Рана Дасгупта е индийски писател. Роден е в Англия, в момента живее в Делхи, а след престоя си в България написа виртуозния роман "Соло". За книгата, издадена у нас от "Жанет-45", Салман Рушди казва, че притежава "изключителна и завладяваща странност, който нарежда автора си сред най-неочакваните и оригинални писатели на своето поколение".
Дасгупта стана част и от новия и нашумял сборник "Куфарът на брат ми" (изд. ICU"), в който 22 писатели споделят истории, свързани с пътуването, емиграцията, промяната и изобщо всякакви куфарни състояния и съдби. Тук публикуваме разказът на Рана "Постоянството на временните неща".
Лондон уж трябвало да е временно. Домът на баща ми бил в Калкута, там щял и да се завърне. Липсвала му класическата хиндустанска музика, която по онова време преживявала невероятен разцвет: голяма част от гимназиалните си години прекарал под прозорците на зали, където концертите продължавали по цяла нощ, а той им се наслаждавал без билет. Не възроптал срещу годежа, уреден за него преди заминаването му - опит от страна на семейството му да го ваксинира, за периода на отсъствието му, срещу гибелните попълзновения на западните момичета.
Лондон от началото на шейсетте обаче запратил баща ми в екстаз. Той, който винаги се е стремял да не бъде подвластен на ограничения, изведнъж попаднал в един свободно движещ се свят, пълен с хора и събития. Четял историята на Европа. Влюбил се в джаза: ходил да слуша Ела и Луис в "Албърт Хол". Попаднал в удовлетворяваща в своята опростеност професионална система (работиш ли здраво, те повишават), така че не след дълго успявал да праща пари у дома. Движел се в среда на новодошли като него, които изведнъж се оказали свободни от всякакви задръжки и били готови да го ударят на живот. Имал приятелки. Ходел на кино, както и на театър в Уест Енд.
На 12 ноември 1965 година, в обедната почивка, си купил вестник, за да прочете за декларацията за независимост на Родезия от Британската империя - документът бил изпратен по телеграфа до Лондон предния ден. Като човек, преживял лично кризите около извоюването на независимостта на друга британска колония, баща ми нямал търпение да прочете за дръзкото отцепване на още една държава. Влязъл в случаен ресторант и бил настанен на единственото свободно място - срещу красива млада дама. Баща ми обаче останал погълнат от четивото си, докато сервитьорката не разменила поръчките - неговото ястие поднесла на сътрапезничката му, а нейното - на него. Той и жената през смях си подали чиниите един на друг и се заприказвали. Уговорили си среща на следващия ден.
Началото на тази връзка говори повече за нещо изключително в характера на майка ми, не толкова на баща ми. Той все пак бил натрупал известен житейски опит, намирал се далеч от дома и бил на двайсет и седем. Майка била на осемнайсет и работела като чиновник в застрахователна компания. Все още живеела с родителите си - представители на работническата класа - в малко градче в Есекс, където животът се въртял около църковните празници, съседските клюки и рибата в петък. До този ден през 1965 година тя била срещала само още един индиец освен баща ми. Мнозина от познатите й били ужасени от това ново приятелство. Родителите й не останали доволни; някои приятели спрели да й говорят. Въпреки това любовта устояла. Двамата заминали на почивка в Италия. Баща ми изпратил на семейството си снимки, за да им покаже на каква европейска идилия се наслаждава; но преди това старателно изрязал фотосите, за да не видят близките му западното момиче, с което пътува. Продължавал да таи надежди, че всичко това е временно и рано или късно ще се прибере у дома. Не щеш ли обаче се оказал обвързан. Преди да се усети, вече бил женен, живеел в Кент и играел за местния отбор по крикет. Преди да се усети, му се родили деца, заемал добра позиция в мултинационална компания. Преди да се усети, бил останал.
Баща ми, чиято кариера беше изключително успешна; баща ми, който изучи двете си деца в Оксфорд и получи звание "Член на ордена на Британската империя" за заслуги в служба на приемната си страна, е в много отношения образец за имигрантски успех. Само че това не е всичко.
