Габо беше Балзак на своето време, казва световноизвестната писателка
Изабел Алиенде, един от най-влиятелните продължители на традицията на магическия реализъм, говори за неговия създател Габриел Гарсия Маркес в интервю пред Хуан Гонзалес и Ейми Гуудман за democracynow.org. "Той беше най-добрият сред най-добрите", заяви Алиенде за своя гуру, който почина на 17 април на 87. "Къщата на духовете" на Изабел стана хит по вече добре утъпканата от предшественика й пътека на латиноамериканската литература. Публикуваме интервюто с прочутата писателка със значителни съкращения.
Хуан Гонзалес: Изабел, чест е да бъдеш с нас, за да си спомним за човека, който повлия толкова силно на латиноамериканската литература...
Алиенде: ... И на световната... Трудно ми е да говоря за него, защото ми е много близък. Той е най-добрият сред най-добрите. Учителят на Учителите. Бумът на латиноамериканската литература започна през 1963-та с роман, написан от тогава никому неизвестния Марио Варгас Льоса. И настана истински хор от писателски гласове. Но най-важният, върхът беше Гарсия Маркес със "Сто години самота". Всеки следващ негов роман беше признат от критиката и от читателите. Получаваше безброй награди - и в същото време ставаше популярен и разбираем за всички. Маркес направи това, което в миналото направиха Дикенс и Балзак - грабна читателите, завладя света. Съобщи му, че ни има нас, латиноамериканците. Разказа какви сме. В неговите страници се видяхме като в огледало.
Хората го четяха дори по улиците.
Х.Г.: В неговата Колумбия Маркес беше нещо като рок звезда. Всичко, което правеше и казваше, беше последвано от хората.
И.А.: Това е характерно за Латинска Америка. Неведнъж сме избирали писатели за президенти. При нас те са със статута на пророци: от тях се очаква да знаят всичко, да ни водят. И в това има логика. В толкова сложен и странен континент само писателите успяват да обобщат реалността ни, колективните мечти, надежди, страхове. Връщат ни обратно към собствената ни история, която е обикновено магическа, но и ужасна.
Ейми Гуудман: Спомняте ли си първия път, когато прочетохте "Сто години самота"?
И.А.: Тъкмо бях родила Николас, първия ми син. Спомням си, че когато книгата излезе, не отидох на работа. Седнах и не станах, докато не я завърших. Все едно някой разказва собствената ми история - за семейството ми, страната, приятелите. Нямаше нищо магическо. Книгата беше моят живот. И аз пораснах с баба ми, както и Маркес. След време изпаднах в същата ситуация като Габо - той не можел да си позволи пощенските разходи по пращането на "Сто години самота" и пуснал ръкописа на две части. И при мен беше така с "Къщата на духовете".
Х.Г.: Какво направи "Сто години самота" толкова четена книга - в основата си това е история на няколко поколения, които живеят в забравено място в Колумбия, в малък град, изолиран от света.
И.А.: Магическият реализъм на Габо докосна много хора - защото в живота има нещо съвсем мистериозно. Опитваме се да контролираме съдбите си, за да се чувстваме сигурни, а животът е неконтролируем. И тази книга го признава. Тя разказва, че светът всъщност е мистичен, обладан от духове, мечти, пророчества, че той е магически въпреки амбицията ни да го обясним.
Х.Г.: Една от големите теми на Маркес беше политическият климат, в който е отраснал - най-вече времето на насилие в Колумбия, когато 300 000 души бяха убити в гражданската война. После избухнаха и нарковойните. Кажете ни повече за неговите политически възгледи и как те се отразиха на писането му.
И.А.: Габо винаги е бил с леви възгледи. Стана приятел с Кастро в началото на кубинската революция. На Острова го обожаваха, но пък симпатиите към социализма му донесоха неприятности в Колумбия. Живееше и умря в Мексико, защото не се чувстваше сигурен в родната си страна. Много от колумбийските писатели живеят в изгнание. Маркес мразеше диктатурата, а цялата Латинска Америка беше диктаторска. Мръсотията на властта най-напред тръгна от Аржентина, после Уругвай, Бразилия, Колумбия... През това време Маркес избра Париж за убежище. "Есента на патриарха" е велика метафора именно за това - книгата събира ужаса на автократичните правителства, невежеството им, злоупотребите им, експлоатацията им, убийствата.
Е.Г.: Какво мислите за сериозния му допир с журналистиката, която той дълго време упражняваше? Как тя се пренесе в литературата му?
И.А.: Много латиноамерикански писатели са започвали като журналисти и дори когато преминат в литературата, продължават със статиите. Журналистиката дава много идеи, контакт с реалността, с хората, с историите. И аз започнах като журналист, но бях слаба: никога не можех да бъда обективна и да проследя истината. Мисля, че и Маркес никога не е бил обективен като журналист. Имаше прекалено голямо въображение, за да бъде.
Х.Г.: Вашите финални думи?
И.А.: Сърцето ми скърби. Но не и умът ми. Чувствам голяма тъга, защото го няма. Но той си тръгна преди много години. Не пишеше отдавна. Книгите му обаче са безсмъртни и винаги ще бъдат с нас. Чета ги отново и отново. Маркес винаги ще бъде наоколо.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
