегляща се германска моторизирана колона с 25 (според други източници 26) пленени български войници от 55-ти пехотен полк спира за кратко в Охрид. Колоната спряла в центъра на града при стария чинар, и около площада се събрали много любопитни охридчани. Възползвайки се от слабата охрана и настаналата суматоха, пленниците скочили от камионите смесили се с тълпата и се укрили из тесните улички на стария град. Самите оххридчани подканяли младите момчета да избягат, като им хвърляли цивилни дрехи с които да се преоблекат и като отвличали вниманието на охраняващите ги войници, черпейки ги с ябълки. Научавайки за случилото се германския военен комендант на града флотския капитан II ранг Майер Баумгартер свиква Времененния комитет за управление начело с кмета Илия Коцарев. Този Временен комитет е назначен от германските власти, за да подмомага управлението и да служи като трансмисия между населението и немските войски. В състава му са включени освен кмета, директора на гимназията Методий Кецкаров, директорът на банката Киселинов, агрономът Бояджиев, докторът, охридчаните Минев, Каваев, Филипчев, Карчев и други първенци на града, общо над двайсетина човека. Комендантът уведомил събраните за бягството на българите и дал срок до 21 ч. пленниците да бъдат предадени, ако ли не щял да обстрелва с оръдия стария квартал "Вароша" и да го разруши. След кратък размисъл Баумгартен поискал от кмета да му се предадат 25 комунисти като заложници, ако пленниците не се открият. На това искане кметът отговорил:" Аз мога да умра, но не мога да предам 25 невинни граждани и да затрия 25 къщи!"
Тогава комендантът изпраща трима от присъстващите заедно с глашатая да доведат до знанието на населението ултиматумът. Малко преди завръщането на пратениците пред комендантството се насъбрали жени и граждани искайки среща с германеца, на която обяснили че в града бегълци няма. Към 20,30 ч. тримата пратеници се върнали и като директорът на гимназията заявил:" Няма български войници. Всички заявяват, че няма. И всички бягат кой къде види. Деца, жени, мъже, старци. Страшен смут..." Междувременно в комендатурата постъпват сведения че в няколко къщи се укриват пленници и Баумгартен разпорежда те са се обискират, а собсвениците им да се доведат за разпит. Разбира се, немците не намират нищо, а на разпитите всички обясняват, че не са чували за избягалите българи. Всички били единодушни в едно - няма скрити български войници. Те не са скрити в Охрид и от охридчани. Избягали са на своя глава и кой знае къде са се скрили. Междувременно срокът - 21 часа вече е преминат и комендантът дава отсрочка до 9 часа на другата сутрин. Отпраща Временния комитет, но иска да задържи 10 човека за заложници. На това кметът става и реагира бурно:" "Не, господин комендант. Вие арестувахте десет от моите помощници. Какво са виновни. Ако бяха виновни, те нямаше да дойдат. Останалите оставяте да си отидат в къщи. Не! Не искам да се правят изключения. Моля Ви, вземете за заложници и нас. Или, ако не искате, пуснете и заложниците. В замяна на това, аз Ви давам
честна дума, че никой от нас няма да избяга
и ще направим всичко възможно до 9 часа утре, намиращите се български войници да бъдат предоставени." На тези реплики на кмета Коцарев, Баумгартен "сваля гарда" и отвръща:"Вярвам Ви господин кмете. Добре!" и пуснал цялата група да се прибере по домовете си. На сутринта на 14 октомври, още към 8 часа на площада пред стария чинар започнали да се събират първенците на града, а също и над 500 жени които с присъствието си да омилостивят немския комендант. Според участници и свидетели на събитията, всички вече са знаели че избягалите българи са прекарали нощта в Охрид и рано сутринта са били изведени на сигурно извън града при партизаните. В 9,30 комендантът се появява и след като разбира че пленниците не са предадени, поставя нов ултиматум. До 14 часа или българите да бъдат предадени, или града ще бъде разрушен, или бегълците да бъдат откупени в злато. По половин килограм на човек, но не по-малко от 10 килограма. Охридчани с облекчение посрещнали новото предизвикателство и пред общината се извила опашка, а учителката Анастасия Бахчеванова водела стриктно счетоводство кой колко и какво дава. От опашката се чували думите "Се ке дайме, бугарски войник не даваме!". Жените сваляли накитите си с думите "Бог до помогне". Били събрани множество златни накити, обеци, пръстени, жълтици, гривни и други. Освен това били събрани и 840 златни наполеона. Въпреки всичко 400 грама не достигат до заветните 10 килограма злато. Тогава в тишината прозвучали църковните камбани, които биели на умряло. В края на улицата идвало шествие от църковните настоятели, предвождани от отец Тома Краев с вдигнат над главата си златен кръст. Това бил кръстът от църквата "Света Богородица Перивлепта" или както е популярна "Свети Климент" тъй като в нея са пренесени мощите на свети Климент Охридски. С думите "Свети Климент ни е вардел, и пак ке ни варди!", отецът слага кръста върху купчината злато. Виждайки жертвоготовността на охридчани да съхранят града си и да запазят доброто си име, комендантът връща накитите на населението, кръстът на църквата, а наполеоните дава на общината в помощ на бедните. В знак на благодарност кметът Коцарев подарил на Баумгартен семейния си златен пръстен. Същият ден германските войски напускат Охрид, а след няколко дена в града влизат титовите партизани. Кметът Коцарев е арестуван и осъден на 20 години затвор за "соработка со окупаторот", други първенци намират смъртта си няколко месеца по-късно по времето на "Кървавата македонска Коледа", когато без съд и присъда са избити хиляди българи. След еспроприацията на златния кръст от партизаните, неговата съдба също остава неизвестна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
