Киното осмисля всичко, споделя изключителният интелектуалец в новата си книга
В емблематичната библиотека "Амаркорд" на "Колибри" излезе още една вълнуваща изповед - "Територията на моята любов" на големия Никита Михалков. Неочаквани обрати на съдбата се разкриват в откровения разказ за живота му - за взаимните чувства и драматичната раздяла с Анастасия Вертинска, за любовта на живота му - съпругата Татяна, за военната служба на Тихия океан и Камчатка, за неговите незабравими роли и постановки. Михалков с удоволствие разбулва тайни на актьорското и режисьорското майсторство, а задълбочените му размисли се редуват с почти авантюристичната интрига и неподражаемото му чувство за хумор.
Според критиците книгата на прочутия режисьор, актьор и продуцент е пример за ярка автобиографична проза. Като започва с родословното си дърво - сред предците му са боляри на Иван Грозни и великите руски художници Василий Суриков и Пьотр Кончаловски - Михалков преминава към спомени за майка си и за баща си, автор на химна на СССР и на химна на нова Русия. След крайно интересната история на взаимоотношенията с по-големия му брат, режисьора Андрей Кончаловски, авторът разказва за децата си - Ана, Надя, Степан и Артьом.
Територията на моята любов
Никога не са се питали какъв ще стана.
Баща ми никога не е вземал участие в плановете за кариерата ми, в създаване на жизнени удобства или просто за насоки в живота. Нито дали да "ме вкарат" в университет, или да ме освобождават от армията. Никога!
Моите родители въобще не са влияли на избора ми. Не ме поощряваха, не забраняваха, така че не мога да разкажа сърцераздирателна Дикенсова история как съм се стремил, страстно съм искал, но не са ми давали и съм тичал бос по мразовити улици. Разбира се, приятно е да имаш такава история. Но моята беше малко по-прозаична.
Занимавах се, нещо напълно нормално за млад човек, с актьорство. След това и с режисура. Учих музика. За съжаление (а може би за щастие), не станах музикант, но че учих музика, ми даде много. Защото вътрешното музикално усещане е много важно, когато мислиш за пластиката на филма. Неслучайно големият актьор и педагог Михаил Чехов (племенник на Антон Павлович Чехов) казва, че всяко изкуство трябва да прилича на музика. Ако се замислиш, това е изумителна мисъл. Наистина всяко изкуство: литературата, архитектурата, изобразителното изкуство, театърът, киното се опитва да прилича на музиката. Така погледнато, допирът до музикалното образование ти дава много: например дава възможност да намериш енергетичната интонация на сцената. За мен въобще всичко, което звучи във филма, независимо дали стъпки или шум от листа, подухвани от вятъра, е музика. Затова съм много благодарен на съдбата, че имах възможност да се докосна до музикално образование.
Още преди да постъпя в Шчукинското училище, вече работех в театър - играех в "Станиславски", учех в тяхната школа. Още като ученик играх малък бездомник в пиесата на Александър Крон "Винтовка 492116". Естествено, сега разбирам, че съм играл ужасно.
Но сериозно се занимавах с подражаване, с импровизации и да върша щуротии. Постъпих в Шчукинското училище през лятото на 1962 г., когато се снимах във филма "Аз крача из Москва". Едва по-късно, когато преминах във ВГИК, успях да оценя какво великолепно училище беше.
На приемните изпити в Шчукинското училище рецитирах Михаил Светлов: Молодой уроженец Неаполя / что оставил в России ты на поле?. От проза та - "Иван и Маря" на Пришвин, а баснята беше от Сергей Михалков. За мен по онова време това беше парадоксална стъпка към лична независимост; защо пък трябва да се представя с някой друг!..
Първите кръгове на изпита водеше преподавател на име Бенинбойм. Ръководители бяха Леонид Моисеевич Шихматов и Вера Константиновна Лвова.
В четвърти курс ме изгониха, защото се снимах във филми. (На всички студенти в Щуката беше строго забранено да се снимат в киното.)
Ние вече готвехме самостоятелно спектакъл и в този момент ми забраниха да влизам в училището. Затова тайно завърших постановката.
По онова време вече се бях замислил да премина в Режисьорския факултет, освен това ми беше ясно, че ако завърша Щуката, след училището ще трябва задължително три години да работя в театър (по разпределение), преди да имам възможност да постъпя в друго висше училище.
