Матю Битон е корифей на обектива, графичен дизайнер на музикални албуми, продуцент с номинация "Грами" и личен фотограф на Лени Кравиц. Той е в София за откриването на изложбата си Ascension във Vivacom art hall. Там е подредил специална колекция на снимките си на Лени Кравиц. Двамата са големи приятели. Тук може да се видят и кадрите, правени от самия Лени, обединени от логото Flash и посветени на хората зад камерата.
За 20 години на Матю са позирали знаменитости отсам и отвъд Океана - от Лени Кравиц, Хърби Хенкок и Мик Джагър до Джей Зи, Бруно Марс, Лана дел Рей, Фарел Уилямс, д-р Лони Смит и много други. Битон е автор на повече от 750 плаката, обложки на албуми и корици на книги на някои от най-известните икони на попкултурата - Куентин Тарантино, Джеймс Браун, Принс, Тейлър Суифт, Стинг, Майлс Дейвис, Стиви Уондър, Боб Марли, Джордж Клинтън & The P-Funk All-Stars, Иги Поп, Доли Партън, Лу Рийд. Той е номиниран за "Грами" през 2009-а за бокс сета на Джейнс Ъдикшън A Cabinet Of Curiosities. През 2012-а е награден с Рицарски орден на Франция за приноса си в изкуството. Битон е работил по саундтраците на новия филм на Раян Гослинг и Ръсел Кроу "The Nice Guys", "От другата страна" на Скорсезе, "Терминатор", поредицата "Трансформърс", "Хари Потър". Довечера той ще изнесе лекция в Vivacom art hall. Двете изложби ще останат там до 7 май.
- Господин Битън, беше ли трудно да снимате Лени Кравиц?
- Смешното е, че той изглежда толкова добре - наистина велик обект за снимане. Най-трудното е да предизвикаш интерес. А не просто още една снимка на Лени без риза или на Лени на плажа. Предизвиках себе си с Лени, но предизвиквам и публиката с работата си - винаги да търси различното. В социалните мрежи често получавам коментари под фотографиите. Казват ми, че съм невероятен - правя различни снимки на един и същи човек. Моето правило е: Винаги нещо ново. В противен случай защо да го правя - няма да е интересно. Специално Лени е чудесен човек и талант. Невероятно е да си свидетел на толкова голям талант през цялото време.
- Какъв човек е Кравиц отвъд камерите?
- Много скромен. Може би защото идва от сплотено семейство. Имах удоволствието да познавам родителите му. Всъщност с него се знаем от 30 години. Работим заедно от около 7, но за първи път си общувахме, когато бяхме на 12. Дядо му беше силна и влиятелна фигура в живота му. Лени не се превърна в самодоволна рок звезда, която получава всичко, което иска. Може би именно защото близките му са скромни, дисциплинирани, етични, одухотворени... Всеки преминава през спадове и върхове, на всеки му се случва да е в лошо настроение, но
не мога да си представя Лени намръщен
Той е винаги усмихнат в шоуто си. Колко ли е трудно винаги да си над нещата? Понякога ходим на обед или вечеря, а хората го обграждат - но това е цената на славата. Все пак той изтърпява всичко толкова елегантно. Предполагам, че и заради това все още съм около него. Ние много се забавляваме и смеем. Разбира се, имаме и трудни моменти - но това е животът.
- Работили сте с много звезди - с кои обаче най-много сте се забавлявали?
- Снимал съм десетки музиканти. Голям меломан съм. За мен това е страст. Колекционирам музика от дете. Скоро работих с Хърби Хенкок и Уейн Шортър - идолите ми в джаза. Правил съм дизайна на албуми на Майлс Дейвис, Джеймс Браун, Марвин Гей... Велики са. Те не са вече сред нас, но аз се чувствам свързан с тях и семействата им. Когато те видят работата ми, казват: "Да, това е нещо, което Майлс щеше да хареса." Снимах младата джаз звезда Кендис Спрингс, протеже на Принс - беше страхотно преживяване. Но Бруно Марс е най-готиният. Толкова е скромен и забавен. Не ме интересуват онези знаменитости, които имат навика да мислят, че са най-добрите. Това не е моята чаша чай. Но все пак беше готино, че снимах Мик Джагър, благодарение на Лени - ако той не ме беше представил, нямаше да имам този шанс. Легендата Д-р Лони Смит вече е на 73 - но да седиш до него и да усещаш силната му страст към музиката, е невероятно. Това е възможност, която, жив или мъртъв, трябва да използваш. Тогава ми асистираше големият ми син Майлс - той е 16, кръстен е на Дейвис, естествено.
