Христо Монов: Младите дават шанс пак да сме общност

• Тъжни и неуспешни хора не могат да направят успешна страна
• Оставката на Корнелия трябваше да бъде подадена отдавна
• Много рядко хората имат смелостта да признават проблемите си
• Не отбелязахме дори 1340 България
• Свикнахме да живеем с кризата, защото така оправдаваме собственото си бездействие, казва психологът Христо Монов в специално интервю за вестник СТАНДАРТ

- Г-н Монов, дали на тези избори си избрахме поредния нов месия?

- На пръв поглед изглежда така, но ми се струва, че има една разлика спрямо предишните месии. На първо място - възрастта на тези хора, биографията им, това, което са постигнали до момента. Ако направим съпоставка с един от предишните месии, който се завърна у нас доста възрастен и непознаващ България, както и с други двама месии наше производство, тези изглеждат хора, познаващи съвременния свят и отношенията в него.Въпреки всичко обаче, искам да припомня нещо, което съм чул от по-възрастни хора в моето детство - "На нов началник и на малко прасе не се радвай, защото не се знае каква свиня ще стане". Така че нека да ги огледаме по-внимателно - ако са хора на съвременния свят, те ще го докажат, главно като бъдат по-самокритични, а на този етап са. Надявам се, че те поне ще ни извадят от дъното на тази ситуация, в които ни забутаха предишните месии.

- Като психолог как мислите, защо непрекъснато избираме хора, които не познаваме, но очакваме да ни разрешат проблемите?

- Това са особености на националната психика. Ние винаги сме били индивидуалисти. Мечката, ако играе, да играе в двора на съседа, да не дойде в твоя. "Преклонената главица сабя не я сече". На нашия народ чувството за общност му е почти непознато. Ако Бенковски не им беше запалил къщите, някои хора едва ли щяха да излязат на въстание. Така че си обяснявам ставащото с националната психика. Разбира се, други народи също правят грешки - например да избереш Тръмп, а после да го смениш с Байдън, също не говори за високо качество. Но ние не сме нация на 250 години, ние сме на 1340 години - тази година се навършиха. И ако забелязахте, и това нещо не го отбелязахме. В други страни щяха да се правят паради, да има кампании за повдигане на националния дух. Ние сякаш забравихме, че сме най-старата европейска държава, която не си е сменяла името, макар и да е била толкова време под владението и робството на други държави.

- Може би и кризата, и ковидът си казаха думата?

- Ние като че ли свикнахме да живеем с кризата, защото така е по-лесно да обясняваме собственото си бездействие. Ако няма здравна криза, ще е икономическа, или пък светът ще е тръгнал нанякъде. Този живот е дело на самите нас и всеки сам прави живота си. Ако се върнем на прословутата пирамида за потребностите на Ейбрахам Маслоу, огромната част от нас живеят на първото и второто, най-много на третото ниво, тоест потребностите им се свеждат до физиологични нужди, сигурност и принадлежност. Как тогава искаме да сме успешни хора? От едни тъжни и неуспешни хора не може да има успешна страна.

- А по тази пирамида като държава на кое ниво живеем?

- Най-много на третото, но и него май не го постигаме.

- Защо ни е присъщо да не се чувстваме като общност?

- Не знам. Винаги са го обяснявали с историческата ни съдба, но не е така. Вижте, ние имахме 30 години да изградим тази общност, но ние винаги тръгвахме, както се казва в едно стихотворение, след стадото на слепите пастири. Не са виновни пастирите. Аз работя с хора, които имат проблеми, но много рядко някой от тях има смелост да реши собствения си проблем. Най-често гледат да го прехвърлят на някой друг, като се започне от близкия семеен кръг. Били го уволнили от работа, ама той нямал квалификация за тази работа, но била виновна жена му. Или пък шефът му.

- Това едва ли е само българско качество...

- Някои нации не са така - в трудни мигове успяват да се сплотят, а не да се спасяват поединично. Само един пример ще Ви дам - как си носим маските и какво чувство за общност имаме от това. В чужбина, ако някой не си носи маската както трябва, съм бил свидетел как много хора му правят забележка. А тук вървим на принципа: "Човекът така си е преценил". Това е дребничката народопсихология - "този като се ваксинира, нали пак не го подмина". Или като да сложиш гума на паркинга, за да не ти заеме друг мястото. Но точно тези дребни неща показват характера на една нация. И именно те пречат на способността ни да се обединим и въздигнем.

- Ако се върнем на темата избори, според Вас по-младите ли дадоха рамо на "Продължаваме промяната"? И какво и кой вкара "Възраждане" в парламента?

- Данните на агенциите категорично показаха, че по-младите хора са гласували за "Продължаваме промяната".

- Дали ще бъдат разочаровани?

- Надявам се, не. От тях зависи. Щом съм гласувал за някого, аз трябва да следя неговото поведение и намирам начини да му казвам, ако греши. А що се отнася до "Възраждане", ниското човешко качество вкарва в политиката доста неочаквани фактори. Ерго - това, което стана през 1933-та година в Германия. Още когато те вземат 4 на сто през 1928 година, е имало предупреждения: "Внимавайте, ще направите голяма беля". Е, сега и аз предупреждавам "Внимавайте, ще направите голяма беля с "Възраждане".

- Появиха се две оставки, а скоро не е имало оставки след избори - на Корнелия Нинова и на Христо Иванов. Как ще ги коментирате?

- За Христо Иванов ще кажа, че това е достойна постъпка, но не бих искал да коментирам формации, които не познавам. Що се отнася до оставката на Корнелия Нинова, тя отдавна трябваше да бъде подадена. Но макар и подадена, все ми се струва, че ще направи този финт, който направи и на конгреса през 2019 г. - да каже: "Ами мен хората много ме искат, оставам". Нека обаче да бъдем оптимисти и да тълкуваме тези оставки като навлизане на европейските правила в нашата политика.

- Вие работите като училищен психолог. Как ще реагирате на споровете за тестването на децата?

- Моето мнение е, че задължително трябваше да бъде в училище. Но когато деца и родители не си носят маските, как можем да сме сигурни, че наистина ще направят тестове. И че няма да пратят в клас дете с положителен резултат. Може би това е бил факторът при вземане на това решение. Но искам да Ви кажа, че в училището, в което работя, видях достатъчно родители, които дойдоха да помагат като доброволци. Всички са родени през последните 30 години. И това ми дава надежда, че не всичко е загубено и че можем да станем общност.