Затова не направих нищо тогавашният ректор Борис Евгениевич Захава да отмени заповедта си, макар тайно да ми казваха, че много искал. Но, разбира се, затова му трябваше повод - например да подам молба. Казваха ми: "Ами иди при него!.." Но се правех на обиден. И от IV курс в Шчукинското училище постъпих във II курс във ВГИК.
Режисура учих при Михаил Илич Ром
Неговите лекции (самите те изумителни!) за мен бяха важни не толкова като учебен материал, колкото с онази органична връзка, която имаше между личността на Ром и цялото му творчество.
Всеки път по време на лекции ние като омагьосани наблюдавахме този удивителен, с нищо несравним процес на чудесно трансформиране на един безкрайно мил човек и блестящ професионалист, но така и не успявахме да проумеем тайната на това мълниеносно преобразяване. И тогава се втурвахме да учим, стремяхме се да четем повече, да видим, да знаем.
И ни се струваше: може пък нещо да се случи?!
За съжаление, когато учим в института, невинаги получаваме толкова силен импулс за творчество. Много често, без дори да го разбираме, се стремим към някакъв среден професионализъм, като ни е страх да се измъкнем от общото, да не бъдем "като всички".
Затова съм безкрайно благодарен на моя учител, който постепенно, наглед само с невероятното си обаяние, ни подтикваше да намерим собствената си индивидуалност, освобождаваше ни от обидния комплекс "да приличаш на другите".
Най-важното: караше ни да учим, да се самовъзпитаваме.
Нашият клас беше последният, който Михаил Илич завърши. Той вече беше болен, идваше на лекции по-рядко, отколкото в предходните години и това ни караше още повече да се вълнуваме преди всяка негова поява.
В общуването той беше удивително естествен и достъпен, но въпреки това студентите очакваха всяка негова поява, сякаш "великият маестро" ще дойде за първи път, толкова много вълнение и нетърпение имаше в това очакване.
Лекциите на Михаил Илич бяха невероятни. Това дори не бяха лекции. Това беше вълнуващо общуване с изключително талантлив човек, който не се опитва да те научи на нещо, защото не може да те научи на режисура - това или го имаш, или го нямаш. В неговите лекции имаше много малко общи думи, общи фрази, но имаше много напрегнат, гъвкав пулс на мисълта; колко зримо, живо, образно и чувствено говореше! Михаил Илич умееше да накара всяко явление - дори онова, което няма нищо общо с темата на лекцията - да заработи за тази тема. И го правеше леко и изящно, така че никой не можеше да разбере от какво са тези връзки и съединения, които свързваха темата на урока със света, който ни е близък и познат.
Той от всяка житейска ситуация, от всяко състояние - битово, духовно, актуално - изграждаше тема, която изведнъж ни караше да се замислим за едрия план, за цвета, за звука, за всичко, от което е съставен кинематографът.
Неговите лекции, по-точно размисли на глас с примери от литературата, киното, театъра, в началото можеха да засягат само теснопрофесионални проблеми, но разговорът винаги стигаше до общочовешки теми.
Защото за Ром нямаше граница между професионалиста и личността, която той се опитваше да пробуди и да възпита във всеки от нас.
За него режисьор бе онзи, който може да изрази позицията си със средствата на кинематографа.
Михаил Илич казваше: "Режисьор не е онзи, който иска да бъде или е "като всички", или кара както и да е само да "не е като всички". Режисьор е онзи, който казва: "Ето така си представям това или онова". И за тази си представа за света режисьорът трябва да бъде отговорен! За всяка дума! Тогава може да си съгласен или да не си съгласен с него, но само тогава може да му вярваш".
Ром ненавиждаше хората потребители навсякъде, особено в изкуството. Като например: "Дойдох да погледам какво кино правите, така че покажете ми", или "дойдох да се понауча на това-онова, така че научете ме". Той ни принуждаваше през цялото време да бъдем стегнати, не ни позволяваше нито за миг да се отпуснем. Може би защото в последно време лекциите му бяха по-нарядко и той не искаше да си губим времето, а за него то беше все по-малко.
Обичаха Ром. Много го обичаха. И това беше съвсем искрено, без сянка от подмазване. И не заради общоприетото уважение към художествения ръководител на класа. Него го обичаха и се опитваха да го правят незабележимо, деликатно, за да не би този удивително скромен човек да се почувства неудобно.