- Как се държите сред вашите идоли?
- Запечатвам моментите. Те са звездите. Аз само се опитвам да хвана нещо с фотоапарата. Но трябва да ги накараш да усетят, че сте на едно ниво - и да не се отнасяш с тях като с богове. Но все пак трябва им кажеш защо ги харесваш. В края на работата се получава странна и смешна размяна на местата - те са толкова щастливи от свършеното, че ми преписват някакви заслуги. Но аз им обяснявам: "Не, не, всичко е заради вас". Но съм убеден, че ако си истински професионалист, трябва да можеш да се качиш до тях. Никога няма да съм музикант от класата им, но се опитвам да им давам най-добрите фотографии. Те трябва да разчитат на мен. Понякога имам откачени кадри, но ги изтривам. Хората обичат да се подиграват неуместно с някои неща. Не искам на всяка цена да имам велика снимка.
Най-важно е доверието
- Всички те имат ли специални изисквания?
- Най-вече с интимните неща. Преди да пусна някоя снимка, те трябва да я одобрят. Но това са нормални неща. Но ме оставят да бъда този, който съм - и да правя, това, за което съм нает. Понякога отнема цял ден, за да ги накараш да се чувстват комфортно, а друг път цяла фотосесия става за минути - стига да разберат, че съм готин, че няма да ги питам за лични неща, че няма да ги дразня. С толкова много хора съм работил, но не се сещам за лош момент. Нормално е артистите да изискват. Но те са готини. Понякога снимам някого и се чудя как е възможно да е толкова нормален - та той е легенда.
Преди три седмици бях на гости в дома на Сидни Поатие, където бяха Лени и Дензъл Уошингтън, които са му големи приятели. Лени ми се обади и каза: "Ела да ни направиш малко снимки - и донеси някои от плакатите си". Колекционирам стари филмови афиши. Сбирката ми е много голяма, в нея има и от филмите на Сидни. Когато му подарих един от тях, той беше толкова щастлив и дори се разплака.
- Значи според вас всички тези прочути личности не са някакви глезльовци?
- Сигурен съм, че има и разглезени. Но не съм имал работа с тях. Надали бих останал в компанията им. Просто бих си тръгнал.
- А суетни ли са?
- Всеки - по малко.
- А вие?
- О, по-скоро бих казал, че съм неуверен. Не съм суетен, защото няма причина да съм известен. Много съм самокритичен. Суетата е необходимост, ако си някой като Принс. Имаш имидж да поддържаш. Или ако си супермодел. Правил съм много модни фотографии и ми харесва. Заради собственото си его бих си тръгнал от някоя работа, ако някой започна да се преструва. Не ме интересува, че ще изгубя пари и проекта. Просто не съм търпелив към задници.
- Има ли някакво скрито послание зад изображенията ви?
- Наскоро започнах да осъзнавам, че това е животът на Лени Кравиц, но освен това е и моят. Преди никога не се бях замислял. Хората обичат да се снимат, но аз не. Исках да се снимам с Хърби Хенкок и го направих. Започнах да виждам в снимките части от себе си. Като снимката на Лени в пицарията, която е съвсем близо до моя апартамент. Винаги ще си спомням този момент. Предполагам, че скритото в тях е албум на моите собствени преживявания.
Превърнаха се в мое огледало
Има по-малко от мен във всеки кадър.
- Имате интереси и в музиката - тя рефлектира ли върху изкуството ви?