Това не обяснява апатията, обзела го след пенсионирането му, усещането, че така и не е пристигнал. Не обяснява напъпилата под все още енергичната му външност скръб, която дори самият той не може да обясни и която се излива свободно от него единствено докато лежи във ваната, при затворена врата, и слуша класическа хиндустанска музика. Това е скръб, характерна за подобен своеобразен вид изгнаничество, което нито е принудително, нито е своеволно, но все пак си е съвсем истинско. Изгнаничеството да отдадеш живота си на едно място, където хората не разбират нищичко от мощните и разтърсващи преживявания, които са те оформили като личност. И в същото време изгнаничество, отрязало ти всички пътища за завръщане - понеже за роднините му в Калкута той постепенно се бил превърнал в неразбираем чужденец, чийто живот никак не се вписвал в техния: в негово присъствие се чувствали неловко, унивали. Родителите му починаха много отдавна. Част от близките му са идвали на гости в Кеймбридж, но тези визити така и не му носеха търсеното удовлетворение. Материалните свидетелства за неговия живот - къща, снимки, покъщнина - някак си не успяват да покажат самия живот и създават объркване дори в собствената му дневна. В същото време пътуванията му до Калкута - неговия "дом", както все още го нарича - са още по-незадоволителни, тъй като за изминалия половин век средата, в която е израснал, е променена коренно и той по никакъв начин не се вписва в нея. Напоследък Колката - дори името на града е променено - го вижда все на ръба на гнева: ядосва се, че нещата не са каквито би трябвало да бъдат, че с времето хората са се променили, че той не може да каже на близките си кой е, че никой не го разбира - дори в родния му дом, където тържествено висят фотографии на неговите родители.
Една вечер, много преди всичко това, още през 1963 година, в самото начало - преди майка ми, преди професионалната реализация - баща ми пътувал с лондонското метро. Както наблюдавал отражението си в черния прозорец отсреща, с крайчеца на окото си мярнал още нещо: видял как качват трупа на баща му в катафалка в Калкута. Картината била толкова ясна, че дори прочел името на погребалната агенция върху катафалката. Щом пристигнал в дома на приятелите си, закъдето бил тръгнал, им разказал какво е видял и се разридал толкова неудържимо, че сърце не им дало да му предадат вестта, която тъкмо били получили чрез телеграма и която била разпространена същата вечер.
Баща ми живеел далеч от Калкута едва от осемнайсет месеца. Ето още една причина да усеща успеха си толкова незадоволителен: човекът, заради когото - напук на когото - така упорито се бе борил да постигне успех, не доживял да види дори малка част от този успех.
***
В зората на настоящото столетие работех в компания за маркетинг консултации в Ню Йорк. Работата започваше да ми тежи: романът, който се опитвах да пиша вечер, ме поглъщаше все повече, а на всичкото отгоре бях влюбен в жена, която живееше на другия край на света - в Делхи. И така, в края на 2000 година повторих в обратна посока пътуването на баща ми.
Пристигнах с един куфар и кашон с бележки и статии, събирани във връзка с писането ми. Всичките си останали притежания оставих у един мой чичо в Ню Джърси. Нямах намерение да отсъствам задълго. Не знаех колко точно отнема написването на един роман, но едва ли щеше да е повече от шест месеца. Не планирах да се установя в Делхи: бях минавал през града като малък, винаги на път за Калкута, и си спомнях единствено мръсен и неугледен урбанистичен безпорядък. Не се съмнявах, че ще успея да убедя любимата си да го напусне за сметка на блестящия Манхатън.
Но малко след пристигането ми в Делхи всички подобни мисли се изпариха. Би било твърде просто, ако кажа, че заобичах града - не по-малко вярно е, че го намразих - но определено имаше едно унищожително потапяне. Едно привличане, като че ли притегателната сила на Делхи отиваше отвъд обикновеното харесване или нехаресване - все пак през 2000 година всичко удобно и уредено, познато ми от местата, където бях живял, тук тепърва предстоеше, а градът представляваше вихрушка от планове и възможности. По чиста случайност бях попаднал в една от великите люпилни на нашата епоха и - без да съм го планирал - останах.
И до днес живея там - тук. А вече цяло десетилетие и отгоре чичо ми в Ню Джърси продължава да мъкне прашасалите ми вещи от мазе в мазе при всяко свое местене.
Превод от английски: Николай Дюлгеров
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