Той умееше винаги да бъде естествен. На фона на тази естественост всеки фалш се проявяваше мигновено. И изведнъж изпитваш ужасен срам, че само преди пет минути в междучасието си казал някакви думи или си направил нещо, за да се представиш за това, което не си.
Най-важното: Михаил Илич никога не се притесняваше да анализира пред студентите един или друг от филмите си, в които, както му се струваше, са били допуснати едни или други грешки. И тази откровеност впечатляваше и още повече ни влюбваше в него. Не беше възможно да не изпаднеш под покоряващата сила на неговото обаяние. А как великолепно се смееше! Великолепно! Но едва спрял да се смее и оценил напълно смешната ситуация, той почваше да я развива и с блестящия си остър ум постигаше такова драматургично съвършенство, че аудиторията се превиваше от смях, а на него от смях му течаха сълзи.
Ром не само се шегуваше. Чувството за хумор и особено самоиронията бяха неотделима част от неговата природа. Дори ми се струваше, че той много трудно общува с хора, лишени от тези великолепни качества.
От него не се страхуваха. Той много рядко се сърдеше, но беше най-вече заради пропуск или немарливост. За нас най-страшното наказание беше убийственият присмех на Ром - винаги точен, фин и винаги точно в същността на явлението, в неговата сърцевина. Изпиталият този присмех го помнеше за цял живот. Но никой никога не се обиждаше на Ром, защото в думите му, дори в жлъчните, никога нямаше желание да те обиди, никога нямаше онази злоба, която живее у хората, които търсят да се докажат. Той се отнасяше също толкова иронично и към себе си. Това ни обезоръжаваше и по време на лекциите му създаваше атмосфера на общо доверие и благосклонност.
Много от фразите, родили се по време на лекции или в лична беседа, се превръщаха в афоризми. В нашия курс бяхме доста, около двайсет човека. И всеки беше убеден, че лекцията е само за него.
И всички се опитвахме с всякакви средства да ни приемат в дома на Ром. През лятото, на вилата, където би могло да се стори, че Михаил Илич най-после ще има възможност да се съсредоточи и да работи, а не да съзерцава нашите физиономии, непрекъснато идваха студенти. Носеха купища кинодраматургична или друга литература, която в най-добрия случай бе написал някой от техните приятели, а най-често са съчинили те самите. И Ром търпеливо разговаряше с всеки един.
През последната година все по-рядко виждахме Михаил Илич. От една страна, работата над филма Светът сега отнемаше много време, от друга, проявяваха се болестите. Той винаги беше необходим на всички, но силите му го напускаха.
Имахме традиция - винаги го посрещахме. Когато идваше Ром (научавахме го предварително), някой от студентите, на когото се бе паднала тази чест, слизаше долу, излизаше пред входа и го съпровождаше до аудиторията.
Веднъж това удоволствие се падна на мен.
Ром дойде уморен, очевидно тогава вече беше много болен. Помогнах му да свали палтото и тръгнахме нагоре по стълбите към четвъртия етаж. Всички тичат нанякъде, кой надолу, кой нагоре: "Здрасти, Михаил Илич. Добър ден, Михаил Илич! Как сте?". Той отговаряше, усмихваше се, вежливо поздравяваше всичките. В ръцете му се трупаше купчина хартии, които непрекъснато му пъхаха: "само да погледне". Вървях до него и се възхищавах на това колко интересен е животът на Ром и колко е интересно всичко!
Стигнахме четвъртия етаж, доближихме вратата на нашата аудитория и изведнъж той ми каза: "Господи, колко ми е омръзнало всичко това! Кога най-после ще свърши?". И в това, което каза и както го каза, имаше някаква ужасна нечовешка умора. Никога няма да забравя тази фраза: "Колко ми е", няма да забравя изумителната простота и искреност, с които бе произнесена.
Този ден имахме лекция. Много се безпокоях как ще я проведе: само аз знаех страшната му тайна, тя беше само моя, само аз бях чул тази фраза и как я беше казал.
Ром влезе в аудиторията. Седна, помълча. Въздъхна и почна: "Болен съм, днес бях в болницата". Мислех си: "Господи, боже мой, какво ли ще каже? Нима ще отмени лекцията? Наистина ли е толкова зле?". А Ром продължаваше: "Седнал съм, чакам си реда при лекаря. По коридора минава медицинска сестра. Мина покрай мен. Проследих я с поглед: тя се приближи в общ план, след това стигна до мен и започна да излиза от общия план, вече в гръб. И докато приближаваше, се опитах да си представя за какво мисли - не, не за това. И докато я следях с очи вече по гърба й, изведнъж разбрах".