- Абсолютно. Във всичко, което правя. Когато работя, винаги чувам музика в главата си. Не съм музикант - иска ми се, но нямам талант. Може би за това улавям чуждите. Ако слушам блус - изображението става по-мрачно; ако е джаз - ще е по-светло; рокът носи черно-бяло вдъхновение.
- Защо вашите фотографии са предимно черно-бели?
- В тях виждам много повече нюанси, отколкото в цветните. Всичките ми фотоапарати са настроени в тази гама. Иначе не виждам контраста. Може би съм един вид далтонист. Градацията на тоновете в черно-белите изображения е като това колко инструменти участват в песента. Може би заради това обичам толкова джаз. Най-талантливият в последно време, според мен, е Кендрик Ламар. Той е невероятен, смесва джаз, фънк, фолк, блус... Не много хора могат да правят това днес. Ако го правят, имат 20 продуценти и още 20 текстописци. Когато бях дете, бях достатъчно луд да мисля, че някой ден ще работя за Принс, Марвин Гейл, Майл Дейвис... И се хвалех пред приятелите си. А дори не знаех за кого говоря. Всички ми казваха, че съм за лудницата.
През 2006-а работех по албума на Принс и след като излезе, получих съобщение във Фейсбук от съученик, с когото не съм говорил от 30 години. Той ме питаше дали наистина аз съм проектирал обложката и ми припомни нещо, което бях забравил - като дете бях направил корица на някаква касета с Принс, която много приличаше на новия ми проект. Невероятно е да предскажеш нещо като дете и после да го направиш наистина. Няма граници в това къде може да те отведе страстта ти.
- Значи сте сбъднали мечтите си?
- Да. Но има и още. Всеки път, когато започвам нов проект, си казвам: "О, Господи, не мога да повярвам на късмета си". Трудно е, разбира се, като всичко в шоубизнеса. Човек трябва постоянно да се преоткрива.
- Какви други проекти имате?
- През септември откривам изложба в галерия в Ел Ей заедно с Джулиан Ленън, синът на Джон Ленън. Освен музикант, той е и страхотен фотограф. Показвам различни неща, човешки ръце и лица.
- Какви са проблемите пред творците днес?
- Има много лошо изкуство. Има, разбира се, и много добро. В този свят с тези социални медии всеки може да се нарече артист. Днес е толкова лесно. Кание Уест издава албум и някои го обявява за най-добрия на всички времена. Слушах го и наистина го бива, но не е най-добрият на всички времена. Просто е добър, но не носи нищо ново. Любопитен съм. Отворен съм към всичко и търся интересните неща навсякъде. Но понякога
съвременното изкуство е доста разочароващо
Случвало ми се е да отида на изложба в Ел Ей и да си кажа: Какво по дяволите е това? Някаква цапаница с тоалетна хартия и струва 50 хиляди долара. Тригодишният ми син може да ти направи такава безплатно. Но днес всеки има трибуна, всеки е известен заради Инстаграм и Фейсбук. Само вижте бедствието Кардашаян в Америка. Това е като вирус, който разрушава сегашното поколение. Те ти казват какво е добро, какво трябва да носиш, казват ти, че ако си покажеш циците, ще си намериш приятел. Изглежда женствено и силно, но не е. Какво могъщо има в 10-те милиона лайквания на Ким Кардашаян за това, че си е показала циците? За мен има обратен ефект, предизвиква неуважение. Жените са работили толкова време, за да бъдат равни, а хора като Кардашаян разрушават всичко. А има толкова много течения в изкуство, което могат да вдъхновят децата да правят други неща. Надявам се все повече хора да се заинтересоват от фотографията извън мрежата Инстаграм, където си артист само, защото можеш да сложиш филтър на снимката и имаш няколко хиляди харесвания и последователи. И някои наистина стават известни. Това е тъжно. Но светът им казва, че са талантливи, защото новото правило е: Ако си известен, значи си талантлив. А е имало времена, когато ставаш известен, само ако си гений. Като Дебюси, Прокофиев, Бетовен, Моцарт... Днес има толкова фалшиви артисти. Това ме подлудява. Живеем в много тъжна ера на изкуството. Но вярвам, че винаги ще има бунтовници.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
