Създадената от Гияс-ад-Дин Абу-л-Фатх Омар ибн-Ибрахим Хаям Нишапури карта на звездното небе може и да е загубена още в края на ХІ век, но неговите рубаи, написани под името Омар Хаям, остават безсмъртни. Днес може никой да не помни, че не друг, а именно този велик персийски математик и астроном изчислява годината на 365,24219858156 дни, но милиони хора по света следват завета на гениалния поет:
За да живееш мъдро - закони има много,
но два от тях е нужно да се зачитат строго:
ти по-добре от глад умри, но хвърлен хляб не яж,
сам по-добре бъди, но не с глупак, ей богу.
Защото клишето "поезията е вечна" е вярно. Тя не знае граници, не признава войни. Звънти при мерената реч, шепти при поезията в проза. Но винаги изпълва душата, докосвайки онези частици от нея, които ни карат да бъдем различни.
Поезията може да е героична като музата, възпяла "оня гибелен гняв на Ахила Пелеев" или смирена - "мъртвият не ни е враг". Може да бичува "Гарване, и ти, птицо проклета/на чий гроб там тъй грозно грачеш..." или да приласкава: "Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне..."
Може да е клетва: Ако запълниш хищната Минута/ с шейсет секунди спринт, поне веднъж. Или присъда: "Това е стена! И нищо друго".
Поезията може да е всичко. Затова в световния ден на поезията 21 март, "Стандарт" ви припомня 15 безсмъртни български стихотворения. Те може да не са най-великите или най-рецитираните. Но са ярко доказателство за таланта на родния поет. И ни потапят в свят без лицемерие и фалш, за който днес можем само да мечтаем.
ЩО Е ДУШАТА НА ПОЕТА?
Иван Вазов
Що е душата на поета?
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.
МОЯТА МОЛИТВА
Христо Ботев
"Благословен бог наш..."
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
СЪН
Пейо Яворов
Сънувах те и тая нощ, о мила,
сънувах те — бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
Тъмите бяха ярко озарени:
очите ти — през погледа ми замъглен —
горяха, в бъдещето устремени…
Тъй нявга бе, — то бяха дни честити! —
додето ти разумно се смири,
додето ти на всичко се насити.
Пробудих се и в мрака безпросветен
заплаках аз — и роних сълзи до зори
за твоя край и моя дял несретен…
АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА
Димчо Дебелянов
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най-тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш
ПРОЩАЛНО
Никола Вапцаров
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Блага Димитрова
Искаш с теб да останем добри познати.
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни –
дружески да си мълвят?
Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки... Затова отсега нататък
ще сме най-чужди в света.
ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Валери Петров
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
МОЯТА ПЕСЕН
Елисавета Багряна
Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.
Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне -
тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен - за моята малка родина,
чието е име - облак над мене надвесен,
чиято е песен - за мене мед и вино!
Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят - пеят, когато оплакват.
О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.
Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека -
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.
ПОЕЗИЯ ЗА ДВАМА
Стефан Цанев
Къде бях тази нощ? При коя жена?
Помня устните само и две колена.
Помня "Стига! Устните ме болят!".
Помня устните си, спящи на гръд.
Помня как зад гърба ми тракна врата,
Помня вятъра, издухващ нощта.
Помня пустите улици, помня празната длан.
И вървях като просяк, от банкери обран.
ДОРИ ДА ИЗГОРЯ
Евтим Евтимов
Режими аз не пазя в любовта си
и по режим за тебе не тъжа.
Скъперници на чувства в тежки каси
спестяват днес и обич, и лъжа,
вълнения, усмивки и въздишки,
страдания и рискове, и смях,
дори писамата са спестовни книжки
на спомени, събирани със страх.
Затуй душите им се раздвояват.
По дяволите… Аз съм по-богат,
когато всичко наведнъж ти давам
и не поглеждам крадешком назад.
Напред е всичко, дето ме привлича,
напред ще се роди и огън нов.
Сега си с мен — сега ще те обичам
до сетната си капчица любов.
Сега ти давам цялото си щастие.
Вземи го. И бъди докрай добра.
Дори да изгоря от любовта си,
пак с целия си огън ще горя.
СТЕНАТА
Борис Христов
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
ПРОЛЕТ
Петя Дубарова
Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.
Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.
Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?
Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
косите ми блика, в кръвта ми тече...
ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА
Недялко Йорданов
Любов необяснима, любов невероятна,
не пухкава и зрима, не топла и приятна,
не лека и минутна, от щастие обзета
край печката уютна до плюшени пердета.
Любов необяснима, рискована и тайна,
любов необяснима, до болка всеотдайна,
без никакви облаги, и ордени, и сметки,
изгаряна на клада, затваряна в решетки.
Любов необяснима, без думи и без звуци,
с разтворени зеници и стиснати юмруци,
от много любови единствено възможна,
за да останем хора в епохата тревожна.
Любов необяснима, най-истинска и свята,
прониквай във главите, навлизай във сърцата,
когато те обстрелват със бомби и куршуми,
когато те замерват със камъни и думи.
Любов необяснима и винаги нелесна,
понякога горчива, но непременно честна,
убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш
във чистите сърца на децата ни невръстни.
Любов необяснима, любов необяснима,
във всяка светла пролет, във всяка страшна зима,
ах, трябва да те има, да, трябва да те има,
любов необяснима, любов необяснима.
МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА
Христо Фотев
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
ЛЮБОВНИЯТ ЗАЕК
Георги Господинов
Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер
Ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.
Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица,
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова...
Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,
тези зайци са доста жилави.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