Трудно ми е да опиша смайването ми: разказът за скучното чакане в поликлиниката се превръщаше в блестящ образ на вътрешнокадров монтаж. "Тя идваше отдалече, за какво си мисли?... Приближи се, виждам лицето. Е, сбърках, тя си мисли за друго, и сега гърбът" и така нататък.
Цялата лекция беше посветена на вътрешнокадровия монтаж, една от основите на нашата професия. И се градеше само на личен, прекалено личен опит.
Това е Ром.
Трябва да кажа, отношението ми към Ром беше донякъде особено, тъй като Михаил Илич беше близък с майка ми. Те си казваха Мишенка и Наташенка и са били близки още по времето, когато дори не съм бил заплануван.
Никога няма да забравя, че веднъж отидох у тях, за да му се оплача за нещо ужасно несправедливо, свързано дали с някакъв студентски проблем или пък с оценката за сценичен откъс. Помня само общото ми състояние: както обикновено, нещо не вървеше, както обикновено, ми се струваше, че е виновен някой друг, а не аз. Разказах му какво ме безпокоеше. Той внимателно ме изслуша, а след това каза: "Ами това е колелото". Не разбрах веднага какво има предвид. Той продължи: "Разбираш ли, нашият живот е като колело на каруца. А ние сме мухата на колелото. Колелото се върти, грее слънце и мухата си мисли, че слънцето винаги ще свети, че тя винаги ще се грее на слънцето и след това изведнъж - пляс в мръсотията, в калта - ужас!.. Но минава време и пак слънце, пак мухата е отгоре на колелото и отново й се струва, че винаги ще бъде светло и топло. И тряс - пак кал. Важно е накъде върви каруцата".
Завинаги съм запомнил тази метафора и по-късно, когато в живота ми се случваха неща, които можеха да ме накарат да скърбя и да се оплаквам, веднага си припомнях думите на Ром за колелото и се успокоявах: минавах през същата тази кал и мръсотия, които все някога ще смени слънчев лъч.
В кръвта ми кипва шампанско
Никога не съм губил чувството за произход. Дори тогава, когато не съм съзнавал, че то съществува. Усещах го като шума на жизнените сокове в дърво. Сякаш са някакви устремени сокове, чийто извор е през девет планини.
Майка ми, баща ми, дядо ми, целият живот на рода ни през вековете, това е системата от корени, която поддържа клоните ти и ти можеш да се въртиш с тях по всички посоки на света.
Вероятно това е имунитетът. То е много важно. Знаеш, че можеш да се гънеш под променливите пориви на вятъра, да се заледяваш при зимен студ и дори наесен да отлиташ като пожълтяло листо. Но това, най-важното, е с теб. Ти знаеш, че си ти. И не си сам.
* * *
Началото на нашия род е в трудно различимия хоризонт на руската история. Само в архивите са запазени писмата на хора от семейството в продължение на триста години. Наскоро познат историк ми съобщи, че двама от прадедите ми са участвали в битката на Куликово поле. Между другото, и двамата са оцелели. Прадедите на баща ми са от Литва. Наскоро ми донесоха духовните завещания на прадедите ми (от Михалкови) по времето на на Иван Грозни. Колко трогващи са тези документи! На кого какво се пада: на този някаква сабя, на онзи крава, някакви кожи. А той дължал на прадядо ми две парчета сукно. Затова трябвало "да уреди всичко дължимо". Да кажем, някой дължи пари, можел например да върне крава. И всичко това ставало напълно сериозно. Държах в ръцете си грамотата, с която първият цар на династията Романови, Михаил Фьодорович, дарява земи на болярина Михалков, негов далечен братовчед и придворен, който се грижел за царската постеля.
Прадядо ми, Михалков, е бил последният предводител на дворяните в Ярославъл. И фактически всички Михалкови са били Сергей и Владимир. В нашия род е имало много войводи.
Навярно затова съм наследил "войнствен мозък". Когато ситуацията се нажежи, в кръвта ми сякаш кипва шампанско. И това ражда у мен весело, дръзко усещане за битка.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
